Тя се запъти към входната врата и тъкмо посегна към дръжката, когато я застигна глас. Звучеше като детски, но единствено защото излизаше от гласните струни на дете. Инак бе безизразен, безчувствен, отвратителен.
Но най-лошото от всичко бе, че не му липсваше и чувство за хумор.
— Я почакай малко, госпожо — каза Так с гласа на Сет Гарин, имитирайки Джон Пейн. — Дай да оставим тия работи, да премислим нещата.
Тя се опита да завърти топката на бравата, решена все пак да не се отказва — бе отишла прекалено далеч, за да се върне. Ще се хвърли в проливния дъжд и ще хукне да бяга. Накъде? Накъдето и да е.
Но вместо да завърти дръжката, ръката й увисна като изтощено махало. В следващия миг, съпротивлявайки се с цялата си воля, тя вече се обръщаше да се изправи пред съществото, което бе застанало на портала на бърлогата… тя смяташе, че в конкретния случай, като се има предвид колко много време то прекарваше там, „бърлога“ описваше много добре сегашното състояние на стаята.
Беше се върнала от своето убежище.
Бог да й е на помощ, беше се върнала от убежището си, а демонът, който се криеше в страдащото от аутизъм момченце на брат й я бе заловил в опита й да избяга.
Почувства как Так пропълзява в съзнанието й, намества се в мислите й, и макар че го виждаше и чувстваше, не можеше дори да изпищи.
3
Джони профуча покрай проснатото по лице тяло на червенокосата приятелка на Сюзи Гелър, а главата му бучеше от куршума, който изпищя покрай лявото му ухо. Когато от двата микробуса откриха огън, той вече доста се бе отдалечил по посока на дома на Карвърови, тъй че някак си се бе оказал на ничия земя и сега знаеше, че дължи живота си на невероятен късмет. За миг направо се бе вцепенил, като животно, неочаквано заслепено от фаровете на автомобил. После куршумът — стори му се с размерите на надгробен камък — изсвистя покрай ухото му и размахал ръце, с наведена глава, той се хвърли към отворената врата на дома на Карвърови. Животът бе станал изумително прост. Напълно бе забравил Содерсън и лукавото му, полупиянско, съучастническо изражение; бе забравил и тревогите си Джаксън да не разбере, че току-що издъхналата му съпруга очевидно тъкмо се прибираше от приключение от онези, за които се разказва в кънтри-песните; забравил бе Ентрейджиън, Билингзли, всичките. Единствената му мисъл бе как ще умре на ничията земя между двете къщи, застрелян от откачени, които носят маски и чудати костюми и светят като призраци.
Сега се намираше в тъмен коридор и с радост откри, че не си е подмокрил панталоните, нито пък нещо по-лошо. Някъде зад него пищяха хора. На стената пред него беше наредено цяло жури порцеланови статуетки. Намираха се върху малки поставки… „А в много други отношения Карвърови изглеждаха съвършено нормални“ — рече си той. Понечи да се изхили и моментално затисна устни с длан, за да сподави звука. Ситуацията определено не бе подходяща за смях. Кожата му имаше много особен вкус, чисто и просто вкусът на собствената му пот естествено, но за миг му се стори едва ли не като гной и той се приведе напред, убеден, че ще повърне. Осъзна, че ако го направи, ще припадне, и тази мисъл потисна гаденето. Дръпна ръка от устата си и се почувства много по-добре. Освен това вече не му се смееше и това бе добре може би.
—
— Тихо, миличка. — Това бе току-що овдовялата Пай — както винаги я бе наричал Дейвид. Самата тя продължаваше да подсмърча, но вече се стараеше да успокоява другите. Джони затвори очи, опитвайки се да се откъсне от всичко наоколо, но вместо това пред очите му изплува ужасяващият спомен за тялото, което прескочи току-що — над което
Не можеше да я остави навън. Стори му се мъртва като Мери и горкия стар Дейв и въпреки това я прескочи, без да му мигне окото — но ушите му пищяха от куршума, топете му се бяха свили като черешови костилки, а в такова състояние човек не е способен на разумна преценка.
