Отмъстителите

Тази фантазия се различаваше по едно-единствено нещо от истинската случка. На масата, на мястото, където седеше кошницата, преди да я стегнат за обратния път и да я преместят на пода, сега бе поставен червен пластмасов телефон. Когато беше на пет годинки, Одри имаше абсолютно същия апарат и провеждаше по него безкрайни и омайващо безсмислени разговори с невидима приятелка на име Мелиса Суитхарт.

Понякога, като идваше в беседката на поляната, на слушалката на телефона бе залепен надпис „ЗАБАВАЧКА“. Друг път (обикновено това се случваше в изключително неприятни дни, които напоследък много бяха зачестили), на етикета бе изписана много по-кратка и по-зловеща дума: името на вампира.

Това бе телефонът на Так и той никога не звънеше. Поне засега. Одри подозираше, че ако някога звънне, това бц означавало, че Так е открил тайното й скривалище. А ако това се случи, тогава с нея е свършено, бе сигурна. Дора ако за известно време продължи да диша и да се храни, както Хърб, това би бил краят.

От време на време се опитваше да накара телефона на Так да изчезне. Бе й хрумнало, че ако успее да се отърве от него, ако някак си успее да разкара проклетия апарат, може би завинаги ще се отърве и от съществото, което се намира на отсрещната страна на линията, в живота й на Поплър Стрийт. Но колкото и да се опитваше, не успяваше да отмени съществуването на телефона. Понякога наистина изчезваше, но не и когато го гледаше или мислеше за него. Случваше се да се загледа в лицето на Джан (тя тъкмо обяснява как понякога й иде да се хвърли в прегръдките на Рой и да му изсмуче лицето и как — например когато го залови тайничко да си бърка в носа — й се иска той просто да се завлече позорно в някой ъгъл и да умре), а като плъзне поглед по масата, тя е празна и телефонът вече го няма. Това означаваше, че и Так си е отишъл, поне за малко; че е заспал (или дреме) или че се е оттеглил. В такива случаи, като се върнеше в къщи, Одри откриваше Сет в тоалетната и момченцето я посрещаше с мътен и странен поглед, но поне подчертано човешки. Очевидно Так предпочиташе да не се навърта наоколо, когато домакинът му си изпразва червата. Според Одри това бе необичайна и едва ли не екзистенциална придирчивост от страна на такова безмилостно жестоко създание.

Тя сведе поглед и телефонът го нямаше.

Изправи се, а Джан — младата Джан, чиито гърди все още бяха непокътнати — моментално спря да бърбори и вдигна натъжени очи към Одри:

— Толкова скоро?

— Извинявай — отвърна Одри, макар да нямаше никаква престава дали е рано или късно. Щеше да узнае, като се върне и погледне часовника, но докато се намираше тук, самата концепция за часовник й се струваше абсурдна. Ливадата в хълмовете на Мохонк през месец май 1982 г. бе безкасова зона, благословена с липсата на всякакво тиктакане.

— Може би някой ден ще успееш да се отървеш от този телефон завинаги и да останеш по-дълго — рече Джан.

— Може би. Хубаво би било.

Но дали? Наистина ли би било хубаво? Не знаеше. А междувременно имаше едно момченце, за което трябваше да се грижи. Освен това все още не бе готова да се откаже напълно, каквото всъщност би означавало окончателното й преместване в месец май 1982 г. Кой знае как би се чувствала в планинската ливада, ако стане невъзможно да я напусне. В подобен случай убежището би се превърнало в истински ад.

А нещата се променяха, и то не към по-добро. Най-малкото Так не губеше сили с течение на времето, както неразумно се бе надявала — ако не друго, ставаше все по-силен и по-силен. Телевизорът работеше непрестанно и вечно въртеше все същите видеокасети и повторения („Бонанза“, „Стрелецът“… и „МотоКопс 2200“, разбира се). Героите вече й приличаха на побъркани демагози, чиито жестоки гласове зовяха неспокойната тълпа към неизразими дела. Нещо щеше да се случи, и то съвсем скоро. Бе почти сигурна. Так кроеше нещо… ако за него изобщо можеше да се каже, че е способен да крои или въобще да мисли. Може би „промяна“ е прекалено мека дума. Струваше й се, че предстои всичко да се размести и да се обърне наопаки като при земетресение. А ако това стане, когато това стане…

— Бягай — каза Джан и погледът й блесна. — Престани да мислиш и го направи, Од. Отвори входната врата, докато Сет спи или ака, и бягай, където ти видят очите. Махни се от къщата. Дявол го взел, махни се.

