Отмъстителите

— Какво?

— Видя ли това?

— Не. Кое?

— Това.

Той се наведе и отново взе хартийката. Опаковката от тестето бейзболни карти се бе превърнала в къс груба хартия. На нея бе изрисуван брадясал злодей с полупритворени, святкащи очи. „ТЪРСИ СЕ — провъзгласяваше обявата. — УБИЙСТВО, ОБИРИ НА БАНКИ И ВЛАКОВЕ, КРАЖБА НА СРЕДСТВА ОТ РЕЗЕРВАТИ, НАСИЛИЕ И ИЗДЕВАТЕЛСТВО, ОТРАВЯНЕ НА ГРАДСКИ КЛАДЕНЦИ, КРАЖБА НА ДОБИТЪК, КОНЕКРАДСТВО, ОБИР НА МИНИ.“ Над снимката бяха изредени всички възможни престъпления. Под нея с големи черни печатни букви бе изписано името на злодея — ДЖЕБЕДАЯ МЪРДОК.

— Не може да бъде! — тихо възкликна Синтия.

— Какво искаш да кажеш?

— Този въобще не е мошеник, а актьор. Виждала съм го по телевизията.

Стив се огледа и забеляза, че другите вече се отдалечават. Хвана Синтия за ръка и забързаха да ги настигнат.

11

Так, който отново се беше вселил в Сет, висеше на портала между двете стаи. Очите на малкия трескаво блестяха; бе настръхнал, всички косъмчета по тялото му бяха щръкнали. Когато някое влакънце се докоснеше до стената, се чуваше тихо изпукване. Мускулите по детското тяло не само трепереха, а направо бръмчаха.

Смъртта на полицая бе откъснала Так от телевизора и той побърза да изсмуче енергията на мъртвия, като достигне до крайния предел на силите си. Силата нахлу в него като пълноводна река, още една преграда бе повалена и Так се озова още по-близо до уникалния източник на енергия, който се криеше в Сет Гарин. Още не го бе достигнал, но вече се намираше съвсем близо.

Възприятията му също се изостриха. Видя момчето с димящия пистолет в ръка, проумя какво се е случило, почувства ужаса и чувството за вина, които разкъсваха малкия и веднага прецени шанса. Без изобщо да се замисля (Так всъщност не мислеше) той се хвърли в съзнанието на Джим. От толкова голямо разстояние не можеше да го контролира физически, но защитната броня на емоциите на момчето бе временно блокирана и в момента тази част от съзнанието му беше съвършено достъпна. За една, най-много за две секунди Так трябваше да се вмъкне в съзнанието му и да завърти всички шайби до край, претоварвайки момчето с информация — но секунда му бе достатъчна. В крайна сметка само подсилваше вече породилите се чувства.

Енергията, която се освободи при самоубийството на Джим Рийд, подпали Так като светлинна ракета и нервите на неговия „домакин“ буквално се нажежиха до червено. Свежа — и млада — енергия нахлу в резервоарите му и бързо компенсира вече изразходваната. И сега Так висеше на портала, бръмчеше като проводник под високо напрежение, напълно презареден, готов да доведе до край започнатото. Но най-напред трябва да намери храна. Умираше от глад. Плавно се понесе през дневната, но се спря насред помещението.

— Лельо Одри? — извика с гласа на Сет. Бе невероятно нежен, може би защото се използваше толкова рядко. — Лельо Одри, тук ли си?

Не. Усещаше, че не е. Леля Одри умееше (с помощта на Сет) понякога да крие мислите си, но не можеше да скрие равномерния пулс на съзнанието си — на самото му присъствие. В момента този пулс не се усещаше, но тя просто не беше в къщата. Може да е отишла при другите — най- вероятно е там — но не по-далеч. Защото сега Поплър Стрийт бе заобиколена от пустинята Невада… е, не точно истинската Невада, а по-скоро една въображаема пустиня, която се бе родила от фантазиите на Так. С помощта на Сет, разбира се. Всичко това бе възможно единствено благодарение на хлапето.