Отвори очи. Порцеланова девойка с боне и овчарска гега го гледаше със застинал закачлив поглед. „Хей, моряко, ще дойдеш ли да чепкаме вълна?“ Джони се бе подпрял на лакти на стената. Една от другите фигурки бе паднала на земята и лежеше разбита на късчета в краката му. Джони предположи, че я е бутнал, докато геройски се бореше да не повърне и да си избие от главата проклетата шегичка: „Не зная за другите двама, но този в средата прилича на Уили Нелсън“.
Бавно извърна глава наляво, чувайки как сухожилията му изпукват, и забеляза, че входната врата на Карвърови все още е отворена. Външната рамка бе леко открехната — ръката на червенокосата девойка, бяла и неподвижна като морска звезда, изхвърлена на плажа, й пречеше да се затвори. Навън въздухът сивееше от дъжда, който се лееше и шумолеше, сякаш свисти най-голямата парна ютия на света. Джони долавяше аромата на трева, който му се струваше като благоуханен свеж парфюм. Долавяше се лека жилка пушек от горящо кедрово дърво. „Бог да благослови мълнията“ — рече си Джони. Пожарът несъмнено ще докара полицията и пожарната. Но засега…
Момичето. Малко червенокосо момиче, като онова, по което Чарли Браун32 напълно бе пощурял. Джони бе прескочил право през трупа й, изцяло подвластен на инстинкта да спасява собствената си кожа. Напълно разбираемо в такъв напечен момент, но това не можеше да остане така. Не и ако човек държи на чистата си съвест.
Запъти се към вратата. Някой го сграбчи за ръката Джони се извърна и видя напрегнатото, изплашено лице на Дейв Рийд, тъмнокосия близнак.
— Недейте — изрече Дейв с дрезгав заговорнически шепот. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре- надолу като топка, търкаляща се по улей. — Недейте, господин Маринвил, може още да са там. Може пак да започнат да стрелят.
Джони погледна към ръката, която го стискаше над лакътя, хвана я и я отмести внимателно, но решително. Забеляза, че Брад го наблюдава. Бе обгърнал с ръка внушителната талия на жена си. Белинда като че ли цялата трепереше, а по нея имаше много какво да трепери. По страните й се стичаха сълзи и оставяха шоколадовокафяви следи.
— Брад — каза Джони, — отведи всички в кухнята. Почти съм сигурен, че тя е най-отдалечена от улицата. Кажи им да седнат на пода, става ли? — Леко побутна Дейв натам. Той се запъти към кухнята, но бавно, без никакъв ритъм в крачките. Приличаше на механична играчка, чиято машинка е ръждясала.
— Брад?
— Добре. А ти да внимаваш да не ти гръмнат главата. Стига ни толкова.
— Няма. Привързан съм към нея.
— Просто гледай и тя да остане привързана към теб.
Джони проследи с поглед Брад, Белинда и Дейв Рийд, които се запътиха по коридора при останалите — в мрачината изглеждаха като скупчени сенки — после отново се извърна към мрежата на вратата. В горната половина забеляза дупка с големината на юмрук, а разнищените краища се бяха подгънали навътре. Нещо доста по-голямо, отколкото му се щеше да си представя (нещо, голямо почти колкото надгробен камък, може би) бе минало оттук и като по чудо се бе отклонило от скупчените съседи… или поне така се надяваше. Тъй или инак никой не пищеше от болка. Но Исусе Христе, с какво, за Бога, стреляха ония от микробусите? Какви са тези огромни куршуми?
Коленичи и запълзя към хладния влажен въздух, който идваше отвън. И към хубавата миризма на дъжд и трева. Когато допълзя до вратата, почти забил нос в мрежата, погледна надясно, после — наляво. Отдясно всичко беше наред — идеално се виждаше почти до Беър Стрийт, макар че кръстовището се губеше в дъжда. Нямаше нищо — ни микробуси, ни извънземни, ни побъркани, преоблечени като дезертьори от армията на Каменния Джаксън33.
Видя и собствената си къща, която се намираше в съседство, и си припомни как свиреше на китара,
