— Луд, да, знам. Това е прекрасно, миличка, но ще оставим мнението ти за моя разум за по-късно. Прекалено много неща стават в момента. Слушай, трябва да се обадя на Тад, но не в кабинета му. Телефонът там може да се подслушва. Той не мисли, че е така, но ченгетата може да са сложили микрофон, без да му кажат. Мъжът ти прекалено много се доверява. А аз не.
— Как можеш…
Старк се наведе напред и каза много бавно и внимателно, като учител на някой трудно схващащ първокласник:
— Хайде стига сме чоплили тоя въпрос, Бети. По-добре ми отговори на няколко въпроса. Ако не получа отговорите от теб, може би ще ги получа от твоите близначета. Знам, че все още не могат да говорят, но може би ще ги науча. С малко подтик, чудеса могат да станат.
Старк носеше подплатена жилетка върху ризата си, въпреки че беше горещо. Такива носеха ловците и туристите, с много ципове и джобове. Той отвори един от страничните джобове, който бе издут от някакъв цилиндричен предмет. Извади малка горелка.
— Дори и да не успея да ги науча да говорят, на бас се хващам, че мога да ги науча да пеят. Ще пропеят като славейчета. Сигурно няма да ти се иска да чуеш такава песен, Бети.
Тя се опита да откъсне очи от горелката, но не успя. Погледът й беше безпомощно прикован към нея, докато Старк я подхвърляше от едната в другата си ръка.
— Ще ти кажа всичко, каквото искаш да знаеш — каза тя, а наум добави: засега.
— И ще направиш добре — рече той и прибра обратно горелката. Жилетката му увисна на едната страна и тя видя, че от джоба му се показва тежък пистолет. — И много благоразумно от твоя страна, Бети. В английската катедра днес има още един човек. Виждам го така ясно, както виждам теб. Нисичък и дребен човечец, с бяла коса, а в устата си има пура, голяма колкото него. Как се казва?
— Като че ли е Роули Дилесипс — отвърна тя уплашено. Зачуди се откъде можеше да знае той, че Дилесипс е там… но реши, че не иска да узнае отговора.
— А може ли да е някой друг?
Лиз се замисли за малко и поклати глава.
— Трябва да е Роули.
— Имаш ли указателя на факултета?
— Има един в чекмеджето на масичката с телефона. В хола.
— Добре. — Той мина покрай нея, преди да се е усетила. Това парче гниещо месо се движеше така безшумно и леко като котка, че направо й призля. Той взе един от ножовете. Лиз настръхна. Старк я погледна и от гърлото му отново излезе този звук, сякаш правеше гаргара с камъчета.
— Не се безпокой. Няма да те кълцам. Та ти си малката ми, добра помощничка, нали? Хайде, ела.
Силната му, отвратително мека ръка отново обхвана китката й. Лиз се опита да я издърпа, но Старк я хвана още по-здраво. Тя веднага престана да се дърпа и се остави той да я води.
— Така е добре — рече той.
Отведе я в хола, а тя седна на канапето и обхвана с ръце коленете си. Старк й хвърли бърз поглед, кимна утвърдително и насочи цялото си внимание към телефона. Когато установи, че няма алармена сигнализация към него, а това беше истинска немарливост, той преряза жиците, поставени от полицията. Едната беше свързвана към подслушващото устройство, а другата — към задействащия се от човешки глас магнитофон в мазето.
— Знаеш как да се държиш и това е изключително важно — каза Старк към сведената глава на Лиз. — Слушай сега. Ще намеря номера на Роули Дилесипс и ще си по-бъбрим малко с Тад. А докато аз говоря, ти ще се качиш горе и ще събереш каквито там парцалки и джаджи ще трябват за бебетата на вилата. Когато свършиш с багажа, събуждаш ги и ги донасяш тук долу.
— Откъде знаеш, че те…
Той се усмихна на нейната изненада.
— О, аз знам разписанието им, може би дори по-добре от тебе. Събуди ги, Бет, приготви ги и ги донеси тук. Знам разположението на къщата, така добре, както и разписанието им, така че ако се опиташ да бягаш, миличка, ще знам. Няма нужда да ги обличаш. Просто събери нещата, които ще ти трябват и ги донеси тук само по пеленки. Можеш да ги облечеш по-късно, когато поемем по веселия път.
