1.
Първото от двете обаждания, запрати Алън Пангборн право във водовъртежа на събитията. Това стана малко след три часа, докато Тад наливаше три литра от бензина „Сапфир“ в жадния „Фолксваген“ на Роули в бензиностанцията на Аугъста. Алън тъкмо се беше запътил към закусвалнята на Нан, за да изпие едно кафе.
Шийла Бригам подаде глава от офиса на диспечера и извика:
— Алън? Обаждат се за твоя сметка. Познаваш ли някой си на име Хю Притчърд?
Алън веднага се върна.
— Да! Сега ще се обадя!
Той се втурна в кабинета си и вдигна слушалката, тъкмо когато Шийла потвърждаваше, че обаждането е за сметка на шерифа.
— Доктор Притчърд? Доктор Притчърд, чувате ли ме?
— Да, да. — Връзката беше доста добра, но Алън все още изпитваше известно съмнение. Гласът на този човек беше по-скоро като на четиридесетгодишен мъж, отколкото на седемдесетгодишен старец.
— Вие ли сте доктор Хю Притчърд, който е работил в Бергенфийлд, Ню Джърси?
— В Бергенфийлд, Тенъфлайр Хакенсак, Енджълуд, Енджълуд Хайтс… по дяволите лекувал съм сума глави чак до Патерсън. А вие ли сте шериф Пангборн, който се опитва да се свърже с мен? Жена ми и аз бяхме отпрашили отвъд Дяволския хълм. Току-що се върнахме. Дори и моите болежки се обаждат.
— Да, разбирам. Благодаря ви, че се обадихте, докторе. Звучите доста по-млад, отколкото очаквах.
— Ами това е добре — отвърна Притчърд. — Но по-добре почакайте със заключенията, докато ме видите. Приличам на крокодил, който ходи с два крака. С какво мога да ви бъда от полза?
Алън се замисли за миг и реши да подходи много внимателно. Той притисна слушалката към рамото си, облегна се на стола си и парадът от животни потегли по стената.
— Разследвам едно убийство тук в областта Касъл, Мейн — каза той. — Жертвата е местен човек. Казва се Хомър Гамаш. Но с вероятния свидетел на убийството се намирам в изключително деликатно положение, доктор Притчърд. Поради две причини. Първо, защото е известен. Второ, защото е получил симптоми на състояние, с което вие навремето сте бил запознат. Казвам това защото сте го оперирали преди двадесет и осем години. Имал е мозъчен тумор. Страхувам се, че ако туморът се е появил отново, неговите показания няма да бъдат…
— Тадеус Бомънт — прекъсна го Притчърд. — Каквито и симптоми да има сега, дълбоко се съмнявам, че туморът се е появил отново.
— Откъде знаехте, че става въпрос за Бомънт?
— Защото му спасих живота през хиляда деветстотин и шестдесета — каза Притчърд и после продължи с непреднамерено високомерие. — Ако не бях аз, нямаше да напише нито една книга, защото щеше да умре още преди да е навършил дванадесет години. Следя написаното от него с интерес, след като за малко не получи Нашънъл Бук Ауорд за първата си книга. Веднага го познах, като видях снимката на задната корица на книгата. Лицето се бе променило, ала очите му си бяха същите. Необикновени очи. Някак замечтани, бих казал. А знам, че живее в Мейн от наскоро публикуваната статия в „Пийпъл“. Излезе точно преди да заминем на почивка.
Направи кратка пауза и после каза нещо толкова необичайно и все пак логично, че Алън не успя да реагира за момент.
— Казвате, че може да е видял убийството. Сигурен ли сте, че не го подозирате, че самият той го е извършил?
— Ами… аз…
— Просто се зачудих — продължи Притчърд — защото хората, които имат тумор в мозъка често правят странни неща. Тяхната странност е право пропорционална на степента на интелигентност на съответния мъж или жена. Но момчето нямаше мозъчен тумор, поне не в общоприетото значение на този термин. Неговият случай беше необикновен. Изключително необикновен. Чел съм още само за три подобни случая от хиляда деветстотин и шестдесета година насам. За два от тях прочетох, след като се пенсионирах. Направени ли са му стандартните неврологични тестове?
