Таен прозорец, тайна градина

Морт седна и бавно зачете двата разказа — ту единия, ту другия. Още преди да ги преполови, разбра, че няма нужда да чете по-нататък. На някои места двата разказа се различаваха по използваните думи, но на много други дори и думите бяха еднакви. Ако човек се абстрахираше от думите, разказите бяха съвсем еднакви. И в двата мъж убиваше жена си. И в двата съпругата беше студена, бездушна кучка, която се грижеше само за градината и за консервите си. И в двата убиецът погребваше жертвата си в нейната градина и после се грижеше да отгледа в нея чудесна реколта. Във версията на Мортън Рейни засаденото беше боб. В тази на Шутър беше царевица. И в двете версии убиецът накрая полудяваше и биваше открит от полицията как яде огромни количества от съответното растение и се кълне, че ще се отърве от нея, че най-сетне ще се отърве от нея.

Морт никога не се беше смятал за нещо повече от писател на разкази на ужасите — и в „Сезон за сеитба“ нямаше нищо свръхестествено, — но все пак това беше доста зловещо малко разказче. Ейми го беше дочела с леко потръпване и беше казала:

— Предполагам, че е добро, но този мъжки ум… за Бога, Морт, каква гадост!

Думите й изразяваха много добре и собствените му чувства. Пейзажът в „Сезон за сеитба“ не беше от тези, сред които би пътувал с удоволствие, всъщност разказът не беше и израз на собствените му чувства, но Морт мислеше, че е свършил добра работа, че е описал добре полудяването на Том Хевлок след убийството. Редакторът на СМЕК беше доволен, читателите също — разказът беше предизвикал одобрителни писма. Редакторът беше поискал нов разказ, но Морт никога вече не написа нищо, което даже отдалечено да напомня „Сезон за сеитба“.

— Знам, че мога да го направя — каза Тод Дауни, като си вземаше нов кочан царевица от димящата тенджера. — Сигурен съм, че след време няма да я има съвсем.

Така завършваше разказът на Шутър.

— Сигурен съм, че мога да се справя с тази работа — им каза Том Хевлок и си сипа нова порция боб от голямата, димяща тенджера. — Сигурен съм, че след време нейната смърт ще бъде мистерия дори и за мен.

Така завършваше разказът на Морт Рейни.

Морт затвори своя екземпляр на „Всеки изплюва камъчето“ и замислено го върна на рафта за първи издания.

Седна и затършува бавно и подробно в чекмеджетата на бюрото си. То беше голямо — толкова голямо, че носачите трябваше да го внесат в стаята на части, и имаше много чекмеджета. Беше неприкосновено — нито Ейми, нито госпожа Г. имаха право да го докосват, а чекмеджетата бяха пълни с най-различни вещи, трупани от десет години. Бяха минали вече четири години, откакто Морт се беше отказал от пушенето, и ако в къщата имаше останали някакви цигари, те щяха да са там. Ако намереше цигари, щеше да запуши. Точно сега умираше за цигара. Ако не намереше, нищо — ровенето в собствените му боклуци успокояваше. Стари писма, които беше отделил, за да им отговори, но не им беше отговорил — които едно време бяха изглеждали важни, а сега изглеждаха остарели, дори непонятни; картички, които беше купил, но не беше изпратил; части от ръкописи, завършени в различна степен; половин пакет много стари пури; пликове; кламери; унищожени чекове. Разравяше пластове, които бяха почти геологически — пластове на летен живот замръзнал на едно място. И това беше успокояващо. Той привърши едното чекмедже и премина към друго, като мислеше за всичко, което му беше известно за Джон Шутър, и за това, как го беше накарал да се почувства разказът на Джон Шутър — неговият разказ, проклет да е.

Най-очевидното, разбира се, беше, че случката го беше накарала да изпита желание за цигара. Не му беше за пръв път да се чувства така през последните четири години — понякога просто виждаше някой да си пафка зад кормилото на някоя кола, спряла до неговата на светофара, и това предизвикваше бясна моментна страст за тютюн. Но ключовата дума тук, разбира се, беше „моментна“. Тези чувства минаваха бързо като свирепи летни бури — пет минути след като заслепяващата сребриста завеса на дъжда — се е спуснала от небето, отново светва слънцето. Той никога не беше изпитвал нужда да свърне в първия магазин по пътя си за пакет цигари… или да започне да тършува из жабката си за цигара или две, както сега тършуваше в бюрото си.

