Отмъстителите

почувства как прекомерно дългите бодли пробиха дробовете му, нито пък първите струйки кръв, които рукнаха от ухилената му уста. Беше при своя приятел. Беше при своя приятел и сега всичко бе наред, двамата гледаха заедно месеца каубой и всичко бе наред.

9

Денят угасна тъй бързо, сякаш се намираха в тропиците, отбеляза Джони, скоро странният пейзаж, който ги заобикаляше, изчезна в мрака. Поне за момента на пътеката нямаше никого. През сенките се промъкваше сивкава ивица светлина — ако не беше луната, сигурно щяха да са го закъсали още по- сериозно. Тази сутрин по телевизията бяха съобщили, че днес е новолуние, но при тези обстоятелства противоречието като че ли не беше от изключителна важност.

Хората се придвижваха нагоре по пътеката двама по двама като животните, които се качват в Ноевия ковчег — Ками и оцелелият й син, после те двамата с Брад (полюшвайки тялото на Джим помежду си), следвани от Синтия и хипито, чието име бе Стив. Девойката носеше пушката и когато койотът — кошмарно съновидение, още по-ужасяващо и от планинския лъв — изскочи от кактусовата горичка, Синтия го застреля.

Всичко бе потънало във фантастичните плетеници на сенките и в първия миг Джони дори не различи животното. После Брад кресна:

— Хей, вниМАВАЙТЕ!

Момичето стреля почти на секундата. Откатът сигурно щеше да го прекатури като кегла на боулинг, ако хипарят не го бе сграбчил за колана на панталоните.

Койотът изрева и падна по гръб, а уродливите му крака подритваха конвулсивно във въздуха. Лунната светлина бе достатъчно силна и Джони забеляза, че лапите му завършваха с придатъци, които ужасяващо напомняха човешки пръсти, а на врата му висеше патрондаш. Воят на другарите му се извиси до крясък, който можеше да мине и за скръбно оплакване, и за кикот.

Създанието започна да се разлага на мига — лапите му почерняха, гърдите му хлътнаха и очите му изпаднаха като стъклени топчета. От козината му се изви вонящ дим. Миг-два след това трупът се разтече на розови струйки.

Джон и Брад внимателно оставиха тялото на Джим Рийд на земята. Джони посегна за карабината и мушна животното с цевта. После примигна учудено (всъщност способността му да изпитва силни емоционални реакции като че почти се бе изчерпала) — дулото потъна в тъмната козина съвършено безпрепятствено.

— Като цигарен дим — възкликна той и върна оръжието на Синтия. — Май изобщо не съществува. Струва ми се, че всичко това въобще не съществува в действителност.

Стив Еймс пристъпи напред, улови го за ръка и постави дланта му на рамото си. Джони почувства грапавините от ноктите на планинския лъв. Памучната фанелка бе подгизнала от кръв.

— Онова чудо, дето ме надупчи така, съвсем не беше цигарен дим — рече шофьорът.

Джони понечи да му отговори, но се разсея от някакво странно потракване. Напомняше му на шейкър за коктейли в баровете от времето на неговата младост. Това бе през петдесетте, във времената, когато ако членуваш в местния богаташки клуб, не можеш да се напиеш без вратовръзка. Звукът идваше откъм Дейв Рийд, който бе застинал в напрегната поза край майка си, а зъбите му тракаха.

— Хайде да се връщаме, преди да е изскочило нещо друго. Прилепи-вампири или кой знае какво… — подкани го Брад.

— Млъквай — прекъсна го Синтия. — Предупреждавам те, великане.

— Извинявам се — отвърна той и меко добави: — Ками, тръгвай, скъпа.

— Не ми казвай какво да правя! — сопна се тя. Бе прегърнала Дейв през кръста. В тъмното изглеждаше така, сякаш прегръща къс скала, който обаче трепереше. — Не виждаш ли, че е изплашен до смърт?

В мрака се надигна още по-многогласен вой. Смрадта от застреляния койот вече ставаше непоносима.

