— Доколкото си спомням, момчето беше много симпатично. Малко уплашено, но симпатично. Що за човек е сега?
— Добър, струва ми се — отвърна Алън. — Може би малко хладен, малко въздържан, но все пак добър човек. Така ми се струва — повтори той.
— Благодаря ви. Сега ще ви оставя да си вършите работата. Дочуване, шериф Пангборн.
Чу се изщракване и Алън постави слушалката на мястото й. Облегна се назад, сви гъвкавите си ръце и по слънчевото петно на стената на кабинета му бавно прелетя голяма черна птица. Един израз от „Магьосникът от Оз“ се въртеше безспир в съзнанието му: „Аз наистина вярвам в духове, вярвам в духове, вярвам, вярвам, аз наистина вярвам в духове!“ Сигурно бяха думи на Каурдли Лайън.
Въпросът сега беше в какво вярваше самият той.
По-лесно му беше да изброи нещата, в които не вярваше. Не вярваше Тад Бомънт да е убил някого. Нито пък че Тад е написал мистериозното изречение на каквато и да било стена.
Как тогава се беше появило това изречение?
Много просто. Старият доктор Притчърд прелита със самолет от Форт Ларами, убива Фредерик Клоусън, написва ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ на стената, после взима самолета от Вашингтон за Ню Йорк, отваря вратата на Мириам Каули с любимия си скалпел и извършва с нея същото, което е сторил с Клоусън. Оперира ги защото ужасно му липсват тайните на професията.
Не, разбира се, че не беше станало така. Притчърд не беше единственият, който знаеше за… как ги нарече? — сетивните предвестници на Тад. Вярно, че за това не се споменаваше в статията в „Пийпъл“…
Забравяш за отпечатъците от пръсти и за гласовите характеристики. Забравяш с каква спокойна увереност Тад и Лиз твърдяха, че Джордж Старк съществува наистина и че е способен да убие само и само ДА ПРОДЪЛЖИ ДА СЪЩЕСТВУВА. А сега правиш всичко възможно да пренебрегнеш факта, че ти самият започваш да допускаш, че това може да е вярно. Ти им каза, че би било пълна лудост да повярваш не просто в някакъв отмъстителен дух, а в духът на човек, който изобщо никога не е съществувал. Ала може би писателите ВИКАТ духовете? Наред с художниците и артистите те са единствените общопризнати медиуми в нашето общество. Те сътворяват светове, които никога не са съществували, населяват ги с хора, които никога не са съществували, а после ни призовават да се присъединим към техните измислици. И ние го правим, нали? Дори си ПЛАЩАМЕ за това!
Алън преплете пръсти, издаде напред малкия си пръст и по огряната от слънцето стена прелетя много по-малка птица врабче.
Не можеш да обясниш защо ято врабчета ще връхлита върху Бергенфийлд Каунти Хоспитал преди повече от тридесет години. Не си в състояние да обясниш и как е възможно двама души да имат еднакви отпечатъци и еднакви гласови характеристики. Но сега знаеш със сигурност, че Тад Бомънт е бил в утробата на майка си заедно с още някого. С напълно чуждо същество.
Хю Притчърд спомена, че при Тад пубертетът настъпил по-рано.
Алън Пангборн внезапно се замисли дали развитието на несвойствената тъкан не е било свързано и с нещо друго.
Зачуди се дали началото на това развитие не е съвпаднало с времето, когато Тад започнал да пише.
2.
Позвъняването на вътрешния телефон го стресна. Пак беше Шийла.
— Фъзи Мартин на първа. Иска да говори с тебе.
— Фъзи ли? За какво по дяволите?
— Не знам. Не искаше да ми каже.
— Господи — изпъшка Алън. — Само това ми липсваше днес.
Фъзи притежаваше голям имот, който граничеше с шосе номер две и беше на около четири мили от Касъл Лейк. Едно време беше голяма ферма с доходоносна мандра. Тогава Фъзи не беше Фъзи и всички го наричаха не с прякора му, а с истинското му име — Албърт. По онова време той все още имаше контрол над пиенето. Но децата му пораснаха, жена му го отписа преди десет години като непоправим случай, така че сега Фъзи се разпореждаше сам с над двадесет и седем акра земя. Къщата и оборът се намираха в западния край на фермата, там където шосето правеше остър завой към езерото. Оборът бе огромна постройка, в която навремето гледаха четиридесет крави. Но сега покривът й бе пропаднал, боята се лющеше, а на прозорците бяха заковани парчета картон. Алън и шефът на пожарникарите, Тревър Хартланд, от четири години чакаха къщата или оборът, или и двете да пламнат и изгорят.
