Отмъстителите

ами, представи си какво ще стане с мъничките обувки на Ралфи Карвър, ако се опиташ да натикаш големия си крак в някоя от тях. Ако непрестанно натискаш и дърпаш, напълно забравил болката, която това ти причинява, както и последствията за самата обувка, в маниакалното си желание да я обуеш и да ходиш с нея…

— Добре — съгласява се той. Поглежда към подножието на хълма, едва ли не очаквайки да види завръщащите се микробуси, но улицата е празна. Оглежда другия край, но и отгоре не се задава нищо: Ками се е скрила в сенките на застрашително наклонения хотел. — Схванах идеята.

— Значи вече можем да влизаме? Достраша ли те?

— Не — отвръща той и въздъхва.

Вратата на бараката е залостена с желязно резе, но когато Маринвил посяга да отвори, пръстът му потъва в дървото. Отдолу, като отражение в мътна вода, се появява най-обикновена брава. Когато Джони я хваща, около топката изниква най-обикновена врата, която отначало изплува пред дъските и желязото, после напълно измества предишната врата. Топката се завърта и ги посреща тъмна стая, която мирише на застояло като старо пране. Лунната светлина нахлува в тъмното помещение и онова, което се изпречва пред очите му, кара Джони да си спомни, че от време на време е чел по вестниците истории за разни възрастни необщителни милионери, които прекарват последните години от живота си само в една стая, трупат книги и списания, събират домашни любимци, тъпчат се с успокоителни и се хранят с консерви.

— Хайде, бързо — подканя го Одри. — Той ще бъде в тоалетната на долния етаж. Намира се точно до кухнята.

Отминава го и пътьом го хваща за ръката, после го повежда през дневната. Не се забелязват купища книги и списания, но се потвърждава впечатлението за самота и лудост. Подът лепне от разсипана храна и безалкохолни; в помещенията витае неприятната миризма на прокиснало мляко; по стените с пастели са надраскани рисунки, които плашат с примитивния си интерес към кръвопролития и насилие. Напомнят му на прочетения неотдавна роман, озаглавен „Кървав меридиан“.

Отляво долавя някакво движение. Извръща се, пулсът му се ускорява, кръвта му се изпълва с адреналин, но от хола не изскачат каубои, нито пък зловещи извънземни, камо ли хлапе с нож. Това е треперливата светлина на отразени изображения. Вероятно от телевизора, предполага Джони, макар че не се чува никакъв звук.

— Не — прошепва тя — не влизай там. Повежда го към отсрещната врата. Иззад нея се процежда светлина и хвърля овално петно върху мръсния килим. Ако на цялата бивша Поплър Стрийт електричеството още не е изобретено, то тук го има.

Джони вече чува ръмжене и нечие позапъхтяно дишане. Тези звуци са твърде човешки — и ги разпознава веднага — както хъркането, кихането, хриптенето, свиркането. Някой е в тоалетната. В съзнанието му изплува стихче от средното училище: „Мама лимонада дава, сладкиш зад ъгьла ще ми направят.“ О-хо, мислено възкликва Джони, достоен съперник на малко сладко бебе Смити.

Влизат в кухнята, той се оглежда и изведнъж му хрумва, че може би добрите граждани от Поплър Стрийт са били наказани напълно заслужено. Тя живее в тази кочина Бог знае откога, а те изобщо не са подозирали. А са й съседи, всички са й изпратили цветя, когато мъжът й гризна дръвцето, повечето дори са отишли на погребението.

