Отмъстителите

изпада в нервен припадък, защото пищи с все сила и удря по гърба Стив, който се опитва да я гушне и успокои. Но Ралфи иска да си го върне на по-голямата си сестра!

— Стига си прегръщал Маргрит! — буйства той в ръцете на Синтия и Стив, които се опитват да го усмирят. — Стига си я прегръщал! Трябваше да ми даде цялото шоколадче! Трябваше да ми го даде ЦЯААЛОТО и това изобщо нямаше да стане!

Брад се запътва към дневната — очевидно с намерението да вдигне телефона — но Одри го сграбчва за ръката.

— Не — отсича, после добавя с абсурдна любезност: — Търсят мен.

В този миг Сюзи скача на крака и хуква през антрето към входната врата, за да види какво се е случило с майка й (много неразумна идея, по скромното мнение на Джони). Дейв Рийд отново се опитва да я спре, но този път не успява и хуква след нея, като я вика по име. Джони очаква майка му да спре него, но Ками го оставя да прави каквото си иска, а койотите, които изобщо не приличат на койоти, пеят налудничави любовни песни на луната.

И всичко това се случва едновременно, сякаш всички тези късчета от реалността танцуват във въздуха, завихрени от циклон.

Без дори да осъзнава какво върши, той самият скача на крака и хуква след Брад и Белинда в дневната, която изглежда така, сякаш зеленият великан е минал оттук, помитайки всичко в дивата си. ярост. Децата в килера продължават да пищят, а по коридора долитат стоновете на Сюзи. „Добре дошли в света на стереофоничната истерия“ — кисело си помисля Джони.

Междувременно Одри търси телефона, който отдавна не се намира на обичайното си място на малката маса край дивана. Всъщност и самата масичка не е там — намира се в отсрещния ъгъл, разцепена на две. Телефонът лежи на пода сред купчина натрошени стъкла. Апаратът е отворен и слушалката опъва шнура, но телефонът продължава да звъни.

— Внимавай със стъклата, Од — остро я предупреждава Джони.

Том Билингзли прекрачва димящите останки от взривения телевизор и застава до дупката в западната стена, където се намираше панорамният прозорец.

— Няма ги — съобщава. — Микробусите, де. След кратка пауза добавя:

— За съжаление и Поплър Стрийт я няма. Навън е като Дедууд58, щата Южна Дакота.

Одри вдига телефона. Зад нея долитат виковете на Ралфи:

— Мразя те, Маргрит Мухата! Накарай мама и татко да се върнат, или ще те мразя цял живот! Мразя те, Маргрит Мухата!

Джони забелязва Сюзи, която се мъчи да се освободи от Дейв Рийд, който пък на свой ред се опитва да я усмири — с такова търпение я прегръща и крие от очите й ужасите наоколо, че Джони му се възхищава.

— Ало? — казва Одри. Заслушва се, а бледото й лице е сериозно и напрегнато. — Да — прошепва. — Да, добре. Веднага. Ще… — Пак се заслушва и този път вдига поглед към Джони Маринвил: — Да, добре, само него. Сет? Обичам те.

Не затваря телефона, а пуска слушалката на земята. Пък и защо да го затваря? Джони проследява с поглед шнура и открива че мощният взрив, който е разцепил масичката на две и е запратил телефонния апарат в ъгъла, всъщност е изскубнал и розетката от стената.

— Хайде — подканя го Одри. — Ще идем отсреща, господин Маринвил. Само ние двамата. Всички останали да останат тук.

— Но… — започва Брад.

— Без спорове, няма време — прекъсва го тя. — Трябва да тръгваме веднага. Джони, готов ли си?

— Да взема ли пушката на Олд Док? В кухнята е.

— Пушката няма да ни помогне. Тръгваме.

Протяга му ръка. Лицето й е решително и непоколебимо… с изключение на погледа. Очите й са изпълнени с ужас и го умоляват да не я оставя сама в това начинание, каквото и да е то. Джони поема протегнатата й ръка и тръгва, препъвайки се в купища отломки и натрошени стъкла. Ръката на Одри е ледена, а кокалчетата й му се струват леко подути. Предполага, че сигурно с тази ръка се е ударила по заповед на чудовището.

