Отмъстителите

— Сет обожава мляко с какао — продължава Одри и отново помъква Джони напред. — Прави се с шоколадов сироп. А Так обича онова, което обича и Сет… което не винаги е добра идея, бихме могли да отбележим.

— Сложила си му разхлабително, нали? — предполага Джони. — Сложила си разхлабително в млякото.

Идва му да завие с койотите. Само че от смях. Единственият им шанс да оцелеят бе да изиграят злия дух.

— Сет ме посъветва какво да направя — казва Одри. — А сега да вървим. Да побързаме, докато е заклещен в тоалетната. Докато все още разполагаме с някакво време. Трябва да грабнем Сет и да бягаме. Да го измъкнем, преди Так да е успял да се върне в него. Не е трудно. Обсегът му е много ограничен. Тръгваме надолу по хълма. Ти носиш детето. И се обзалагам, че няма да стигнем до нашия магазин, когато всичко наоколо ще се промени до неузнаваемост. Запомни — трябва да действаме почти мълниеносно. Тръгнем ли веднъж, никакви колебания и никакво връщане.

Посяга към вратата, но Джони я дръпва назад. Тя извръща поглед, в който се чете смесица от страх и ярост.

— Добре ли чу какво ти казах? Веднага.

— Да, но трябва да отговориш на още един въпрос.

От отсрещната страна на улицата ги следят с тревога.

Белинда Джоузефсън се отделя за миг от групичката и отива до кухнята да провери как се справят Стив и Синтия с децата. Очевидно са овладели положението. Елън подсмърча, но вече не пищи, а Ралфи явно се е изтощил — като ураган, който се придвижва към вътрешността на континент. Белинда хвърля светкавичен поглед в празната кухня, която вече излиза направо в задния двор, после се извръща към коридора и оглежда останалите. Пристъпва напред и отново застива на място. В средата на челото й се появява тясна вертикална бръчка — Брад я нарича „бръчка от много мислене“. До входната врата не е толкова тъмно, защото грее луна… а и това са нейните съседи. Брад е най-лесен за разпознаване, защото е най-близкият й съсед — толкова близък, че вече двадесет и пет години, като се пресегне нощем, го докосва. И Дейв и Сюзи са лесни, защото още се прегръщат. Олд Док също е лесен, защото е ужасно кльощав. Но Ками никак не е лесна. И то защото просто не е тук. Няма я и в кухнята. Качила се е горе или е излязла през отвора в стената?

Може би. А и…

— Вие двамата! — подвиква тя на онези в килера, обзета от ненадеен страх.

— Какво? — неспокойно отвръща Стив. Всъщност наистина е малко нервен. Най-сетне умириха децата, а ако тази жена обърка нещата, ще я замери с най-близкия буркан или тиган.

— Госпожа Рийд е изчезнала — казва Би. — И е взела пушката. Празна ли беше? Моля ви, успокойте ме. Кажете ми, че беше празна.

— Не мисля — неохотно отвръща Стив.

— Да му се не види! — възкликва тя.

Синтия я поглежда, а в очите й се чете тревога:

— Проблем ли възникна?

— Възможно е — отвръща Би.

У Так / Времето на Так

В бърлогата, където е прекарал толкова щастливи мигове, понесен на крилете на плененото въображение на Сет, Так чака и се ослушва. На екрана на телевизора „Зенит“ черно-бели каубои в призрачни одежди препускат из пустинен пейзаж. Яздят в пълна тишина. Той е изключил звука на телевизора с най-могъщото дистанционно устройство — собственото си съзнание.

Чува момченцето в тоалетната. То издава гърлените, грухтящи звуци, които Так се бе научил да асоциира с отделителната функция. Дори звуците му бяха противни, а самата дейност, свързана с усещането за безпомощно пропадане, му се струва противна. Дори повръщането не е толкова гадно — най-малкото свършва бързо.

Вече знае какво е направила жената: сложила е в млякото нещо, което е предизвикало стомашно разстройство. Колко му е дала? Огромно количество, ако се съди по състоянието на Сет.

Так кръжи в един тъмен ъгъл на тавана — Так жестокия, Так деспотичния. Не чува леля Одри и Маринвил, въпреки че звукът на телевизора е изключен, но знае, че са там: пред входната врата. Като спрат да дрънкат и влязат, ще ги убие — първо мъжа, и то само за да възстанови изразходваната енергия (когато се намираше извън тялото на детето, се изтощаваше изключително бързо), после лелята на Сет като наказание за стореното. И от нея ще извлече енергия, при това ще я накара да умира бавно, от собствената си ръка.         За наказание, че се е опълчило срещу Так, момченцето ще бъде принудено да гледа.

Но Так все пак уважава Сет — той му е достоен противник. (Как е възможно съсъд, който издържа Так, да не му е достоен противник?) Откакто вчера мина скитникът, Так и момченцето си късат нервите и се надиграват на покер с открити карти, точно като Лора и Джеб Мърдок в „Отмъстителите“. Но вече всичко е разиграно и на всеки му остава само последната карта. Так знае,че когато обърнат и тях, ще победи. Разбира се, че ще победи. В крайна сметка противникът му е просто дете, колкото и блестящо да са развити по-долните слоеве от интелекта му — и накрая то се подведе. Знаеше, че Сет замисля да го изкара временно от тялото си, макар да се изненада от конкретния подход (доста беше неприятен), но пък Сет не знаеше, че врагът му знае дори това. А има и друго.

Сет не вярва, че Так може да се върне в тялото му по време на гнусната дейност, за която е предназначено малкото помещение до кухнята.

Но греши. Так може да влезе. Ще бъде неприятно — дори болезнено — но може да се върне в тялото му. А как е отгатнал, че Сет още не е видял тази последна карта, която стиска, макар че видя някои от другите му карти, въпреки всичките усилия на Так да ги скрие?

Защото повика любимата си леля да се върне, за да му помогне да избяга.

А когато любимата му леля все пак престане да стои на верандата и влезе, ще й бъде… хм…

Отмъстено.

Червените светлинки в сянката заиграват по-бурно, въодушевени от тази идея.

Деспърейшън, Главната улица / Времето на Отмъстителите

— Добре ли чу какво ти казах? Веднага.

Джони кима. Никой от двамата не забелязва Ками Рийд, която стои пред църквата, навремето дом на Джони Маринвил, досами руините на пръстената колиба, обитавана някога от Брад и Белинда. Свела глава, тя стиска пушката.

— Да, но имам още един въпрос, Од.

— Какво? — почти изкрещява тя. — За Бога, какво?

— Може ли да се всели в някой друг? В теб или в мен, например?

По лицето й преминава мимолетно облекчение.

— Не.

— Откъде си сигурна? Сет ли ти каза?

За миг му се струва, че няма да му отговори на този въпрос, и то не само защото бърза да измъкне момченцето. Отначало погрешно взема изражението й за смущение, след това, разбира, че тя изпитва много по-силни чувства: не просто смущение, а срам.

— Сет не ми е казвал — отговаря. — Зная, защото веднъж се опита да влезе в Хърб. За да може… как да ти кажа… да ме има.

— Искал е да прави любов с теб.

— Любов? — Тя едва сдържа гласа си. — Не. О, не. Так не разбира нищо от любов и пет пари не дава за любов. Просто искаше да ме чука, това е. Като откри, че не може да използва Хърб, го уби. — По страните й се стичат сълзи. — Като си науми нещо, не се отказва лесно. Знаеш ли какво направи с него…