— Трябва да си легнеш или ще се събудиш пак с някое главоболие.
— Мисля, че чудовището си е отишло, поне за известно време — поклати глава Ани и сведе поглед. — Все още ще съм будна, когато се качиш горе… освен ако не се забавиш много.
Той погали гърдата й през розовия пеньоар и целуна устните й.
— Идвам колкото мога по-скоро.
Тя излезе, а Алън забеляза, че бяха минали повече от десет минути. Позвъни в Уайоминг и пак му се обади полузаспалият дежурен.
— Мислех, че си ме забравил, приятелю.
— Ни най-малко — отвърна Алън.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш номера си, шерифе?
— 109 44 205 МЕ.
— Значи, сигурно си ти. Съжалявам, че трябваше да си играем на рингирингирае през нощта, шериф Пангборн, но предполагам, че разбираш защо.
— Разбирам. Какво ще ми кажеш за доктор Притчърд?
— О, той и жена му наистина са на почивка. На къмпинг в Йелоустоун парк до края на месеца.
„Ето — помисли си Алън — виждаш ли? А ти се стряскаш от разни призраци посред нощ. Няма никакви прерязани гърла. Никакъв надпис на стената. Само двама възрастни, които са отишли на къмпинг.“
Но установи, че това не го успокоява особено. Трудно щеше да се добере до доктор Притчърд поне през следващите две седмици.
— Как мога да му предам съобщение, ако ми се наложи?
— Обаждаш се в службата по настаняване в Йелоустоун. Те ще знаят къде се намира той, или поне би трябвало. Може да отнеме известно време, но вероятно ще го открият. Срещал съм го веднъж-дваж. Симпатичен стар човечец.
— Това е хубаво. Съжалявам, че ти отнех от времето.
— Няма нищо, нали затова сме тук. — Алън чу шум от разгръщане на страници и си представи как в другия край на континента този безименен човек взема в ръце порносписанието си.
— Лека нощ.
— Лека нощ, шерифе.
Алън затвори и остана седнал за момент, взирайки се през малкото прозорче в тъмнината.
„Той е на свобода там някъде. И може да нападне.“
Алън отново се замисли какво ли би изпитал, ако се отнасяше до собствения му живот, този на Ани и на децата им. Замисли се какво ли би било, ако той съзнаваше опасността, а никой не му вярваше.
„Отново пренасяш проблемите си от работата вкъщи, скъпи,“ чу той гласът на Ани в съзнанието си.
И беше вярно. Само преди петнадесет минути той беше абсолютно убеден, че Хю и Хелга Притчърд лежат мъртви в локва от кръв. А това не беше вярно. Спяха си спокойно под звездите в Йелоустоун парк. Толкоз за интуицията — и тя можеше да те подведе.
„Така ще се почувства и Тад, когато открием истината. Когато установим, че обяснението, колкото и странно да се окаже то, е в пълно съответствие с природните закони.“
Наистина ли вярваше в това?
Да, наистина, реши той. Поне в съзнанието си, макар и подсъзнателно да беше на друго мнение.
Алън изпи докрай млякото си, загаси лампата и се качи горе. Ани беше още будна и прекрасно гола. Тя го обгърна с ръце и с благодарност Алън си позволи да забрави за всичко друго.
7.
Старк се обади отново два дни по-късно. По това време Тад Бомънт беше в магазина на Дейв.
Магазинът на Дейв се намираше на около миля и половина от дома на Бомънтови и в него имаше всичко. Пазаруваха оттам, когато не си струваше труда да ходят чак до супермаркета в Бруър.
Тази петъчна вечер Тад отиде, за да купи шест пепсита, чипс и малко царевични пръчици. Един от полицаите, които охраняваха семейството му, придружи Тад. Беше десети юни, шест и половина вечерта и небето още беше светло. Лятото, тази зелена красавица, отново бе в Мейн.
Ченгето остана в колата, докато Тад влезе да напазарува. Взе безалкохолното и тъкмо се чудеше от кой вид пръчици да вземе (имаше от обичайните с вкус на миди, или, в зависимост от предпочитанията, с вкус на лук), когато телефонът иззвъня.
Тад вдигна поглед и си помисли: „Е, добре.“
Розали вдигна слушалката зад щанда, каза ало, изслуша отговора и му я подаде, както той очакваше. Отново го обхвана това чувство на presque vu.
— Търсят ви, мистър Бомънт.
Той се чувстваше съвсем спокоен. Сърцето му замря само за миг и продължи да тупти, с обикновения си ритъм. Изобщо не се потеше.
А и птиците ги нямаше.
Не изпита страха и яростта, които бе почувствал преди два дни. Дори не попита Розали дали се обажда жена му, за да му поръча да купи една дузина яйца или бутилка олио. Знаеше добре кой се обажда.
Стоеше до компютъра Мегабъкс с ярко зеления екран, където се появи съобщението, че миналата седмица няма печеливши при теглене на лотарията и че тази седмица натрупаната сума е четири милиона долара. Тад пое слушалката от Розали и каза:
— Здравей, Джордж.
— Здравей, Тад. — Южняшкият акцент бе едва доловим. Явно Старк бе престанал да играе ролята на загубеняк от провинцията. Чак сега Тад осъзна колко умело се бе преструвал Старк на такъв преди с маниера си „Ало, момчета, мое да не съм най-умния, обаче отървах кожата, хи-хи-хи?“
„Но сега момчетата сме само ти и аз — помисли си Тад. — Все едно сме двама писатели, които си бъбрят по телефона.“
— Какво искаш?
— Знаеш какво. Няма нужда да си играем на игрички, нали? Малко е късно за такива работи.
— Искам да го чуя от тебе — Отново го обхващаше същото чувство, че напуска тялото си и някаква сила го издърпва по телефонната жица и го приближава към Старк.
Розали отиде до другия край на щанда, където започна да вади цигарени кутии от кашоните и да ги нарежда по рафтовете. Тя се правеше, че не слуша разговора на Тад, по начин, който беше направо смешен. Нямаше човек в Лъдлоу, особено в този район на града, който да не знае, че Тад е под полицейска охрана или наблюдение или нещо подобно, а и Тад знаеше, че слуховете се разпространяват, дори без да ги е чувал. Някои вероятно мислеха, че беше обвинен в продажба на наркотици, други — в изнасилване на малолетни или че бие жена си. Бедната Розали се опитваше да се прави все едно нищо не е станало и Тад изпита глупава благодарност към нея. Струваше му се, че я гледа от обратната страна на мощен телескоп. Тад беше под земята, някъде долу в заешката дупка, но в нея нямаше никакво бяло зайче, а само старата лисица Джордж, който не можеше да бъде там, обаче беше.
Старият лисугер Джордж. А тук долу в Ендсвейл врабците отново летят.
Опита се да се пребори с това чувство.
— Продължавай, Джордж — каза той, изненадан от яростта в гласа си. Чувстваше се замаян, озовал се в мощния водовъртеж на нереалността, обаче гласът му звучеше съвсем истински и така уверен! — Защо не го кажеш? Хайде!
— Щом настояваш.
— Настоявам.
— Време е да започнеш нов роман. Нов роман от Старк.
— Не мисля така.
— Не казвай това! — Гласът му прозвуча като изпляскване на камшик, обшит с оловни топчета. — Внимавай в картинката, Тад, направих нещо заради теб, внимавай сега да не направя нещо и на теб.
— Ти си мъртъв, Джордж. Не ти стига акъла да се признаеш за победен.
Розали изви глава и Тад успя да мерне едното й широко отворено око, преди тя да се обърне бързо към рафта с цигарите.
