онази забавна утрин, пред очите ми винаги изплуват бавно разширяващите се влажни петна под мишниците на Тед.
— Като го измъкнат оттук, ще намерят в класната стая само кукувци — рече Тед. Той хвърли недоверчив поглед на Свинарника, който продължаваше да се поти над жалките останки от счупения „Би-боп“, сякаш си нямаше нищо друго на този свят.
— Заядливи гадини — прошепна Свинарника. Той захвърли остатъците на пода. Загледа се в тях, после вдигна очи към мен. Лицето му имаше странен, измъчен вид. Почувствах неудобство. — И с теб ще се заядат, Чарли. Жив ще те изядат. Почакай и ще видиш.
В класната стая настъпи неловко мълчание. Ръката ми трескаво стискаше дръжката на пистолета. Почти несъзнателно извадих кутията с патроните от джоба и пъхнах по един в опразнените от стрелбата гнезда. Дръжката беше мокра и хлъзгава от пот. Изведнъж осъзнах, че не дръжката, а дулото съм стискал в ръката си и пистолетът е бил насочен към мен през цялото време. Никой не се бе възползвал от момента. Тед седеше прегърбен на чина, неподвижен, стиснал ръба с ръце. Не знам откъде ми дойде наум, че кожата му е твърда и хладна като на крокодил. Зачудих се дали Керол го е целувала, дали го е докосвала. Сигурно не. От тези мисли ми се придрайфа.
Изведнъж Сюзън Брукс избухна в плач.
Никой не я погледна. Всички гледаха към мен и аз ги гледах. Бяха ме видели, че държа пистолета за дулото. Прочетох го в очите им. Нямаше съмнение.
Размърдах крака и без да искам ритнах мисис Ъндерууд. Сведох очи към нея. Беше облечена с неизменното вълнено сако и кашмирен пуловер. Вече беше започнала да се втвърдява. Кожата й сигурно бе станала като чанта от крокодил. Нали знаете — rigor5. Изглежда, че без да усетя съм изцапал пуловера й с обувката си. Не знам защо това ме накара да си спомня една снимка на Ърнест Хемингуей, стъпил гордо върху трупа на убит лъв, с пушка в ръка и половин дузина ухилени черни носачи отзад. Внезапно изпитах неудържимото желание да закрещя. Аз я убих, аз й теглих куршума, аз провалих урока по алгебра.
Сюзън Брукс бе положила главата си на чина, както ни учеха да правим навремето в детската градина, когато трябваше да спим. На главата си беше вързала бледосиня кърпа. Изглеждаше много красива. Стомахът отново ме заболя.
— ДЕКЪР!
Подскочих уплашено и насочих пистолета към прозореца. Отвън се беше изправил полицай от щатската, с мегафон в ръка. Репортери и оператори тичаха нагоре-надолу по хълма зад него.
— ДЕКЪР, ИЗЛЕЗ НАВЪН С ВДИГНАТИ РЪЦЕ!
— Я ме оставете — рекох аз.
Ръцете ми трепереха. Стомахът ми се късаше от болка. От край време си имам слаб стомах. Стане ли напечено в училище, или пък преди първата среща с някое хубаво гадже и почвам да дера котки. Един път, с Джо и няколко готини мадами отидохме до щатския парк „Харисън“. Беше през юли, денят беше топъл и хубав. Имаше лека мараня. Аз се увъртах около едно от момичетата, на име Анмари. Казваше го като едно име. Страхотно маце беше. Носеше тъмнозелени спортни гащета и тънка, копринена блуза. Беше взела и плажна чанта. Пътувахме надолу по шосе №1 и бяхме надули музиката до дупка. Брайън Уилсън, това слушахме, Брайън Уилсън и „Бич бойз“. Друсахме се в стария „Меркюри“ на Джо, „De Blue Frawwwg“ му викаше Джо Маккенеди и току се хилеше с незабравимата си усмивка. Смъкнали бяхме всички прозорци. И изведнъж ми призля. Беше ужасно. Джо разговаряше с неговата мадама. Говореха за сърфинг, което си вървеше с „Бич бойз“. И неговата мацка беше страхотна. Казваше се Розалин. С Анмари бяха сестри. Отворих уста да им кажа, че ми е зле и се издрайфах на пода. Известна част попадна на крака на Анмари, ако можете само да си представите как ме погледна. Сигурен съм, че не можете. После всички се престориха, че не е станало нищо особено. Нали разбирате, обожавам да ме одрайфат цялата на първа среща и т.н.т., ха-ха-ха. Не можах да отида с тях да плувам. Стомахът ужасно ме болеше. Анмари остана при мен на брега, а аз изгорях от слънцето. Момичетата бяха приготвили обяд. Пийнах малко сода, но въобще и не помислих да хапна от сандвичите. През цялото време в главата ми се въртеше синият „Меркюри“ на Джо, паркиран под палещите лъчи на слънцето и за това как ще вони в него на връщане. Покойният Лени Брус обичаше да казва, че ако има нещо на този свят, което никога не се измирисва, това е чортовата кожа, а аз бих добавил, че същото важи и за повръщня в колата. Миризмата си стои със седмици, месеци, може би дори години. И вони ужасно. Макар всички да се преструват, че не усещат. Направо си мирише гадно.
