Никой не извика. Няколко души си бяха запушили ушите. Те свалиха бавно ръце, сякаш адаптираха слуха си към тишината в стаята. Спомних си за стомаха и сведох поглед. Там всичко бе наред. Отново контролирах нещата.
Човекът с мегафона крещеше, но този път не на мен. Викаше по зяпачите да се разкарат час по скоро, че иначе не отговарял за последствията. Послушаха го. Някой от тях побягнаха превити одве, като Ричард Уидмарк в оня страхотен филм за Втората световна война.
През строшения прозорец повя прохладен ветрец. Листовете от чина на Хармън Джексън се разхвърчаха по пода. Той се наведе и взе да ги събира.
— Разкажи още нещо, Чарли — рече Сандра Крос.
На устните ми изпълзя изненадана усмивка. Ужасно ми се прищя да запея онова кънтри за хубавите, хубави сини очи, но не можех да си спомня как продължава, а и не ми стискаше да запея. Гласовит съм като патица. Затова само я гледах и се хилех изненадано. Тя се изчерви леко, но не сведе очи. Представих си я омъжена за някой сноб с пет костюма и разноцветна тоалетна хартия в кенефа. Направо ме заболя при тази мисъл. Рано или късно, все един ден им омръзва да си късат копчетата по училищните забави или да се крият под седалките, за да се вмъкнат на вечерната прожекция на авто-киното. Не след дълго спират да се тъпчат с пица и да пъхат дребни монети в джубокса на Сами. Вече не се целуват с момчета из къпиновите храсти. И всички заприличват на ония пошли изрезки на Барби от „Джек и Джил“. Сгънете в точка А, точка В и точка С. И тя ще израсне ПРЕД ОЧИТЕ ВИ. Изведнъж почувствах, че всеки момент ще се разплача, но успях да се измъкна от това неудобно положение като прехвърлих мислите си върху белите й найлонови гащички.
Беше 10:20.
Заговорих.
Двадесет и втора глава
Бях на дванайсет, когато мама ми купи кадифен костюм. По това време тате вече бе вдигнал ръце от мен и за възпитанието ми се грижеше мама. Обличах костюма когато ходехме на неделна църква и на вторнишките религиозни кръжоци. Имах и няколко вратовръзки с ластик. Бях неотразим.
Не мога да разбера защо толкова настояваше да облека костюма на онзи проклет рожден ден. Всячески се съпротивлявах. Мъчех се да я убедя. Дори се опитах да я излъжа — казах й, че Керол се е разболяла от дребна шарка и купона се отлага. Един разтревожен разговор по телефона с майката на Керол и лъжата бе разкрита. Всички опити се провалиха. По принцип мама не обича да ме държи изкъсо, но навие ли си нещо на пръста — няма отърваване. Спомням си, за една Коледа чичо й подари един доста голям пъзел. Тате, разбира се, мислеше това за пълна глупост. Мисля, че именно затова и го изпрати чичо Том — за да го ядоса. Както и да е — чичо Том ни бе пратил тоя гигантски пъзел с най-малко петстотин парченца за сглобяване и един единствен боровинков храст в долния десен ъгъл. Останалата част от пъзела беше снежно бяла, без никакви картинки. Баща ми щеше да се спука от смях. „Хайде, майко, да те видим как ще го сглобиш“ — рече й той. Винаги, когато искаше да я дразни й викаше майко. Тя седна на масичката в нейната стая — по това време вече живееха в отделни стаи — и изсипа пъзела. Ние с тате прекарахме двадесет и шести и двадесет и седми в едно безкрайно предтелевизорно ядене. Но на двадесет и осми сутринта, пъзелът беше подреден. Мама го снима и изпрати снимката на чичо Том, който живее в Уискинсон. След това събра пъзела и го прибра в килера. Доколкото знам още си седи там, а от тогава минаха две години. Мисълта ми е, че успя да го подреди. Мама е весела, добре образована и има чудесен характер. Обожава домашните животни и винаги е вежлива с пътуващите музиканти. Но пресечеш ли й пътя, готова е да си забие петата… направо в топките.
