Сметна, че колата му вече достатъчно се сливаше с останалите трошки.
Тад тръгна покрай редицата. Зави надясно, отправяйки се обратно към портата и магазина отвъд нея. На влизане бе видял телефонен апарат до вратата на магазина. На половината на пътя той се спря. Наведе глава на една страна. Приличаше на човек, който напряга слуха си, за да чуе някакъв тих звук. Всъщност той се вслушваше в собственото си тяло.
Сърбежът бе изчезнал.
Врабчетата ги нямаше, както и Старк, поне засега.
Тад се усмихна и закрачи по-бързо.
3.
След второто позвъняване на телефона Тад започна да се поти. Ако Роули все още беше там, трябваше вече да се е обадил. Кабинетите в техния факултет на бяха чак толкова големи. На кого другиго можеше да се обади? На кого другиго, по дяволите? Не се сещаше за никой друг.
На средата на третото позвъняване Роули вдигна слушалката.
— Ало, Дилесипс.
Тад затвори очи като чу прегракналия от пушенето глас на Роули и се облегна на студената ламаринена стена на магазина.
— Ало?
— Здравей, Роули. Обажда се Тад.
— Здрасти, Тад — Роули не звучеше особено изненадан. — Забрави ли нещо?
— Не, Роули. Загазил съм го.
— Разбирам — само това, никакви въпроси. Роули просто произнесе тази дума и зачака.
— Сещаш се за тези двамата… — Тад се поколеба за момент — двамата дето бяха с мене?
— Да — отвърна спокойно Роули — полицейската охрана.
— Отървах се от тях — рече Тад и хвърли поглед през рамо при шума на една кола, която навлезе в паркинга от натъпкана пръст пред магазина. Беше толкова сигурен, че е кафявият „Плимут“, че наистина го видя за момент. Но всъщност беше вносна кола, при това не кафява а тъмночервена, покрита с прах и шофьорът бе влязъл в паркинга само за да обърне. — Поне се надявам, че съм се отървал от тях. — Той направи пауза. Беше дошъл моментът, в който трябваше или да рискува, или не. Нямаше време да отлага избора си. Всъщност той нямаше никакъв избор и нямаше какво да решава. — Имам нужда от помощ, Роули. Имам нужда от кола, която не им е позната.
Роули мълчеше.
— Ти каза, че ако имам нужда от нещо, трябва да се обърна към теб.
— Знам, че казах това — отвърна кротко Роули. — Спомням си, че също така ти казах, че щом тия двама мъже те следват като охрана, разумно ще бъде да им съдействаш, доколкото можеш — настъпи пауза. — Мисля, че мога да направя заключението, че си решил да не послушаш съвета ми.
Тад за малко щеше да му каже: „Не можех, Роули. Мъжът, който е отвлякъл жена ми и децата, просто щеше да убие и тях.“ Не че не смееше да каже на Роули какво всъщност ставаше, или се страхуваше, че Роули ще го помисли за луд. Преподавателите в колежите и университетите имат много по-разтеглива представа за лудия човек от повечето хора. А понякога изобщо нямат мнение по въпроса. Предпочитат да мислят, че хората са или много досадни (и нормални), или малко ексцентрични (и нормални), или доста ексцентрични (но все пак нормални). Тад не каза нищо, понеже Роули Дилесипс бе от хората, които дотолкова се вслушват във вътрешния си глас, че беше трудно да ги убедиш в каквото и да било. Така че каквото и да кажеше, сега можеше да се окаже погрешно. Но независимо от това, граматикът имаше добро сърце… беше смел, по свой собствен начин… а на Тад му се струваше, че Роули беше доста заинтригуван от Тад, от полицейската му охрана и от необичайния му интерес към врабчетата. В крайна сметка той реши да не казва нищо, като се надяваше, че беше в негов интерес да си мълчи.
Все пак чакането го измъчваше.
— Добре — каза най-накрая Роули. — Ще ти дам колата си.
Тад затвори очи и с огромно усилие остана прав. Обърса врата си и ръката му се намокри цялата с пот.
— Но се надявам, че ще бъдеш достатъчно любезен да поемеш всички разходи по ремонта, в случай, че ми върнеш колата… наранена — продължи Роули. — Ако си нарушител на закона дълбоко се съмнявам, че застрахователната компания ще плати.
Нарушител на закона? Само защото се бе изплъзнал от погледа на ченгетата, които не бяха в състояние да го охраняват? Не знаеше дали с това нарушаваше закона. Това беше интересен въпрос, върху който трябваше да помисли по-късно, когато не го изгаряше такава треска от страх и тревога.
— Знаеш, че така ще постъпя.
— Имам още едно условие — добави Роули.
Тад отново затвори очи. Този път от притеснение.
— Какво е то?
— Искам да ми разкажеш всичко, когато това приключи. Искам да знам защо се интересуваше толкова много от фолклорното значение на врабчетата и защо пребледня, когато ти казах какво представляват психопомп и каква е задачата им.
— Пребледнях ли?
— Като платно.
— Ще ти разправя цялата история — обеща Тад. — Може дори да повярваш част от нея — усмихна се той.
— Къде се намираш? — попита Роули.
Тад му каза и го помоли да дойде, колкото може по-скоро.
4.
Тад затвори слушалката, върна се обратно през входа в мрежестата ограда и седна на широката броня на училищен автобус, който незнайно защо бе разсечен наполовина. Това беше подходящо място за чакане, ако на човек му се налагаше да чака. От пътя не можеха да го видят, а от това място, само като се наведеше малко напред, той можеше да види паркинга пред магазина. Огледа се наоколо, но не видя никакви врабчета, само една голяма, охранена врана кълвеше апатично лъскавите хромирани парчета метал до една от редиците с коли. Мисълта, че бе приключил втория си разговор с Джордж Старк само преди малко повече от половин час, засилваше у него чувството за нереалност. Струваше му се, че оттогава бяха минали часове. Въпреки нарастващото безпокойство, той чувстваше сънливост, сякаш бе дошло време да си ляга.
Отново усети сърбежът и чувството, че червеи лазят под кожата му около петнадесет минути след разговора си с Роули. Изпя това, което помнеше от песента „Джон Уесли Хардинг“ и след минута-две усещането изчезна.
„Може би е психосоматично“ — помисли си той, но знаеше, че такова обяснение е глупаво. Усещането идваше от това, че Джордж се опитваше да надникне като през ключалка в съзнанието му и колкото по-ясно Тад съзнаваше това, толкова по-чувствителен ставаше той към тези опити. Смяташе, че и той беше способен да направи същото. Смяташе, че рано или късно ще му се наложи да опита да направи това… което от своя страна значеше, че ще трябва да повика птиците. Не можеше да се каже, че очакваше този момент с нетърпение. А имаше и още една причина за нежеланието му: последния път, когато успя да проникне в съзнанието на Джордж Старк, накрая се оказа с молив забит в лявата си ръка.
Минутите течаха болезнено бавно. Когато бяха изминали вече двадесет и пет минути, Тад сериозно се обезпокои, че Роули бе променил решението си и нямаше изобщо да дойде. Той стана от бронята на разчленения автобус и застана между входа на автомобилното гробище и паркинга, без да го е грижа кой може да го види от пътя. Замисли се дали би се осмелил да продължи на стоп.
Реши отново да се обади на Роули. Бе преполовил пътя до сградата от сглобяеми плоскости, когато един прашен „Фолксваген“ спря на паркинга. Тад веднага го позна и се втурна към него. Мисълта за тревогата на
