вратата. Лиз се запрепъва назад, опитвайки се да извика. Но не можеше. Сякаш някой я бе стиснал за гърлото.
Старк влезе и затвори вратата.
Лиз го гледаше как бавно се приближава към нея. Приличаше на възкръснало, изгнило плашило. Най- отвратителна бе усмивката му, защото лявата част от горната му устна не бе просто разложила се или разлагаща се, а направо изгризана. Тя виждаше почернелите му зъби и дупките оставени от тези, които вече бяха паднали.
Той протегна облечените си в ръкавици ръце към нея.
— Здравей, Бет — каза той, хилейки се отвратително. — Извинявай, че нахълтвам така, но минавах оттука и реших да се отбия. Аз съм Джордж Старк и за мен е удоволствие да се запозная с тебе. Мисля, че удоволствието е много по-голямо, отколкото можеш да си представиш.
Той докосна с пръст брадата й… и я погали. Плътта под черната кожа на ръкавицата бе някак пореста, сякаш всеки момент щеше да се разкъса. В този миг тя се сети за бебетата, които спяха горе и вцепенението я напусна. Тя се обърна и побягна към кухнята. Главата й бучеше, но в обърканото си съзнание, тя си представи как сграбчва един нож от плота и го забива в това гадно подобие на лице. Тя чу как той я последва, бърз като вятъра.
Ръката му докосна гърба й, опитвайки се да я хване, но тя му се изплъзна.
Кухненската врата беше еднокрила, летяща. Сега беше подпряна с парче дърво. Тя го ритна в движение, съзнавайки, че ако не го улучеше или не го изриташе достатъчно силно, нямаше да й се отдаде възможност за втори опит. Но го ритна съвсем точно с обутия си в пантоф крак и остра болка премина през пръстите й. Дървото прелетя през кухненския под, който беше така излъскан, че цялата кухня се отразяваше наопаки в него. Усети, че Старк отново посяга към нея. Тя протегна ръка към вратата и я затръшна. Чу шума от удара. Старк извика от изненада и ярост, но не и от болка. Тя посегна към ножовете…
Ала Старк я хвана за косата и за блузата отзад. Дръпна я рязко и я обърна с лице към себе си. Платът се разпори и тя си помисли внезапно: „Божичко, ако ме изнасили, о, ако ме изнасили, ще полудея…“
Тя удряше с юмруци уродливото му лице. Очилата му първо се изкривиха на една страна, после паднаха на земята. Кожата под лявото му око бе увиснала, част от нея липсваше, така че се бе отворила дупка, от която се виждаше кръвясалата му очна ябълка.
А той се смееше.
Сграбчи ръцете й и ги натисна надолу. Тя освободи едната си ръка и одра с нокти лицето му. Пръстите й оставиха дълбоки бразди в кожата му, по които бавно започна да се стича кръв и гной. Борбата беше почти или съвсем безсмислена. Все едно бе забила нокти в парче наплюто от мухи месо. От гърлото й най-сетне излезе звук. Тя искаше да изпищи, да даде израз на ужаса и страха, преди да я задушат, но успя само да излае дрезгаво.
Старк свали ръката й и изви двете й ръце зад гърба й, стискайки здраво китките й с една ръка. Кожата му бе мека, ала ръката му бе яка като железни окови. Той вдигна другата си ръка и я сложи на гърдата й. Кожата й сякаш простена при това докосване. Тя затвори очи и се опита да се отдръпне.
— О, я стига — рече той. Вече не се усмихваше, но изглеждаше сякаш се е захилил, защото разядената лява част от устата му бе замръзнала в това положение. — Престани, Бет. За твое собствено добро. Възбуждаш ме, като се бориш с мене. А не искаш да се възбудя, нали? Мога да се закълна, че не искаш. Мисля, че ние с теб трябва да имаме платонически взаимоотношения. Поне засега.
Той стисна по-силно гърдата й и тя усети жестоката сила под разлагащата се плът, сякаш пръстите му бяха стоманени пръчки поставени в мека пластмаса.
„Как може да е толкова силен? Как може да е толкова силен, когато има вид на умиращ?“
Ала отговорът беше ясен. Той не беше човек. Тя дори не мислеше, че е жив.
— А може би ти се иска! — попита той. — Така ли е? Иска ли ти се? — Езикът му на черни, червени и жълти петна, напукан като земята при продължителна суша, се стрелна от озъбената му, ухилена уста.