— Да, Ками, виждам — отвърна Брад. Говореше тихо и мило. Джони си каза, че съседът му щеше да натрупа истинско състояние, ако беше станал психиатър. — Но все пак трябва да продължиш. Инак ще се наложи да ви изоставим тук. Непременно трябва да се скрием на сигурно място. Ясно ли е?

— Да донесете другото ми момче — сряза го тя. — Да не сте посмели да го оставите на пътеката за…!

— Ще го донесем — със същия тих, успокоителен тоя отвърна Брад. После се наведе и отново хвана Джим за краката. — Няма да го оставим тук, нали, Джон?

— Да — съгласи се Меринвил, питайки се какво ли ще остане от Коли Ентрейджиън до утре сутринта… ако сутринта изобщо настъпи.

Ками проследи с поглед как повдигат тялото на сина й, после се изправи на пръсти и пошепна нещо в ухото на Дейв. Явно го беше убедила, защото хлапето отново закрачи. Изминаха няколко крачки, когато дочуха тихо шумолене или по-скоро скърцане на пясък под нечии обувки, последвано от сподавен вик на болка. Дейв Рийд се разпищя като актриса във филм на ужасите. Този вик стресна Джони много повече от спътниците му и той изтръпна. С периферното си зрение забеляза как дългокосият хваща дулото на пушката, която Синтия вдигна за стрелба. Шофьорът насочи цевта към земята, промърморвайки й да не бърза.

— Не стреляйте! — извика някой от шубраците. Джони познаваше този глас. — Свои хора сме!

— Док? — обади се Джони, който едва не бе изпуснал Джим Рийд, но сега подхвана трупа с нова сила, въпреки силната болка в ръцете и раменете си. Преди да чуят шумовете, тъкмо се бе сетил за един откъс от роман на Фокнър, според когото хората ставали по-тежки след смъртта си. — Док, ти ли си?

— А-ха. — В тъмното изникнаха две сенки, които предпазливо се приближиха. — Набодох се на проклетия кактус. Какво търсят тия кактуси в Охайо?

— Прекрасен въпрос — отвърна Джони. — С кого си?

— Одри Уайлър от отсреща — отвърна женски глас. — Какво ще кажете да се махнем от тая гора?

Джони изведнъж почувства, че не може да помага в носенето на Джим чак до къщата на Карвър, камо ли пък да помогне на Брад да прехвърлят трупа през оградата. Огледа се.

— Стив? Можеш ли за малко да ме отмен… — Млъкна, припомняйки си танца с планинския лъв. — Мамка му, не можеш, нали?

— О, Бо… оже — Том разчлени думата на две, като се запъна на втората сричка като притеснен тийнейджър. — Кой от двамата близнаци?

— Джим — отвърна Джони. Когато Том се приближи, добави: — И ти не можеш да ме отмениш, нали — ще получиш я удар, я кой знае.

— Аз ще помогна — предложи Одри. — Да вървим.

10

Стив забеляза, че възрастният ветеринар и жената отсреща са излезли на пътеката от същото място, откъдето бяха минали и те с Ентрейджиън. На мястото на изтощените батерии се виждаше наполовина зарит в пясъка кравешки череп и вместо пликчето от чипс се бе появила ръждясала конска подкова, но поне опаковката от бейзболните карти все още бе там. Стив я взе и я огледа на лунната светлина. Карти „Ъпър дек“. Албърт Бел замахва с бухалката с хищен поглед в очите. Изведнъж Стив направи учудващо откритие — това изглежда по-голям анахронизъм, отколкото кактусите, кравешкия череп или дори уродливата котка, която дебнеше в пропастта. „И всички нас — рече си той. — Може би ние сме ненормални.“

— Какво си мислиш? — попита Синтия.

— Нищо.

Той пусна хартийката на земята. Но още преди да достигне пясъка, тя се разпростря, изду се като платно и от светлозелена (макар че на лунната светлина бе трудно да се определи истинския й цвят) се превърна в снежнобяла. Стив хлъцна от изумление. Синтия, която точно в този миг се бе обърнала да огледа пътеката, светкавично се извърна.