„Ключовете са в колата. Дори не му се налага да използва жиците, или каквото там трябва, за да я запали. Тоя човек има дяволски късмет.“
Старк вкара колата в гаража и изключи двигателя. Тя чу как се затръшва врата. Той излезе от гаража и спря само за миг, за да натисне копчето, с което автоматично се затваряше вратата на гаража.
Само след няколко секунди той пак беше в къщата. Подаде й Уенди.
— Видя ли? — попита. — Тя е добре. А сега ми кажи за съседите. За Кларкови.
— Кларкови ли? — попита тя, чувствайки се изключително глупаво. — Защо питаш за тях? Те ще прекарат лятото в Европа.
Той се усмихна. По свой начин именно тази усмивка беше най-отвратителната от всички досега, тъй като при нормални обстоятелства би изразявала истинско удоволствие. И би била една истински чаровна усмивка, помисли си Лиз. Не изпита ли някакво макар моментно привличане? Някаква възбуда макар и само за миг? Това, разбира се, граничеше с лудост, но едва ли значеше, че може да отрече съществуването на това усещане. Тя дори мислеше, че разбира защо изпитва това. В крайна сметка се бе омъжила за най-близкия роднина на този мъж.
— Прекрасно! — възкликна той. — Не би могло да бъде по-добре! А те имат ли кола?
Уенди започна да плаче. Лиз видя, че дъщеря й гледа мъжа с разлагащото се лице и с изпъкналите мраморно бели очи, протягайки към него малките си, приятно закръглени ръчички. Тя не плачеше от страх. Плачеше защото искаше той отново да я вземе в ръцете си.
— Не е ли прекрасно! — рече Старк. — Иска да дойде пак при татко.
— Затваряй си устата, чудовище! — изсъска Лиз.
Лисицата Джордж Старк отметна глава назад и се засмя.
9.
Той й даде още пет минути, за да събере допълнително някои неща за себе си и за бебетата. Тя му каза, че е невъзможно да събере и половината от това, от което ще има нужда през този период от време. Той й нареди да събере колкото може.
— Бъди доволна, че изобщо ти давам допълнително време, Бет, при наличните обстоятелства. В гаража ви има две мъртви ченгета и мъжът ти знае какво става. Ако искаш да прекараме петте минути в обсъждане на този въпрос, твоя работа. Вече ти остават — той хвърли бърз поглед към часовника си и й се усмихна — четири и половина минути.
И така тя събра, колкото можеше, спирайки за миг да хвърли поглед към бебетата, докато прибираше бурканчета с бебешка храна. Те седяха едно до друго на пода, пляскаха с ръчички и гледаха Старк. Знаеше какво всъщност си мислят те и това я ужасяваше.
„Не е ли прекрасно!“
Не. Тя не искаше да мисли за това. Не искаше да мисли за това, ала само за това мислеше. Уенди плачейки протяга пълничките си ръце. Протяга ги към този непознат убиец.
„Искат да дойдат при татко.“
Той стоеше до вратата на кухнята и я гледаше усмихнат. Прииска й се веднага да си послужи с ножиците. Никога не бе искала нещо толкова силно.
— Не можеш ли да ми помогнеш? — извика му ядно тя, посочвайки двата сака и хладилната чанта, които бе напълнила с храна.
— Разбира се, Бет — отвърна той. Той взе единия сак. А лявата си ръка остави незаета.
10.
Прекосиха страничния двор, минаха през естествената ограда от дървета между двата двора. После прекосиха и двора на Кларкови, докато стигнаха до алеята за коли. Старк настояваше да вървят бързо и тя се задъхваше, когато спряха пред затворената врата на гаража. Той й бе предложил да носи едно от бебетата, но Лиз отказа да му го даде.
Старк постави хладилната чанта на земята, извади портмонето от задния си джоб, а от него измъкна тънко заострено желязно ключе, което пъхна в ключалката на вратата на гаража. Завъртя го надясно, после наляво, вслушвайки се в звука от превъртането. Чу се изщракване. Старк се усмихна.
— Добре — рече той. — Дори и най-простите ключалки на гаражите могат да затруднят човек. Особено тези с големи езици, които трудно се отключват. Тая обаче е изхабена като стара проститутка на разсъмване. Имаме късмет. — Той натисна дръжката и блъсна вратата. Тя се плъзна с тропот по релсите.
В гаража беше спарено като в купа сено, а във волвото на Кларкови беше още по-горещо. Старк се наведе под таблото, откривайки незащитения си врат към Лиз, която седеше на задната седалка. Сърбяха я ръцете. Само секунда й трябваше, за да измъкне ножицата, но секундата можеше да се окаже недостатъчна. Тя вече бе видяла колко бързо реагираше той и на най-неочакваното. Изобщо не я учудваше фактът, че рефлексите му бяха като на диво животно, защото той беше именно токова.
Той издърпа сноп жици иззад таблото. Извади изцапан с кръв бръснач от предния си джоб. Тя потрепери и трябваше да преглътне бързо два пъти, за да спре гаденето, което предизвика вида на бръснача. Той разгъна острието, наведе се отново, свали изолационната обвивка на две жици и съедини оголените медени жички. Проблесна синя искра и моторът започна да боботи. Само след миг двигателят вече работеше.
— Е, добре! — тържествуваше Джордж Старк. — Да тръгваме, а, к’во ще кажеш?
Бебетата се засмяха и му помахаха с ръце. Старк също весело им помаха. Докато той изкарваше на заден колата от гаража, Лиз скришом плъзна ръка зад Уенди, която седеше в скута й и докосна извитата част на ножицата. Не сега, но скоро. Нямаше никакво намерение да чака пристигането на Тад. Безпокоеше се какво можеше да направи междувременно на бебетата това същество дошло от света на мрака.
Или пък на нея.
Стига да се разсееше съвсем за малко, тя щеше да извади ножицата от скривалището й и да я забие в гърлото му.
ЧАСТ ТРЕТА
НАШЕСТВИЕТО НА ПСИХОПОМП
— Поетите пишат за любов — каза Машин, прокарвайки бръснача напред-назад по ремъка за точене в равномерен, хипнотичен ритъм — и това е окей. Любовта съществува. Политиците говорят за дълг и това е добре. Дългът съществува. Ерик Хофър говори за постмодернизма, а Хю Хефнер — за секса. Хънтър Томпсън говори за всемогъщия Бог Отец, създателя на небето и земята. Всичките тези неща съществуват и това е добре. Разбираш какво искам да кажа, нали, Джак?
— Да, така мисля — отвърна Джак Рейнджли. Той всъщност не знаеше, нямаше ни най-малка представа за какво ставаше дума, ала когато Машин беше в такова настроение, само някой откачен би се захванал да спори с него.
Машин обърна бръснача с острата страна надолу и разряза ремъка на две. Голямо парче от него падна на пода на билярдната зала като отрязан език.
— Но аз всъщност говоря за смъртта — каза той. — Защото в крайна сметка, единствено смъртта има значение.