— ИЗЛЕЗ НАВЪН, ДЕКЪР! ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯ ТИ ШАНС!
— Стига! Млъкнете! — разбира се, те не можеха да ме чуят. А и не искаха. Такава им беше играта.
— Май хич не ти харесва да си слушател, а? — обади се с ехиден глас Тед Джонс. — И да не можеш да си разиграваш топката.
— Я ме остави на мира — почти изхленчих аз.
— Скоро ще им писне да чакат — рече Свинарника. Беше като гласът на съдбата. Опитах се да мисля за катеричката и за моравата, дето си расте на воля досами училището. Нищо не излезе. Мислите ми хвърчаха като сламки на вятъра. В този ден на брега беше ужасно горещо. Всички имаха транзистори, включени на различни станции. Джо и Розалин се бяха изтегнали на сърфа в прозрачната зелена вода.
— ОСТАВАТ ТИ ПЕТ МИНУТИ, ДЕКЪР!
— Айде, излизай — подкани ме Тед. Пръстите му бяха побелели от напрежение. — Излизай докато не е късно.
Силвия се извърна гневно към него.
— А ти за какъв се мислиш? За герой? И защо? Та ти си лайно, Тед Джонс. Ако им кажа…
— Ти ли си човекът, който…
— …ще им писне да чакат, Чарли и ще те изядат, почакай само и…
— ДЕКЪР!
— Излизай, Чарли…
— …моля ви, престанете, не виждате ли, че е объркан…
— ДЕКЪР!
— …благотворителни обеди и тази мръсна…
— …няма да издържиш и ще се побъркаш, ДЕКЪР, ще те изядат, Чарли, ти си сам, ЩЕ ГО ПРИНУДЯТ ДА СТРЕЛЯ готов си да излезеш остави го Тед ако знаете, че всички млъкнете ще е добре за теб ИЗЛЕЗ…
Насочих пистолета към прозореца, стиснах го здраво с две ръце и натиснах четири пъти спусъка. Изстрелите прокънтяха в стаята като оръдейни салюти. Стъклото на прозореца се пръсна и разхвърча на хиляди парчета. Полицаите отвън мигновено залегнаха. Операторите на хълма и купчината зяпачи на улицата се разбягаха на всички страни. Парчета стъкло блестяха из тревата пред класната стая като диаманти на някоя изложба, по ярки от който и да било камък в бижутерския магазин на мистър Франкел.
Никой не отвърна на стрелбата. Заплахите им бяха само блъф. Знаех го, всичко беше заради стомаха, заради моя проклет стомах. Какво друго им оставаше, освен да блъфират?
Тед Джонс не беше блъфирал. Почти беше стигнал бюрото, когато насочих пистолета към него. Той замръзна, очевидно не се съмняваше, че ще го застрелям. Гледаше през мен, като през врата, отвъд която съзира вечния мрак.
— Сядай — рекох аз.
Той не помръдна. Сякаш беше парализиран.
— Сядай!
Тед започна да се тресе. Първо краката, после треморът запълзя нагоре по бедрата, обхвана тялото, накрая шията и лицето. Устата му се друсаше в беззвучно бърборене. Чертите му се сгърчиха в ужасни конвулсии. Единствено очите му не мръдваха. Трябва да призная, че в този миг изпитах уважение към него. Едно от малкото неща, в което винаги съм бил съгласен със стария е, че младото поколение го няма никакво. Тоест, че повече ни бива да се фръцкаме с протестни плакати пред Белия дом, отколкото да замеряме Пентагона със запалителен коктейл „Молотов“. Ала дори в мига, когато бяха вперени във вечната тъмнина, очите на Тед не трепнаха.
— Сядай — повторих аз.
Той се обърна, отиде до чина и седна.