Той се чувстваше виновен и това беше абсурдно. Беше вбесен. Не беше откраднал разказа на Джон Шутър и знаеше, че не е — ако имаше някаква кражба (и трябваше да има, щом двата разказа бяха толкова близки, без единият от играчите предварително да ги познава — иначе беше невероятно), значи Шутър беше откраднал от него.

Разбира се.

Беше толкова просто — като носа на лицето му… или кръглата черна шапка на главата на Джон Шутър.

Все още се чувстваше разстроен, объркан, виновен… притеснен — по начин, за който може би нямаше думи. И защо? Е… защото…

В този момент Морт повдигна едно ксероксно копие от ръкописа на „Момчето на латернаджията“ и там, под него, имаше пакет цигари „ЛМ“. Дали все още произвеждаха „ЛМ“? Не знаеше. Пакетът беше стар, смачкан, но определено не беше празен. Той го взе и го погледна. Помисли, че според законите на непризнатата официално наука за напластяването, която — ако се търси по-подходяща дума, може да се нарече и бюрология, най-вероятно го е купил през 1985 година.

Надникна в пакета. Видя три малки пирончета за ковчега си — наредени едно до друго.

„Пътешественици във времето от друга епоха“ помисли си Морт. Пъхна една от цигарите в устата си и отиде в кухнята, за да вземе клечка кибрит от кутията до печката. „Пътешественици във времето, които пътуват през годините — търпеливи цилиндрични пътници, чиято мисия е да чакат — с постоянство, със спокойствие, докато най-сетне настане нужният момент отново да ме подкарат по пътя към рак на белите дробове. И изглежда, че моментът най-сетне е дошъл.“

— Сигурно имат вкус на лайна — каза той на висок глас към празната къща (госпожа Гейвин отдавна си беше отишла) и поднесе огънче към върха на цигарата. Все пак нямаха вкус на лайна. Имаха съвсем добър вкус. Той тръгна обратно към кабинета си — изпускаше дим и чувстваше приятно олекване в главата. „Ах, това непоносимо търпеливо упорство на навика“ — помисли си Морт. Какво беше казал Хемингуей? Не този август, нито този септември — през тази година трябва да правиш, каквото ти харесва. Но отново идва време. Винаги идва. Рано или късно ти отново пъхаш нещо в старата си голяма няма уста. Питие, цигара, може би дулото на ловджийска пушка. Не този август, нито този септември…

… за съжаление беше октомври.

Преди малко, докато ровеше в бюрото, беше намерил старо бурканче, наполовина пълно с фъстъци. Съмняваше се дали стават за ядене, но капакът на бурканчето беше чудесен за пепелник. Той седна зад бюрото си, погледна навън към езерото (както и госпожа Г., лодките, които бяха там преди, си бяха отишли), с удоволствие вкуси от стария си, отвратителен навик и откри, че вече с малко по-голямо спокойствие може да мисли за Джон Шутър и разказа на Джон Шутър.

Разбира се, човекът беше един от Лудите — това вече беше желязно доказано, ако въобще трябваше доказателство. Колкото до реакцията му, когато беше открил, че наистина съществува сходство…

Е, разказът беше нещо — истинско нещо — поне можеше да мисли за него по такъв начин, особено след като му го бяха платили — но по друг, по-важен начин, въобще не беше нищо. Не беше нещо като ваза, стол или автомобил. Беше мастило върху хартия, но не беше нито мастилото, нито хартията. Хората понякога го питаха откъде взима идеите си и макар че той се надсмиваше на този въпрос, той винаги го караше да се чувства някак засрамен, като някакъв измамник. Те, изглежда, си мислеха, че някъде съществува Централно сметище за идеи (точно както се смята, че някъде съществува гробище на слонове, а някъде другаде съществува приказният загубен златен град) и той сигурно има специален пропуск, който му дава възможност да отива дотам и да се връща, но Морт знаеше нещо друго. Той си спомняше къде е бил, когато са му хрумвали някои идеи, и знаеше, че идеята често е резултат от видяна или усетена странна връзка между предмети, събития или хора, между които преди не е