За първи път през цялото им запознанство Джанис си позволяваше да й даде съвет и това потресе Одри. Дори не Можеше да намери смислен отговор.

— Ами… ще помисля…

— Но недей мисли дълго, малката — имам чувството, че не ти остава много време.

— Трябва да тръгвам. — Одри отново отправи неспокоен поглед към масата, за да се увери, че телефонът с надпис „Забавачка“ все още не се е появил.

— Да. Добре. Чао, Од. — Гласът на Джан вече долиташе сякаш от много далеч и тя започваше да се топи като призрак. Колкото повече избледняваше, толкова повече заприличваше на жената, която я чакаше в бъдещето — жената с оперирана гърда и ограничени, често егоистични разсъждения. — Скоро пак да дойдеш. Може да си поговорим за „Сарджънт Пепър“29.

— Добре.

Одри излезе от беседката, извърна очи към скалата, покрай която растяха диви рози, и се загледа в пърхащите бели пеперуди. В синьото небе отекна гръм. Бог им пращаше дъжд откъм Катскилските планини — на нищо тъй съвършено като този следобед не му е съдено да трае дълго. „Нищо златно не остава“… кой поет го бе казал? Май беше Фрост30. Няма значение. Джанис Гудлин Конрой бе открила, че освен много поетично, това е и много вярно. Както с известно закъснение, бе установила и Одри Гарин.

Извърна се назад да види дъждовните облаци, но вместо пролетна буря над Катскилските планини, погледът й срещна собствената й дневна, която бе доста мръсна и се нуждаеше от почистване — под мебелите се бе натрупал прах, по всички стъклени витрини се виждаха размазани следи от пръсти, от масло или от разлени течности. Спареният въздух вонеше на пот, но най-натрапчива бе миризмата на спагети от консерва и застояли пържени кренвирши — това като че бяха единствените неща, които чудатият й квартирант ядеше.

Беше се завърнала у дома.

А освен това й беше студено. Огледа се и установи, че носи само маратонки и къс панталон. Сини на цвят, разбира се, защото Касандра Стайлс почти винаги носеше сини шорти, а КАСИ бе любимата полицайка на Сет. Ръцете, китките, глезените и краката на Одри бяха мръсни. Бялата блузка без ръкави, която бе облякла тази сутрин (преди той да се появи; оттогава тя ту си отиваше, ту се връщаше, но през по-голямата част от времето Так я командваше и я разкарваше насам-натам, сякаш бе личната му електрическа железница) бе небрежно захвърлена на дивана. Зърната й пулсираха.

„Значи пак ме е карал да се щипя“ — рече си тя и се запъти към дивана да си вземе блузата. Защо? Защото Кари Риптън, хлапето — дето разнасяше вестник „Шопър“ — я бе видяло без блуза? Вероятно затова. Както винаги напипваше отговора съвсем интуитивно, но бе почти сигурна, че това е причината. Так се е ядосал… започнал е да я наказва… и тя е избягала в онези чудни минали дни. Още на мига, когато се е скрил в бърлогата да гледа проклетите си филми.

Щипането много я изплаши. Случвало се е да й налага много по-болезнени наказания, да не говорим за неописуемите унижения — Так бе истински творец в това отношение — но в щипането на зърната имаше съвсем явен сексуален подтекст. А и начинът, по който е облечена… по-точно разсъблечена. Все по-често, когато бе ядосан или просто скучаеше, Так я караше да си сваля дрехите. Сякаш то (или Сет, или и двамата) понякога я разглеждат като личния си плакат на непобедимата, но неизменно очарователна КАСИ СТАЙЛС. Ей, хлапаци, вижте циците на вашата любима полицайка!

Нямаше почти никаква представа какви са отношенията между домакина и паразита, а това утежняваше положението й още повече. Смяташе, че Сет много повече се вълнува от каубои, отколкото от гърди — той е едва осемгодишен, най-сетне. Но колко е възрастно създанието в него? И какво иска? Съществуват какви ли не възможности, пред които щипането нищо не е, и за които Одри не искаше и да помисля. Макар че малко преди смъртта на Хърб…