Отмъстителите

дори те да й повярват, какво биха могли да направят, за да се измъкнат от магическия капан, в който бяха уловени? Какво ли ще направят на Сет, опитвайки се да се отърват от Так?         „Той ми каза да отида — рече си. — Най-добре да му се доверя. Но най-напред…“

Най-напред трябваше да свърши онова, за което я бе помолил. Толкова просто нещо… но можеше доста да помогне. Дори да разреши цялата ситуация, ако им излезе късметът. Влезе с бързи крачки в кухнята, без да обръща внимание на писъците и шумотевицата отсреща. След като вече бе взела решение, съзнанието й бе ангажирано единствено с мисълта да бърза, да свърши тази последна задачка, преди Так отново да се сети за нея.

Или преди да изпрати полковник Хенри и неговите приятели.

4

Когато нещо се оплесква, оплесква се със зашеметяваща ненадейност. По-късно Джони се питаше доколко самият той има вина за случилото се — непрестанно си задаваше все същия въпрос — но така и не стигна до отговор. Със сигурност се бе разсеял, но всъщност това бе, преди да се забърка цялата каша.

Последва близнаците Рийд през гората към пътеката и мислите му се зареяха, защото момчетата се придвижваха мъчително бавно, опитвайки се да не докоснат нито един храст и да не настъпят нито една съчка. Нямаха представа, че не са сами в горичката — когато Джони и двамата близнаци навлязоха сред дърветата, Коли и Стив вече бяха доста навътре и безшумно се придвижваха на юг.

Мислите на Джони отново се върнаха към Бил Харис и ужасената му реакция, като видя Поплър Стрийт през онзи ден на 1990-а година, когато го бе посетил — отначало не можеше да повярва, че Джони наистина има сериозни намерения, после, когато се увери, че другият всъщност изобщо не се шегува, поиска да знае каква е работата. Тогава Джони Маринвил, понастоящем хроникьор на приключенията на един котарак, който непрестанно мъкнеше комплект принадлежности за сваляне на отпечатъци, бе отвърнал: „Работата е там, че не искам още да умирам, а това означава «личностно редактиране». Нещо като Джони Маринвил на белова, ако щеш. При това съм в състояние да го направя. Защото имам огромното желание, което е важно, освен това разполагам със средствата, което пък е решаващо. Да приемем, че просто е различен вариант на онова, което правя. Преписвам живота си. Преправям го.“

Човекът, който насочи писателя към този може би наистина последен шанс — макар да не го бе признал пред Бил — бе Тери, първата съпруга на Джони. Бил дори не знаеше, че след почти петнадесет години раздяла, през които двамата бяха общували единствено чрез адвокати, Джони и бившата Тереза Маринвил поставиха началото на предпазлив диалог, воден понякога чрез писма, но предимно по телефона. Контактите им зачестиха от 1988-а година, когато Джони най-сетне заряза пиенето и наркотиците — завинаги, както се надяваше. Въпреки това нещо не вървеше и по някое време през пролетта на 1989-а най-неочаквано и за самия себе си, Джони бе признал на бившата си съпруга, която навремето се бе опитал да наръга с кухненски нож, че животът на трезвеник му се струва безцелен и безсмислен. Тогава изобщо не си бе представял, че ще напише нов роман. Нямало го вече пламъкът, който сутрин му изгарял мозъка… както и вечният махмурлук, но те никак не му липсвали. Били за него вече минало. Това можел да приеме. Не бил в състояние обаче да приеме факта, че старият му живот, от който романите му бяха неразделна част, го обгражда отвсякъде, нашепва му от ъглите и мърмори с гласа на старата му пишеща машина IBM всеки път, когато я включи. „Аз съм онова, което си — бръмчи машината — и което винаги ще бъдеш. Тук не става дума за представата за себе си, нито дори за его, а за онова, което е заложено в гените ти от самото начало. Избягай на края на земята, наеми стая в най-затънтения хотел, заври се в най-далечния ъгъл на някой коридор, а когато отвориш вратата, на писалището ще стоя аз, с все същото познато бръмчене, което сутрин, отпаднал след бурно пиянство, си чувал толкова пъти, защото в крайна сметка това си ти. Както бил казал някой си мъдрец, земното притегляне не съществува — земята просто иска да ни погълне.“

— Трябва да изровиш онази детска книжка — каза тя и го върна на земята.

