— Слизай моментално тук! — изкрещя той и тя побърза да вземе Уилям. Събуди бебетата грубо, нямаше време за нежности. Затова и двете ревяха с цяло гърло, когато слезе долу.
Старк беше на телефона и тя очакваше, че той ще побеснее от този шум. Но тъкмо обратното — той изглеждаше доволен. В този миг тя осъзна, че ако говореше с Тад, беше естествено да е доволен. Не би могло да бъде по-добре за него, дори и ако бе донесъл собствен запис със звукови ефекти.
„Последното средство за убеждаване — помисли си Лиз.“ Внезапно я обхвана такава омраза към това разлагащо се същество, което нямаше никакво право на живот и все пак отказваше да умре.
Старк държеше молив в едната си ръка и барабанеше по масата с гумичката на края му. Тя се стресна като видя, че това беше молив от марката Берол Блек Бюти. „Един от моливите на Тад — помисли си тя. — Нима е ходил в кабинета му?“
Не, разбира се, че не беше ходил в кабинета, нито пък този беше от моливите на Тад. Тези моливи никога не са били негови. Той просто си купуваше от тях. Блек Бюти принадлежаха на Старк. Той бе написал нещо с молива с главни букви на гърба на указателя. Като се приближи към него, тя успя да прочете две изречения. Първото беше: ПОЗНАЙ ОТКЪДЕ СЕ ОБАДИХ, ТАД. А второто бе жестоко откровено: АКО КАЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪРТВИ.
Като опровержение на последното Старк каза:
— Абсолютно нищо, както сам чуваш. И косъм не е паднал от скъпоценните им главички.
Той се обърна към Лиз и й намигна. Това й се стори най-отвратителното нещо. Сякаш двамата бяха съучастници. Старк въртеше очилата си между палеца и показалеца на лявата си ръка. Изпъкналите му очни ябълки лъщяха като мрамор, сякаш пред себе си виждаше лицето на разтопяваща се восъчна статуя.
Той се вслуша, после се захили. Дори и лицето му да не се разлагаше пред очите й, тази озъбена усмивка щеше да й се стори едновременно весела и зловеща.
— Какво Лиз? — попита Старк с почти напевен тон. В този момент ядът взе връх над страха й и тя се сети за първи път за леля Марта и плъховете. Искаше леля Марта да е тук, за да се погрижи специално за този плъх. Тя бе взела ножицата, но това не значеше, че ще й се предостави възможност да я използва. Ала Тад… Тад знаеше за леля Марта. Хрумна й идея.
7.
Когато разговорът приключи и Старк постави на място слушалката, тя го попита какво възнамерява да прави.
— Да действам светкавично — отвърна й той. — Това е мой специалитет. — Той протегна ръце. — Дай ми едно от бебетата. Няма значение кое.
Тя отстъпи назад като инстинктивно притисна бебетата по-силно към гърдите си. Бяха се умълчали, но като ги притисна внезапно и двете отново започнаха да хленчат.
Старк я погледна търпеливо.
— Нямам време, за да споря с теб, Бет. Не ме карай да те убеждавам с това тук — той потупа издутия джоб на жилетката си. — Няма да им направя нищо. По някакъв странен начин и аз се оказвам техен баща.
— ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА ГОВОРИШ ТАКА! — изкрещя тя и отстъпи още по-назад. Бе готова да побегне.
— Момиче, губиш контрол над себе си.
Думите бяха казани равномерно, без натъртване и с ледено студен тон. Тя се почувства така, сякаш някой я бе ударил с торба пълна с лед през лицето.
— Я се стегни, сладурче. Трябва да изляза навън и да вкарам полицейската кола в гаража. Не мога да допусна да побегнеш по шосето в обратната посока, докато аз съм зает. Но ако в ръцете ми е едно от децата ти, като един вид гаранция, няма да трябва да се притеснявам за това. Наистина нямам нищо против теб и бебетата… а дори и да не беше така, какво ще спечеля, ако направя нещо лошо на едно от бебетата? Нужно ми е съдействието ти, а по такъв начин не бих го получил. Така че веднага ми дай едното, иначе ще им направя нещо и на двете. Няма да ги убивам, но ще им причиня болка и ти ще си виновна.