— Да.
— И какво?
— Резултатът е отрицателен.
— Не ме изненадва. — Притчърд замълча за миг, после продължи. — Вие не сте особено откровен с мене, млади човече, нали?
Алън престана да прави зайчета и се изпъна на стола.
— Да, май е така. Но наистина искам да разбера какво искахте да кажете с това, че Тад Бомънт не е имал мозъчен тумор „в общоприетото значение на този термин“. Знам всичко за дискретността, която се изисква от лекаря по отношение на неговите пациенти и не знам дали бихте се доверили на човек, с когото разговаряте за първи път и при това по телефона, но се надявам, че ще ми повярвате, че аз съм на страната на Тад. Сигурен съм, че и той би искал да ми кажете това, което знаете. Не мога да губя време да го карам да ви се обажда, за да ви даде лично разрешението си, докторе. Трябва да ми кажете всичко сега.
Алън с изненада откри, че това бе истина, или поне така му се струваше. Някаква странно безпокойство го обхващаше, чувството, че нещо ставаше. Неща, за които не знаеше… все още.
— Няма проблем да ви кажа всичко за този случай — отвърна спокойно Притчърд. — Много пъти съм си мислил да се обадя на Бомънт, дори само за да му кажа какво се случи в болницата скоро след операцията. Мислех, че може да го заинтригува.
— Какво се случи?
— Ще стигна до него, уверявам ви. Не казах на родителите му какво точно бяхме открили при операцията, тъй като това беше без значение за тях от практическа гледна точка, пък и не исках да си имам нищо общо с тях. Особено с баща му. Тоя човек е трябвало да се роди в пещера и да прекара живота си в лов на космати мамонти. На времето реших да им кажа това, което очакваха да чуят и да се отърва от тях, колкото се може по-бързо. А след това и времето, разбира се, играе своята роля. Загубваш връзка с пациентите си. Мислех да му пиша, след като Хелга ми показа първата му книга. А и по-късно на няколко пъти имах такива намерения, но си помислих, че може и да не ми повярва… или че не го е грижа… или че ще ме сметне за откачен. Не познавам прочути хора, но ги съжалявам. Предполагам, че водят затворен, неорганизиран, изпълнен със страх живот. Стори ми се по-лесно да не се ровя в миналото. А сега пък това. Рикошет, както биха казали внуците ми.
— От какво се оплакваше Тад? Какво го доведе при вас?
— Халюцинации. Главоболие. Призрачни звуци. И в последна сметка…
— Призрачни звуци?
— Да. Но трябва да ме оставите да разказвам, така както аз си знам, шерифе. — Алън пак долови непреднамереното високомерие в гласа му.
— Добре.
Най-накрая получи припадък. Всичките проблеми били предизвикани от малка по обем маса в предната част на мозъка му. Оперирахме, мислейки, че е тумор. Оказа се, че туморът е всъщност близнакът на Тад Бомънт.
— КАКВО?
— Да, точно така — каза Притчърд. Сякаш неподправеното изумление в гласа на Алън му достави удоволствие. — Това понякога се случва. Единият от близнаците се поглъща в утробата, а в много редки случаи „поглъщането“ не е цялостно. В този случай необичайно беше разположението на остатъчната тъкан, а също и това, че тя бе започнала да се развива. Обикновено тази тъкан не се развива. Смятам, че проблемът на Тад бе свързан с ранното настъпване на пубертета.
— Чакайте — каза Алън. — Чакайте малко. — Бе срещал израза „да ти се вземе акъла“ от нещо в книгите, но самият той за първи път изпитваше нещо подобно. — Нима искате да кажете, че Тад е имал близнак и че той… някак… е изял собствения си брат?
— Или сестра — отвърна Притчърд. — Но предполагам, че е бил брат, защото поглъщането се среща много по-рядко в случаите с разнополовите близнаци. Според статистиката това се случва най-често с