— Коя детска книжка? Никога не съм…

— Не помниш ли „Пат, детектив Кити-Кат“? Отне му известно време, но после се досети.

— Тери, това бе просто историйка, която съчиних за хлапето на сестра ти една вечер, когато не искаше да си затвори устата и се уплаших да не получи нервно…

— Но си я харесваше достатъчно, та да я запишеш, нали?

— Не помня — излъга той.

— Много добре знаеш, че си я записа и сигурно я пазиш някъде, защото никога нищо не изхвърляш. Винаги съм подозирала, че събираш дори скапаните си сополи. Сигурно си ги пазиш за стръв в някоя тенекиена кутия.

— От тях сигурно ще излезе доста добра стръв — отвърна той, без изобщо да се замисля, в същото време питайки се къде би могла да бъде тази историйка, не по-дълга от осем-девет ръкописни страници. В събраните съчинения на Маринвил във Фордъм. Възможно е. В къщата в Кънетикът, където навремето живееха с Тери, а сега тя обитаваше сама и откъдето му се обаждаше в същия този миг. Твърде възможно. Когато се провеждаше този разговор, Джони се намираше на петнайсетина километра оттам.

— Трябва да я намериш — продължаваше тя. — Беше хубава. Написа я във време, когато беше добър в отношения, за които дори не подозираше. — Мълчание. — Там ли си?

— А-ха.

— Винаги разбирам кога ти говоря неща, които не са ти приятни — весело отбеляза тя, — защото тогава млъкваш. Изпадаш в дълбок размисъл.

— Сега наистина изпаднах в дълбок размисъл.

— Правилно, правилно.

После каза онова, което като че ли се бе оказало най-важно от всичко. Небрежно подхвърлената забележка за приказката, която бе съчинил веднъж, за да приспи глезения си племенник, им донесе над двадесет милиона долара, и в света се продаваха милиони книги за глупавите приключения на Пат, но следващата реплика на Тери му се бе сторила стотици пъти по-важна от всичките пари и книги. И до ден- днешен смяташе така. Вероятно я бе изрекла с най-нормален тон, но думите го улучиха право в сърцето, сякаш бяха изречени от делфийска жрица.

— Трябва да се върнеш в миналото — каза жената, понастоящем наречена Тери Алви.

— А? — затаил дъх, заекна той. Не искаше да разбере колко е разтърсен от думите й. Не искаше да й покаже, че все още притежава силата да му въздейства. — Това пък какво означава?

— Към времето, когато се чувстваше добър. И беше добър. Помня онзи човек. Готин беше. Не беше идеален, но беше готин.

— Човек не може да се върне у дома, Тер. Сигурно си отсъствала от училище, когато по американска литература сте изучавали Томас Улф.

— О, спести ми ги тия. Познаваме се от достатъчно дълго време, за да си играем на дебати. Роден си в Кънетикът, отгледан си в Кънетикът, прочу се в Кънетикът и се пропи и пропадна в Кънетикът. Няма нужда да се връщаш у дома — трябва да напуснеш дома.         — Това не е връщане назад — в дружеството на анонимните алкохолици му викаме „географско“ лечение. И не помага.

— Трябва да се върнеш в мислите си — бавно повтори тя, сякаш говореше на дете. — А тялото ти, струва ми се, се нуждае от нова „почва“. Освен това вече не пиеш. Нито пък се друсаш. — Кратка пауза. — Нали?

— Не — отвърна той. — Е, малко хероин…

— Ха-ха.

— И къде предлагаш да отида?

— Там, където никога не би си и помислил — без колебание отговори тя. — На най-неочакваното място на света. В Акрон или Афганистан, все тая.

Този телефонен разговор направи Тери богата, защото той раздели с нея всички приходи от Кити-Кат. Освен това го доведе тук. Не в Акрон, а в Уенуърт, най-веселото предградие в Охайо. Място, което никога