Той протегна ръце. Разяденото му лице имаше строго и решително изражение. Гледайки го, тя осъзна, че никакъв аргумент, никаква молба не можеха да го накарат да отстъпи. Той дори нямаше да я изслуша. Просто щеше да изпълни заканата си.
Тя пристъпи към него. Когато той посегна да вземе Уенди, ръката й отново притисна бебето към гърдите й за момент. Уенди започна още повече да хлипа. Лиз я пусна и самата тя се разплака и го погледна в очите.
— Ако й причиниш болка, ще те убия.
— Знам, че ще се опиташ — рече сериозно Старк. — Уважавам изключително много майчинския инстинкт, Бет. Мислиш, че съм чудовище, а може и да си права. Но истинските чудовища не са лишени от чувства. Мисля, че в края на краищата именно това, а не външността им, ги прави толкова страшни. Нищо няма да направя на малкото, Бет. Тя е в сигурни ръце… стига ти да ми съдействаш.
Лиз притисна Уилям. Никога не бе чувствала ръцете си толкова празни. И никога през живота си не бе осъзнавала с такава сигурност, че е направила грешка. Но какво друго можеше да направи?
— Освен това… виж! — извика Старк и тя долови нещо в гласа му, нещо, на което не можеше, не искаше да повярва. Нежността, която й се стори, че долови, сигурно беше престорена. Пак някоя от отвратителните му шегички. Но тя с тревога установи, че цялото му внимание бе погълнато от Уенди… и Уенди вече не плачеше, а го изучаваше съсредоточено. — Малката и представа няма как всъщност изглеждам. Тя изобщо не се страхува от мене. Изобщо.
С тих ужас Лиз видя как той вдигна дясната си ръка. Бе свалил ръкавицата си и тя забеляза, че имаше превръзка на същото място, на което имаше и Тад. Старк разтвори пръсти, сви ги и ги разтвори отново. Явно го заболя защото стисна зъби, но въпреки това разтвори пръстите си.
„Тад прави така, прави точно така, о божичко, прави го ПО АБСОЛЮТНО СЪЩИЯ НАЧИН…“
Уенди сега беше абсолютно спокойна. Тя гледаше втренчено лицето на Старк, изучавайки го старателно. Сивите й очи гледаха съвсем невъзмутимо право в неговите мътно сини очи. Без кожата под тях, очите му изглеждаха така сякаш всеки момент щяха да увиснат на бузите му.
И Уенди го поздрави по същия начин.
Разтвори пръсти, сви ги и пак ги разтвори.
Поздрав в стил Уенди.
Лиз усети някакво раздвижване в ръцете си. Сведе поглед и видя, че Уилям гледа Джордж Старк със същия съсредоточен синьосив поглед. И се усмихва.
Уилям разпери пръсти, сви ги и пак ги разтвори.
Поздрав в стил Уилям.
— Не — простена тя глухо. — Божичко, моля те, не позволявай това да се случи.
— Виждаш ли? — рече Старк, вдигайки поглед към нея. Усмихваше се с неговата замръзнала, саркастична усмивка и най-отвратителното от всичко бе, че той се опитваше да бъде нежен… а не можеше. — Виждаш ли? Те ме харесват, Бет. Те ме ХАРЕСВАТ.
8.
Старк сложи черните си очила и изнесе Уенди навън. Лиз се спусна към прозореца и го проследи с неспокоен поглед. Бе абсолютно сигурна, че той възнамерява да се качи в колата и да офейка с бебето й с двамата мъртви полицаи на задната седалка.
Но известно време той не направи нищо. Просто застана до вратата на шофьора с наведена глава към бебето в ръцете си в ослепителната слънчева светлина. Остана неподвижен. Изглеждаше така сякаш сериозно разговаря с Уенди или пък се моли. По-късно, когато разполагаше с повече информация, тя заключи, че той се бе опитвал да се свърже с Тад, да прочете мислите му и да разбере дали той възнамерява да изпълни нарежданията на Старк или си има собствени планове.
След около тридесет секунди Старк поклати глава енергично, сякаш, за да прогони някакви мисли, качи се в колата и я запали.