Тя веднага престана да се съпротивлява.
— Така е по-добре. Сега ще те пусна, Бети, скъпа моя, сладка моя. Когато те пусна, неудържимото желание да пробягаш сто метра за пет секунди отново ще те обхване. Това е напълно естествено. Ние не се познаваме добре все още, а и съзнавам, че не изглеждам особено привлекателно. Но преди да направиш нещо необмислено, спомни си за ченгетата пред къщата. Те са мъртви. Помисли и за твоите бамбини, които си спят кротко горе. Децата трябва да си почиват, нали? Особено пък мъничките деца, беззащитните деца, като твоите. Нали разбираш? Следиш мисълта ми, нали?
Тя кимна мрачно. Сега вече усещаше и миризмата му. Това беше отвратителна воня на гниещо месо. „Той се разлага — помисли си тя. — Разлага се пред очите ми.“
Сега разбираше съвсем ясно защо Старк така отчаяно искаше Тад да започне да пише отново.
— Ти си вампир — рече тя дрезгаво. — Проклет вампир. И той те е сложил на диета. Затова нахълтваш тука, тероризираш мен и заплашваш бебетата ми. Ти си един скапан страхливец, Джордж Старк.
Той свали ръце от нея, след което започна бавно да опъва и изглажда ръкавиците си. Това беше превзет, но и странно заплашителен жест.
— Не мисля, че това е справедливо, Бет. Какво би направила ти, ако беше на мое място? Какво ще направиш, ако попаднеш на самотен остров без храна и вода? Едва ли щеше да гледаш замечтано и да въздишаш превзето. Щеше да се бориш, нали? Нима ще ме обвиниш, че искам нещо толкова просто като това да остана жив?
— Да — изсъска Лиз.
— Говориш като фанатизиран борец за правда… но може и да промениш мнението си. Ще видиш, Бет, че цената на тази борба може да се окаже по-висока, отколкото можеш да си представиш. Ако силите, срещу които се бориш, са коварни и изцяло посветени на каузата си, цената може да скочи до небето. Тогава може с по-голям ентусиазъм да се съгласиш да си сътрудничим.
— Въобразявай си, копеле!
Той повдигна дясното ъгълче на устата си, а вечно усмихващата се лява страна също се издигна още по-нагоре и Старк я удостои с една вампирска, озъбена усмивка, която искаше да мине за очарователна. Ръката му, отвратително студена под тънката ръкавица, погали ръката й от лакътя надолу. После стисна дланта на лявата й ръка за миг и я пусна.
— Това не е плод на ничие въображение, Бет. Уверявам те. Ние двамата с Тад ще пишем заедно нов роман на Старк… за известно време. С други думи Тад ще ми даде началния тласък. Аз съм като боксуваща кола. Само че не моторът е блокирал, а писателският механизъм е блокирал. Това е всичко. По моему в това е целия проблем. Щом веднъж потръгне, ще я извадя от калта, ще натисна съединителя и дим да ме няма!
— Ти си луд — промълви тя.
— Да. Но и Толстой е бил луд. И Ричард Никсън, а избраха именно тоя подлизурко за президент на Съединените Щати. — Старк извърна глава и погледна през прозореца. Лиз не чуваше нищо, но й се стори, че той е наострил уши за някакъв тих, едва доловим звук.
— Какво чу… — подхвана тя.
— Затвори си устата, миличка — прекъсна я Старк. — Просто я дръж затворена.
Тя дочу далечния звук от пърхане на криле на цяло ято птици. Този звук беше така далечен, така красив, така свободен.
Тя стоеше, гледаше го, с разтуптяно сърце и си мислеше дали би могла да се отскубне от него. Той не беше в транс или в някакво подобно състояние, но вниманието му бе погълнато от нещо друго. Можеше да побегне. Ако успееше да вземе пушката…
Той обхвана китката й с ръка, която се разлагаше.
— Мога да проникна в съзнанието на мъжа ти и да гледам през неговите очи. Чета мислите му. Твоите не мога да чета, но мога да позная по лицето ти какво мислиш. За каквото и да мислиш сега, Бет, спомни си за ченгетата… и че имаш деца. Така ще виждаш нещата в истинското им съотношение.
— Защо ме наричаш така?
— Как? Бет ли? — той се засмя. Смехът му беше отвратителен, сякаш камъчета се търкаляха в гърлото му. — Така би те наричал и той, ако имаше достатъчно акъл.
— Ти си л…