Плотът е затрупан с буркани, скъсани опаковки, празни чаши и кутии от безалкохолни напитки. Забелязва каната с остатъците от млякото с какао, край която се въргаля коричка от сандвича на Так. Мивката е претъпкана с мръсни съдове. Прекатурено пластмасово шише с препарат за миене, може би купено още преди смъртта на Хърб Уайлър, се мъдри до сушилката за чинии. Под отвора му се е образувала отдавна засъхнала лепкава локва зелено желе. По масата се въргалят още чинии, туба горчица, купища трохи (насред тях се мъдри касета на Ван Хален), сметана, две бутилки кетчуп, отворени кутии от пица, опаковки от хляб, от шоколадчета, а на празна бутилка от пепси като странен презерватив е нахлузена найлонова торба. Има сигурно стотици книжки с комикси. Всичките се са все от поредицата „МотоКопс 2200“. Шепа пуканки са посипани по корицата на някакъв брой, на която са нарисувани Каси Стайлс и Снейк Хънтър, затънали до кръста в някакво блато, как стрелят по графиня Лили Марш, която ги напада с нещо подобно на реактивен скутер. В отсрещния ъгъл на стаята са натрупани торби със смет, нито една от които не е завързана, и от разлагащите се боклуци буквално извират мравки. Печката е покрита със засъхнали петна от оранжев сос. Върху хладилника като последен налудничав щрих, увенчаващ достойната картина, е поставена пластмасова фигурка на Рой Роджърс върху верния си Тригър59.

Не бе необходимо да пита, за да се досети, че това е подарък на Сет от чичо му — може би спомен от младините на самия Хърб Уайлър, изваден от прашасалия кашон на тавана.

Зад хладилника се вижда полуотворена врата, през която също струи светлина и хвърля отблясъци по мръсния линолеум. Макар да се вижда под ъгъл, надписът на вратата все пак се чете и Джони различава следното:

СЛЕД ИЗПОЛЗВАНЕ НА ТОАЛЕТНАТА СЛУЖИТЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА СИ ИЗМИВАТ РЪЦЕТЕ

(ЖЕЛАТЕЛНО Е И КЛИЕНТИТЕ ДА ГО ПРАВЯТ)

— Сет! — прошепва Одри, пуска ръката на Джони и се втурва в тоалетната. Спътникът й я следва вътре.

Иззад тях откъм дневната като облак метеорити излитат червени светлинки; просветват в тъмната дневна и се насочват към кухнята. В същия миг Ками Рийд отваря външната врата. Стиска пушката в две ръце и докато оглежда мрачната дневна, поставя пръст на спусъка. Колебае се и не знае накъде да продължи. Трептенето на телевизионния екран в дневната привлича погледа й, шумоленето от стъпките на хора в кухнята мами слуха й. Гласът, който ечеше в главата й и искаше отмъщение за Джими, сега мълчи и тя не знае накъде да продължи. Забелязва мимолетно проблясване на червена светкавица, но съзнанието й не обработва получената информация — изцяло е ангажирано с въпроса накъде да поеме сега. Маринвил и Уайлър са в кухнята, сигурна е в това, но ако момчето не е с тях? Отново хвърля подозрителен поглед към трепкащия екран. Не чува звук, но може би аутистичните деца изключват звука.

Там е работата, че трябва да е сигурна. Вероятно в пушката са останали само няколко патрона… а и може би ония двамата няма да я оставят да стреля повече от два пъти. Иска й се гласът да проговори отново, за да й нареди какво да прави.

В този миг той се обажда.

Синтия забелязва как Ками влиза в дома на Уайлърови. Очите й се разширяват. Преди да е успяла да каже каквото и да било, Стив рязко я бутва. Тя го поглежда — прави й знаци да мълчи. В другата си ръка стиска кухненски нож.

— Ела — промърморва й.

— Нали няма да използваш това нещо?

— Надявам се да не се наложи. Идваш ли?

Тя кима и го следва. Слизат от тротоара и се оказват в Стария Запад, версия на Так, и в същия миг в отсрещния дом еква шумотевица от гласове, писъци и крясъци. „Излизай от него“ — чува Синтия, или нещо подобно, няма значение, а после още нещо, което не различава. Като че ли крещи най-вече онази Уайлър, но по едно време дочува гласа на Ками Рийд („Свали го на земята“ — това ли крещи?) и дрезгав вик, може би е Маринвил. После прозвучават два оглушителни изстрела и писъци на неистова болка или неистов ужас. Синтия не може да определи и дори не е сигурна, че иска да узнае отговора.

Въпреки това и двамата със Стив достигат отсрещния тротоар на главната улица в Деспърейшън тичешком.

У Сет / Времето на Сет

Сега. Всичко зависи от това какво ще стане сега.

Обръща гръб на поличката с телефона-играчка. В отсрещната стена е вграден малък контролен пулт,