— Към Касъл Рок? Искаш да отидеш в Касъл Рок?
— Ъхъ. Но няма защо да мислиш за това сега. Мисли само, че ако се забавиш повече от десет минути по моя часовник, ще трябва да се кача горе и да проверя какво правиш. — Той я изгледа смразяващо. От очилата очите му под белещата се, сълзяща кожа на челото, приличаха на тъмните дупки на черепа. — Ще дойда със запалена горелка и готов за действие. Разбираш, нали?
— Аз… да.
— Преди всичко, Бет, трябва да запомниш едно нещо. Ако ми съдействаш, нищо няма да ти се случи. Нито на теб, нито на децата ти — той отново се усмихна. — За такава добра майка като тебе, предполагам, че второто е много по-важно за тебе. Просто искам да не се опитваш да ме изиграеш. Двете ченгета отвън на задната седалка на своята смотана кола сега събират мухите, защото имаха нещастието да се изправят на железопътната линия, точно когато пристигаше моя влак. В Ню Йорк има още няколко мъртви ченгета, които имаха същия лош късмет… както вече знаеш. Единственият начин да помогнеш на себе си, на децата си и на Тад, защото ако той прави това, което искам от него, нищо няма да му се случи, е да не разсъждаваш и да ми съдействаш. Разбра ли?
— Да — прегракнало отвърна тя.
— Може да ти дойде някоя идея. Знам, че това може да се случи на човек, който е притиснат до стената. Но ако ти хрумне нещо, веднага го забрави. Макар че не изглеждам страхотно, чувам идеално. Ако се опиташ да отвориш някой прозорец, ще чуя. Ако се опиташ да отвориш мрежата на някоя врата и това ще го чуя. Бети, аз съм човек, който може да чуе песента на ангелите в рая и писъците на дяволите в дълбините на ада. Така че, трябва да решиш дали си заслужава да поемаш някакъв риск. Ти си умна жена. Мисля, че ще вземеш правилното решение. Размърдай се, момичето ми. Хайде.
Той погледна към часовника си, за да отмери времето. Лиз се втурна към стълбите. Краката й се подкосяваха.
6.
Тя го чу да казва нещо по телефона. След дълга пауза пак започна да говори. Гласът му се промени. Тя не знаеше с кого бе говорил в началото, може би с Роули Дилесипс, но сега знаеше със сигурност, че говори с Тад. Не можеше да чуе точно какво казваше Старк, а и не смееше да вдигне слушалката на апарата в спалнята, но беше сигурна, че е Тад. Все едно нямаше време за подслушване. Той я бе попитал дали тя би поела риска да се опита да го изиграе. Не искаше да поема такъв риск.
Тя напъха пелени в една чанта, а дрехи — в един куфар. Набута кремовете, пудрата против подсичане, безопасните игли и всички останали дреболии в една чанта с дръжка през рамо.
Разговорът долу бе приключил. Тъкмо щеше да събуди близнаците, когато той я извика:
— Бет! Хайде!
— Идвам! — тя вдигна Уенди, която се разплака сънено.
— Искам да слезеш. Очаквам телефонен разговор и ти ще ми послужиш като звуков фон.
Тя почти не чу последните му думи. Погледът й попадна на кутийката с безопасните игли на плота за пелени.
А точно до кутийката имаше лъскава шивашка ножица.
Тя постави Уенди обратно в леглото й, хвърли бърз поглед към вратата и се втурна към плота. Взе ножицата и две безопасни. Постави безопасните в устата си, сякаш правеше проба на рокля и откопча полата си. Закачи за пликчетата си ножицата с безопасните и закопча полата си. Полата й се издуваше леко там където беше ръкохватката на ножицата и безопасните игли. Обикновеният мъж едва ли би го забелязал, ала Джордж Старк не бе обикновен човек. Тя издърпа блузата върху полата си. Така беше по-добре.
— Бет! — гласът вече звучеше ядосано. По-лошото беше, че идеше от стълбището. Тя дори не бе чула стъпките му, а стълбището в тази стара къща скърцаше ужасно, когато някой се качваше по него.
В този миг телефонът иззвъня.