Так отново се понесе към кухнята. Може би без леля Одри е дори по-добре. Сега ще му бъде много по- лесно да манипулира Сет и вероятността в някой жизненоважен момент малкият да се разсее чувствително намаляваше. Не че не можеше да се справи с него при каквито и да било обстоятелства — беше силен, но и безсилен в много отношения. Отначало бяха равностойни противници… всъщност не бяха равностойни. В крайна сметка физическата сила никога не може да се мери с умението, а Так бе имал на разположение дълги хилядолетия да усъвършенства уменията си. И сега полека-лека взимаше надмощие и използваше изключителните сили на Сет Гарин срещу самия него — като каратист, който има силен, но глупав противник.

— Сет? — повика го, носейки се към хладилника. — Сет, къде си, друже?

За миг дори си помисли, че и малкият си е отишъл… но това бе невъзможно. Вече бяха безвъзвратно обвързани един с друг, като сиамски близнаци с общ гръбначен стълб. Ако Сет напусне това тяло, сърцето, белите дробове, отделителната система, тъканите и мозъкът ще престанат да функционират. Так можеше да се справи с тях, колкото астронавт умее да управлява сложните системи, които са го изстреляли в Космоса и после са поддържали стабилна среда за живот. Сет бе компютърът, а без него операторът би умрял. Но самоубийството не беше изход за Сет Гарин. Так можеше да предотврати това действие от негова страна по същия начин, по който накара Джим Рийд да отнеме живота си. Усещаше, че момчето не иска да се самоубива. Частица от съзнанието на Сет дори не искаше да се раздели с Так. Защото Так промени всичко. Так даде на Сет „Пауър Уегънс“, които не бяха обикновени играчки; Так му даде филми, които се случваха наистина; Так излезе от „Китайската мина“ с каубойски ботуши, които идеално прилягаха на малкия самотен каубой. Кой би изоставил такъв вълшебен приятел? Особено ако след като си отиде твоят спътник, отново ще бъдеш затворник в собственото си съзнание.

— Сет? — отново го повика Так. — Къде си, приятелю?

В този миг от преградата, състояща се от пещери, тунели и тайни изходи, която момчето бе построило (с онази част от съзнанието си, която не искаше натрапника и която изпитваше ужас от него), Так долови нещо познато.

Присъствие!

Това бе Сет, наистина. Криеше се. Спокоен, че пришълецът няма да го види, чуе или надуши. Так наистина не можеше. Но усещаше пулсирането и знаеше, че ако Сет му дотрябва, ще се вмъкне в лабиринта и ще го измъкне. Малкият не подозираше за тази му способност и ако се държеше добре, може би нямаше да я узнае.

„Н-да, сър — разсъждаваше Так, отваряйки хладилника, — аз съм истински доброволец. Но дори на доброволците им се налага да се хранят. Направо умират от глад, н-да-а, докато преследват ония ми ти обирджии и конекрадци.“

На най-горната полица имаше кана с мляко. С мръсните ръчички на Сет Так взе каната, сложи я на кухненския плот, после огледа съдържанието на чекмеджето с колбасите. Намери кренвирши, но не знаеше да готви, а в мозъка на Сет липсваше информация по въпроса. Нямаше нищо против суровото месо — дори го харесваше — но на два-три пъти Сет се разболя от суровото месо. Поне така твърдеше леля Одри, а в този случай Так й вярваше (защото с леля Одри човек никога не може да бъде напълно сигурен). Последният пристъп бе най-тежък — повръщане и разстройство цяла нощ. Так се омете, докато кризата премина, само от време на време проверяваше дали неприятностите са приключили. Мразеше отделителните процеси на Сет дори в нормално състояние, камо ли пък през онази нощ.

И тъй, никакви кренвирши.

Имаше салам и няколко филийки сирене — от онова жълтото, което изключително му допадаше. Използва ръцете на Сет, за да складира продуктите на плота, после с помощта на изключителната сила, която двамата владееха, накара една рекламна чаша на „Макдоналдс“ да долети от шкафчето. Докато си приготвяше сандвич, трупайки колбас и сирене върху белия хляб, дебело намазан с горчица, пластмасовата кана се надигна и напълни чашата.

Той изпи половината мляко на четири големи глътки, оригна се и пресуши цялата чаша. После със