— Да му кажа ли, че те няма? — попита Шийла. — Клът току-що се върна. Може той да говори с него.
Алън обмисли за момент този вариант, поклати глава и въздъхна.
— Благодаря, Шийла. Аз ще говоря с него — Алън вдигна слушалката и я притисна до ухото си.
— Началник Пангборн?
— Да, шерифът е.
— Обажда се Фъзи Мартин от шосе номер две. Тук май си имаме проблем, шефе.
— Нима? — Алън придърпа и другия апарат на бюрото към себе си. Чрез него имаше директна връзка с всички служби в общинската сграда. Поколеба се дали да натисне квадратното копче, на което имаше лепенка с изписана четворка. Само като вдигнеше слушалката и натиснеше копчето, веднага щеше да му отговори Тревър Хартланд. — За какъв проблем става въпрос?
— Ами, шефе, да се гръмна, ако мога да кажа съвсем точно. Бих го нарекъл голямото крадене на кола, ако знаех чия е колата. Ама не знам. Не съм я виждал през живота си. Обаче излезе от моя обор — Фъзи говореше с провлачения, някак смешен акцент, характерен за Мейн, така че дори и такава проста за произнасяне дума като „обор“ прозвуча като конско цвилене „о-о-обо-ор“.
Алън избута другия апарат на обичайното му място. Бог беше благосклонен към глупаците и пияниците. Този факт му беше добре известен от дългогодишната му работа като полицай. Явно къщата и оборът все още си стояха на мястото, въпреки навика на Фъзи да хвърля безразборно неизгасените угарки от цигарите си, когато беше в пияно състояние. „Просто трябва да седя кротко, докато той ми обясни в какво се състои проблема — помисли си Алън. — Тогава ще реша или поне ще се опитам, дали проблемът е истински или съществува само в това, което е останало от мозъка на Фъзи.“
Почти изненадано забеляза, че сянката на още едно врабче прелетя през стената и си наложи да не движи ръцете си.
— Що за кола беше тая дето излезе от обора ти, Албърт? — попита търпеливо Алън. Почти всички в града (включително и самият Фъзи) го наричаха само с прякора му, така че и Алън можеше да реши да го използва, след като поживееше в Рок още десет или двадесет години.
— Току-що ти казах, че никога през живота си не съм я виждал — рече Фъзи с такъв тон, все едно му каза: „Ама че си и глупак!“ — Затова ти звъня, шефе. Не беше от моите коли.
Алън най-сетне си спомни следното.
Без кравите си, децата и жена си Фъзи Мартин нямаше нужда от много пари. Земята беше изцяло негова, така че нямаше какво да й плаща освен данък наследство след смъртта на баща си. Парите, с които Фъзи разполагаше, идваха от странни източници. Алън смяташе, всъщност направо знаеше, че на всеки месец-два наред със сеното на Фъзи, в обора му се появяваше и по някоя бала марихуана. Това беше само една от многото му далавери. Понякога си мислеше, че трябва да направи сериозен опит да опандизи Фъзи за притежаване на марихуана с цел продажба, но дълбоко се съмняваше, че Фъзи взима наркотици, а още повече пък, че му стига акъла да търгува с тях. Най-вероятно прибираше до една-две стотачки, задето предоставяше обора си за склад някому. А дори и в такъв малък общински град като Касъл Рок, имаше по- важна работа за вършене от арестуването на пияници за това, че им се намира „трева“.
Друга услуга, при това законна, която Фъзи предлагаше, бе да предоставя обора си на летовниците като гараж. Когато Алън дойде в града, оборът на Фъзи си беше редовен гараж под наем. Вътре на мястото, където прекарваха нощите и зимните дни кравите на Фъзи, човек можеше да намери поне петнадесет коли, повечето прибрани там за през лятото от хората, които имаха вили край езерото. Фъзи бе махнал