Излизат през другата врата на дневната и отминават тийнейджърите, които безмълвно се прегръщат. Джони отваря вратата и прави път на жената, която излиза навън, прескачайки тялото на Деби Рос. Отпред, където бяха паркирани патрулните микробуси, се простира широка прашна улица с дълбоко вкопани бразди от коли. Едва доловим ветрец гали страната на Джони. Всичко това му напомня на пейзаж от анимационен филм на Макс Флайшър, но той не се изненадва. Всъщност нали точно това им се случва? Попаднали са в анимационен филм. „Дайте ми лост и ще повдигна земята“ — е казал Архимед: онова създание отсреща сигурно би се съгласило. Разбира се, то е искало да повдигне само една пресечка от Поплър Стрийт, но с лоста на фантазиите на Сет Гарин е постигнало желаното без особени усилия.

Каквото и да ги очаква отсреща, Джони търсеше известно утешение във факта, че поне се бяха отдалечили от Карвърови и от онзи шум.

Верандата на Уайлърови изглежда почти като преди, но всичко останало е съвършено променено. Къщата сега представлява дълга ниска сграда, изградена от трупи. По продължението на предния край на верандата са набучени колове за връзване на коне. Макар лятната нощ да е изключително топла, от комина се вие пушек.

— Прилича на барака за работници.

Одри кима.

— Това е бараката на работниците в „Пондероса“.

— Но защо се махнаха, Одри? Всичките тия отмъстители и ченгета от бъдещето. Какво ги накара да изчезнат?

— Поне в едно отношение Так доста прилича на злодея от приказките на братя Грим — казва тя и го повежда през улицата. Изпод подметките им се вдигат облачета прах. Следите от конските коли са дълбоки и спечени. — Има си слабо място, за което на човек никога не би му хрумнало, освен ако не е живял с него толкова дълго време. Мрази да е в Сет, когато малкият ходи до тоалетната. Не зная дали това е някаква естетическа позиция или психологическа фобия, или може би дори факт от неговото съществувание — както неволно потръпваме, когато замахнат да ни ударят — и въобще не ме интересува.

— Доколко си сигурна в това? — Вече се намират на отсрещната страна на широката главна улица. Джони се оглежда в двете посоки, но не вижда никакви микробуси: вдясно се простира безкрайна, скалиста пустиня, а вляво се шири нищото — нещо като несъществуващ свят.

— Много — строго отвръща тя. Циментовата пътека към входа на Поплър Стрийт № 247 се е превърнала в широка пътека, настлана с каменни плочи. Насред пътеката Джони забелязва счупено колелце на шпора, което проблясва на лунната светлина. — Сет ми го каза… понякога чувам гласа му в мислите си.

— Телепатия.

— А-ха, нещо такова. А когато той общува на това ниво, няма никакви проблеми. Толкова е умен, че направо страх да те хване.

— Напълно ли си сигурна, че говориш със Сет? А дори и да е той, откъде знаеш, че Так му позволява да каже истината?

Тя спира насред пътеката. Продължава да стиска дланта му — сега хваща и другата му ръка и се извръща с лице към него:

— Слушай, защото мога да ти го обясня само веднъж, нямаме време за въпроси. Понякога Сет позволява на Так да слуша нашите разговори… подозирам, за да остави у него впечатлението, че чува всичките ни мислени разговори. Само че не ги чува. — Той понечва да каже нещо, но Одри стиска дланите му, правейки му знак да мълчи. — И съм сигурна, че Так излиза от тялото му, когато ходи по голяма нужда. Виждала съм го. Излиза през очите му.

— През очите му — шепне Джони като ехо, зашеметен и ужасен.

— Казвам ти го, защото искам да знаеш как изглежда — продължава тя. — Танцуващи червени точки, като искри от лагерен огън.

— Боже — промърморва Джони. — Добре.