— Добре — каза той, без изобщо да има представа за какво говори тя. Нямаше навик да хвърля лошите ръкописи или откъси в кухненския боклук. Когато напишеше нещо скапано — а напоследък беше написал повече скапани неща от обикновено — той или го изтриваше от компютърната памет, или го пазеше в картотеката, разположена отдясно на неговия компютър за текстообработка.

Изобщо не се сети за човека с набразденото лице и кръглата черна квакерска шапка.

Отвори вратата на хладилника, премести две малки чинии, пълни с остатъци с неизвестен произход, откри бутилка пепси и я отвори, докато буташе с хълбок вратата на хладилника, за да се затвори. Когато отиде да хвърли капачката в боклука, видя ръкописа — заглавната му страница беше изцапана с нещо, което приличаше на портокалов сок, но иначе си беше наред — оставен на плота до кафеварката. Тогава си спомни. Джон Шутър, точно така. Редовният член на дружеството на Лудите, клон Мисисипи.

Отпи от пепсито и взе ръкописа. Сложи заглавната страница отдолу и видя отгоре на първата страница следното.

Джон Шутър

Обикновена пратка

Деллакорт, Мисисипи

30 страници

приблизително 7500 думи

Продадени права на разпространение, Северна Америка

ТАЕН ПРОЗОРЕЦ, ТАЙНА ГРАДИНА от Джон Шутър

Ръкописът беше напечатан на доста добра хартия, но машината трябва да е била тежък случай — приличаше, на стар канцеларски модел, при това немного добре поддържан. Повечето от буквите бяха разкривени като старчески зъби.

Той прочете първото изречение, после второ и после третото — за момент мислите му се объркаха.

Тод Дауни си помисли, че жена, която би откраднала любовта ти, когато любовта ти наистина е всичко, което имаш, не е никаква жена. Затова той реши да я убие. Щеше да направи това в чупката, която образуваха къщата и хамбарът — съединяваха се под много остър ъгъл. Щеше да го направи там, където жена му отглеждаше градината си.

— По дяволите — каза Морт и пак остави ръкописа. Ръката му бутна бутилката пепси. Тя се прекатури, запени се и потече надолу по чекмеджетата. — По ДЯВОЛИТЕ — извика той.

Госпожа Гейвин дотича, огледа положението, и каза:

— О, няма нищо. Като ви чух, помислих, че сте си прерязали гърлото. Можете ли да мръднете малко, господин Рейни?

Той се мръдна и първото нещо, което направи тя, беше да вдигне ръкописа от плота и отново да го пъхне в ръцете му. Все още всичко беше наред — течността беше тръгнала в друга посока. Навремето той беше човек с доста добро чувство за хумор — поне той винаги беше мислил така — но като погледна надолу към малката купчина хартия в ръцете си, колкото и да се владееше, най-доброто, което можа да изпита, беше чувство на горчива ирония. „Като котката в детското стихотворение — помисли си Морт. — Онази, дето постоянно се връща.“

— Ако се опитвате да съсипете това — каза госпожа Гейвин и кимна към ръкописа, докато изваждаше парцала за бърсане изпод умивалника, — ще успеете.

— То не е мое — каза той и сам се учуди. Вчера, когато почти беше посегнал да вземе ръкописа от човека, който му го беше донесъл, си беше помислил какво приспособяващо се животно е човек. Несъмнено това желани да се приспособява се простираше във всички посоки, защото първото нещо, което почувства, като прочете тези три изречения, беше вина… и не беше ли точно това, което Шутър (ако това беше истинското му име) искаше той да почувства? Разбира се, че беше. „Вие сте откраднали моя разказ“, беше казал той, а не се ли полагаше крадците да се чувстват виновни?

— Извинете, господин Рейни — каза госпожа Гейвин. Държеше парцала.

Той отстъпи настрани, за да може тя да стигне до разлятото.

— Това не е мое — повтори той. Всъщност настоя.

— О — каза тя, като избърса локвичката върху плота и пристъпи към мивката, за да изстиска парцала. — Помислих, че е ваше.

— Пише: Джон Шутър — каза той, сложи заглавната страница отгоре и го обърна към нея. — Виждате ли?

Госпожа Гейвин удостои заглавната страница с възможно най-късия поглед, който позволяваше учтивостта, и започна да бърше чекмеджетата.

— Помислих, че е една от онези измишльотини — каза тя. — Псевдоиме. Или май беше псевдоним. Как им казвате там на литературните си имена.

— Аз не използвам псевдоним — каза той. — Никога не съм използвал.

Този път тя удостои и него с кратък поглед — пълен с провинциална хитрост и леко удивление — преди да коленичи, за да избърше локвата от пепси ма пода.

— И да сте използвали, не мисля, че ще ми го кажете:

— Извинявайте, че го разлях — измърмори той, докато се придвижваше към вратата.

— Това ми е работата — отговори тя късо. Не го погледна пак. Морт разбра намека и излезе.

Остана в дневната за момент, загледан в изоставената насред клима прахосмукачка. В главата си чу човека с набразденото лице да казва търпеливо: „Това е между вас и мен. Ние нямаме нужда от външни хора, господин Рейни. Това е само между вас и мен.“

Морт си представи това лице, спомни си го внимателно — умът му беше трениран да си спомня лица и действия — и помисли: „Това не беше само моментно отклонение или странен начин да се запознаеш с писател, когото смяташ или не смяташ за известен. Той ще се върне.“

Внезапно се упъти отново към кабинета си. В движение навиваше ръкописа на тръба.

4

Три от четирите стени на кабинета бяха покрити с рафтове за книги, а едната от трите беше запазена за различните издания, местни и чуждестранни, на неговите произведения. Беше издал всичко шест книги: пет романа и един сборник разкази. Книгата с разказите и двата му първи романа бяха приети добре само от семейството му и от някои приятели. Третият му роман, „Момчето на латернаджията“, веднага стана бестселър. След като преуспя, ранните му работи бяха преиздадени и станаха популярни, но никога толкова известни, колкото по-късните му книги.

Сборникът разкази се казваше „Всеки изплюва камъчето“ и повечето от разказите бяха публикувани в списания „само за мъже“, между снимки на жени с много грим и много малко облекло. Един от разказите обаче беше публикуван в „Списание за мистерии на Елъри Куин“. Казваше се „Сезон за сеитба“ и именно този разказ той разгръщаше сега.

Жена, която би откраднала любовта ти, когато любовта ти е всичко, което имаш, не е никаква жена — това поне беше мнението на Томи Хевлок. Той реши да я убие. Даже знаеше мястото, където щеше да го направи — точното място: малката градинка, която тя бе засадила в чупката, където се съединяваха къщата и хамбарът.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×