В този ден й бях пресякъл пътя. За четвърти път се мъчех да срина защитата й с непоклатимите си доводи, но само си губех времето. Вратовръзката стягаше тънкото ми вратле като розов паяк със стоманени пипала, сакото ми беше тясно, а на всичко отгоре тя ме накара да обуя любимите ми обувки. Баща ми го нямаше вкъщи, обръщаше бири с приятели в „Гоган“, но ако беше там сигурно щеше да каже, че изглеждам „като нов човек“. По скоро се чувствах като задник.
— Слушай, мамо…
— Не искам повече да те слушам, Чарли — и аз не исках повече да говоря за това, но след като в тоя вид без съмнение щях да съм кандидат номер едно за титлата „Лайнара на годината“, не ми оставаше нищо друго освен да продължа докрай борбата.
— Искам само да ти кажа, мамо, че никой на този купон няма да носи костюм. Звъннах тази сутрин на Джо МакКена и той ми каза, че ще си обуе…
— Млъквай, Чарли — рече тя съвсем тихо и аз млъкнах. Когато мама ти каже „млъквай“, значи че е ужасно ядосана. — Млъквай, иначе никъде няма да отидеш.
Пределно ясно ми беше какво иска да каже. „Няма да отидеш никъде“ съвсем не означаваше, че ще бъда лишен от възможността да посетя терена на Керол Грейнджър. Това „никъде“ включваше също така киното, стадиона и часовете по плуване през следващия месец. Мама може да е кротка, но стисне ли те със зъби — не изпуска. Спомних си за коледния пъзел, с чудноватото наименование „Последната боровинка“. Този пъзел се бе осмелил да застане на пътя й и вече две години обитаваше килера. Ако искате да знаете, а някои от вас може би знаят, по онова време й бях страшно навит на Керол. Дори се бях изръсил за една копринена кърпичка с инициалите й. Мама предложи да я увие, но аз не й позволих. Сам я увих. Не беше някакъв евтин парцал. Взех я от универсалния магазин „Луистън“, където ги дават по петдесет и девет цента парчето и дори беше извезана по края.
— Добре — извиках накрая аз. — Добре. Добре. Добре.
— И недей да ми остроумничиш, Чарли Декър — рече навъсено тя. — Иначе току виж баща ти се заел с теб.
— Не мен ли го казваш — отвърнах аз. — Нали всеки път, когато попадна в една стая с него, той се старае да ми го напомни.
— Чарли…
— Тръгвам — рекох аз и се понесох към вратата. — Вече съм там.
— И да не се изцапаш! — извика тя подире ми. — Внимавай, де не се намацаш със сладолед! Когато си тръгваш, да не забравиш да благодариш! И много поздрави на мисис Грейнджър!
Реших да подмина с мълчание тези нареждания, струваше ми се, че всякакъв отговор само би я окуражил към нови. Стиснах зъби и продължих напред.
— Бъди кавалер!
Б-боже!
— И да не почнеш да ядеш преди Керол!
Мили Боже!
Ускорих крачка, обхванат от опасението, че току виж й хрумнало да провери дали не съм се подмокрил.
Денят не беше предназначен за лошо настроение. Небето синееше, слънчицето грееше приятно, имаше и лек ветрец. Лятното ваканция тъкмо започваше и не беше изключено Керол да ми даде зелена светлина. Не че знаех какво точно ще направя, когато Керол ми даде зелена светлина — може би ще й дам да покара мотора — но както се казва, тогава щях да му мисля. Сигурно дори надценявах сексуално-отблъскващото действие на кадифения костюм. Ако Керол си падаше по Майрън Флорен, щеше да хареса и мен.
После срещнах Джо и отново започнах да се чувствам като пълен идиот. Беше намъкнал изтърканите си левиски и една смачкана фанелка. Като ме зърна, лицето му се смрази. Сакото ми бе украсено с гравирани медни копчета. Направо неотразим.
— Страхотен костюм — рече той. — Приличаш на един от шоуто на Лоурънс Белч, дето свири на акордеон.
— Майрън Флорен — кимнах аз. — Точно така.
Той ми подаде пакетче дъвки и аз си обелих една.
— Идеята е на майка ми — пъхнах дъвката в устата. Дъвка „Блек Джек“. Няма по-добри. Претърколих я с език и я сдъвках. Вече се чувствах по-добре. Джо беше единственият ми приятел. Никога не се страхуваше
