Отмъстителите

„Не — казва си Джони, — той не може. И никога не е могъл.“ После вдига поглед към Ками Рийд. Очите й са оцъклени, а устните са обтегнати в жестока, чудовищна усмивка.

Но тя може.

У Так / Времето на Так

Може би три секунди след като жената с оръжието извика, Так осъзнава, че е надигран. Следват няколко секунди, в които се пита как е възможно, след всичките хилядолетия, в които е мислил и планирал, заключен в тъмното. И тъкмо когато започва да проумява, че Сет не се намира в тялото, в което той се опитва да влезе, жената на вратата открива огън.

Домът на Уайлърови / Времето на Джони

Ками вече изобщо не е сигурна че действа по своя воля, но това няма значение; ако волята й беше свободна, пак би постъпила точно така. Онази Уайлър стиска адското изчадие в прегръдките си като грамадно бебе, а вместо с плацента и кръв, краката му са оплескани с изпражнения. Държи го като щит. На Ками й идва да се изсмее.

— Пусни го! — крясва тя, но вместо да се подчини, сякаш напук Одри го вдига още по-високо и го притиска към гърдите си. Ками продължава злобно да се усмихва, зла усмивка, а очите й сякаш всеки миг ще изхвръкнат от орбитите си (по-късно Джони осъзнава, че несъмнено е била оптическа измама), в същия миг тя насочва пушката към детето.

— Не, Ками, недей! — крещи писателят, но тя стреля. Първият изстрел отнема живота на осемгодишния Сет Гарин, който продължава конвулсивно да потръпва от диарията; куршумът отнася част от черепа му, опръсквайки странно спокойното лице на леля му с кръв, коса и костици, сетне се забива в лявата гърда на Одри. Вече е загубил инерция и не може да причини никаква сериозна вреда. Но вторият изстрел довършва започнатото — улучва Одри в гърлото точно в мига, когато тя полита назад и се блъсва в кухненската маса. Купчините чинии започват да падат на пода.

Одри се извръща към Джони, без да изпуска окървавеното дете от прегръдките си, в този миг писателят прави зашеметяващо откритие: тя изглежда щастлива. В мига, когато тя се свлича на земята, Ками изпищява — може би ликува, а може би е ужасена от извършеното.

Дори в смъртта си Одри съумява да задържи Сет в прегръдките си. В мига, когато пада, гадното червено нещо се издига от останките на детето като було. Извива се над мръсния линолеум, все едно яркоалени електрони кръжат около себе си.

Джони и Ками се взират един в друг през тази червена пелена кой знае колко време — сякаш са се вкаменили — докато най-сетне някой извиква:

— Мамка му! Мамка му, защо си ги убила, тъпа кучка такава?

Джони забелязва как Синтия и Стив се приближават и застават зад Ками. Синтия я сграбчва за ръката и я разтърсва.

— Кучка! Задръстена престъпна патка, какво си мислиш, че така ще си върнеш детето ли?

Ками като че ли не я чува. Тя следи движенията на извиващото се червено нещо с широко отворени очи, без дори да мигне, сякаш е хипнотизирана… а то гледа нея. Джони не знае откъде му е известно това, но е сигурен. И изведнъж то се спуска върху нея като комета… или като червения „Тракър Ароу“ на Снейк Хънтър.

Бе питал Одри дали Так може да се всели в някой друг. Тя отвърна, че не може, сигурна е в това, но ако е грешала? Ако Так я е заблудил? Ако е…

— Внимавай! — крясва той на Синтия. — Дръпни се от нея!

Девойката недоумяващо се пули насреща му иззад рамото на Ками. Ала Стив реагира на паниката, която безпогрешно долавя в гласа на Джони, и дръпва Синтия назад.

Вихърът от червени искрици се разделя на две. Джони си спомня онези вилици, с които като момчета печаха дъвчащи бонбони на огньове от съчки по плажовете на Сейвин Рок. Само че зъбците на тази вилица се забождат право в ококорените очи на Ками Рийд, които проблясват като червени семафори, изпъкват още повече и в следващия миг изхвърчат от орбитите си. Жената се ухилва толкова широко, че устните й се нацепват, по брадичката й се стича струйка кръв. Залита, изпуска пушката и протяга ръце. За пръв път Джони вижда нещо тъй слабо и тъй хищно едновременно.

— Так — обявява съществото с гърлен глас, който няма нищо общо с гласа на Ками. — Так печели! — Следва пауза. После с дрезгав металически глас, който Джони е сигурен, че ще чува в кошмарите си цял живот, сляпото същество извиква: — Познавам ви всичките. Ще ви намеря всичките. Ще ви преследвам до край. Так!

В този миг черепът започва да се раздува и онова, което е останало от главата на Ками, набъбва като чудовищна гъба. Джони чува някакъв звук, сякаш някой раздира лист хартия, и осъзнава, че се къса тънката кожа на главата й. Ослепелите очи се издължават и скоро се превръщат в цепки; издуващият се череп издърпва носа нагоре и той заприличва на зурла с трапецовидни ноздри.

Очевидно Одри бе права. Само Сет е можел да подслони това чудовище. Само Сет или някой като него. Някой изключителен човек. Защото…

В този миг, сякаш да довърши мисълта му по възможно най-впечатляващия начин, главата на Ками Рийд се пръска. По лицето на Джони се посипват горещи парченца, някои продължават да пулсират като живи.

Джони започва да се бърше и крещи, погнусен до степен на умопомрачение, опитвайки се да почисти очите си. Едва доловимо чува гласовете на Синтия и Стив — сякаш от другия край на телефонна линия, когато говорещият е оставил за малко слушалката — които също крещят. После стаята се изпълва с ослепителна светлина, която грейва толкова неочаквано и шокиращо, че им действа като плесница. Отначало Джони решава, че е избухнал взрив — и това е краят на всички им. Но когато очите му (все още смъдящи и пълни със солената кръв на Ками) започват да свикват, установява, че не е никакъв взрив, а слънцето — силно, приличащо, лятно следобедно слънце. Гръмотевиците заглъхват на изток. Бурята е отминала; мълниите са подпалили къщата на Хобартови (в това е сигурен, защото усеща дима), после е заминала да създава неприятности на други хора. Но сега се чува и друг звук, който толкова дълго бяха чакали напразно: пронизителният вой на сирени. Полиция, пожарни, линейки, сигурно и специалните части, да му се не види, кой знае. Какво значение има. Воят не сирени вече никак не го вълнува.

Бурята е отминала.

Джони смята, че и времето на отмъстителите е изтекло.

Тежко се отпуска на един кухненски стол и съзерцава телата на Одри и Сет. Напомнят му на безчувствените трупове в Джоунстаун, Гайана. И в смъртта си тя не изпуска момченцето, което е обвило ръчичките си — горкичките, тънички ръчички, неодраскани от ни една игра на гоненица — около врата й.

Той избърсва с длани кръвта, костиците и парченцата сиво вещество от страните си и се разплаква.

31 октомври 1995

Отново дневник. Мислех, че никога няма да подновя редовните записки, но понякога действа толкова успокояващо.

Тази сутрин Сет дойде при мен и успя да ме попита чрез смесица от думи и ръмжене дали може да обикаля съседските къщи с децата от махалата — днес е Халоуин. От Так нямаше и следа, а когато е Сет, просто не мога да намеря в себе си сили да му откажа. Не ми е трудно да си кажа, че не малкият е виновен