— Вики?
— Какво? — Гласът й бе приглушен, защото притискаше лице към гърдите му.
— Върни се в колата и прибери ключовете. Вземи одеялото от задната седалка, също и пушката, и ми ги донеси.
— Пушката ли?
— Да. Може би онзи, който е прерязал гърлото му, все още се спотайва наблизо.
Тя вдигна глава и с разширени от страх очи се втренчи в царевичното поле, което се простираше докъдето поглед стигаше, стъблата се полюшваха от вятъра.
— Възможно е да си е отишъл, но не бива да рискуваме. Хайде, направи каквото ти казах.
Вики тромаво се запъти към колата, сянката й неотлъчно я следваше като черен талисман. Когато тя отвори задната врата, Бърт приклекна до момчето. Бял човек от мъжки пол, без особени белези. Действително беше прегазен, но фордът не бе прерязал гърлото му. Разрезът беше неравен — очевидно армейски сержант не беше обучавал убиеца на тънкостите на ръкопашния бой. Но все пак момчето беше мъртво. То е изтичало, или е било изблъскано от царевицата — навярно е било смъртно ранено. А Бърт Робинсън го бе прегазил. Ако в този миг детето е било живо, животът му е бил съкратен максимум с трийсет секунди.
Вики го докосна по рамото и той подскочи.
Жена му застана до него, извърнала лице, преметнала през лявата си ръка кафявото войнишко одеяло, в другата държеше пушката. Бърт взе одеялото и го разстла върху шосето, сетне претърколи момчето върху него. Вики изстена глухо и отчаяно.
— Добре ли си? — Той вдигна поглед към нея. — Вики?
— Нищо ми няма — задавено отвърна съпругата му. Бърт преметна краищата на одеялото и вдигна вързопа с две ръце. Изпита ужас от тежестта му, тялото се опитваше да се изплъзне от прегръдките му. Притисна го по-силно към гърдите си и с Вики се върнаха при колата.
— Отвори багажника — изръмжа той.
Багажникът беше пълен с туристически принадлежности и с различни сувенири. Вики прехвърли повечето от тях на задната седалка, а Бърт пъхна тялото вътре и затръшна капака, сетне облекчено въздъхна.
Вики стоеше до шофьорската врата и все още държеше пушката.
— Остави я на задната седалка и се качвай — нареди й той и погледна часовника си. С изненада установи, че са изминали едва петнайсет минути — струваше му се, че са били часове.
— Какво ще правим с куфара — попита Вики.
Той бавно се затича към куфара, който стоеше на осевата линия — приличаше на абстрактна картина. Хвана го за разкъсаната дръжка и за миг се поколеба. Не можеше да се отърве от усещането, че го наблюдават. Беше чел за това чувство в булевардните романи и винаги се бе съмнявал в съществуването му. Но не и в този момент. Струваше му се, че в царевицата са се притаили множество хора, които хладнокръвно преценяват дали жена му ще съумее да извади пушката от калъфа и да стреля, преди да го завлекат сред сенчестите редове и да прережат гърлото му.
С разтуптяно сърце изтича обратно до форда, извади ключовете от ключалката на багажника и влезе в колата.
Вики отново плачеше. Той потегли и след минута вече не можеше да различи в огледалцето за обратно виждане мястото на трагичното събитие. Обърна се към Вики:
— Как се наричаше следващият град?
— О! — Тя отново разлисти атласа. — Гетлин. Ще бъдем там след десет минути.
— Как мислиш, дали е достатъчно голям, че да има полицейски участък?
— Представлява само точка на картата.
— Е, навярно има поне един полицай.
Известно време пътуваха мълчаливо. Отминаха някакъв силоз. От двете страни на шосето се простираха само царевични полета. Не срещнаха нито едно превозно средство, дори товарен камион.
— Вики, задминахме ли някого, откакто напуснахме магистралата?
Тя се замисли и отвърна:
— Да — кола и един трактор. На онова кръстовище…
— Имам предвид откакто се движим по този път — шосе № 17?
— Не. — По-рано това би било прелюдия към хаплива забележка, но сега Вики нямо се взираше през предното стъкло в шосето, разделено от безкрайна пресечена линия.
— Вики, можеш ли да отвориш куфара?
— Мислиш ли, че вътре има нещо важно?
— Може би.
Докато развързваше фльонгите, лицето й беше особено — безизразно, със стиснати устни. Бърт си помисли, че така изглеждаше майка му, когато изкормваше пиле. Той отново пусна радиото.
Станцията, предаваща поп-музика беше почти заглъхнала и той бавно завъртя копчето. Фермерски новини. Бък Оуънс. Тами Уайнет. Гласовете звучаха отдалеч и бяха почти неразбираеми. Когато стигна до края на скалата една единствена дума прогърмя от високоговорителя; дочу се толкова силно и отчетливо, сякаш човекът, който я бе произнесъл, се бе скрил вътре.
— ИЗКУПЛЕНИЕ!
Бърт изненадано изръмжа. Жена му подскочи.
— СПАСЕНИЕТО ЩЕ ДОЙДЕ САМО ЧРЕЗ КРЪВТА НА АГНЕЦА! — изрева гласът и Бърт побърза да намали радиото. Тази станция безсъмнено бе наблизо. Толкова близо, че… да, ето я и нея. Радиокулата стърчеше над царевицата на хоризонта — черен триножник на фона на синьото небе.
— Истината е в изкуплението, братя и сестри — изрече гласът малко по-спокойно. В далечината други гласове промърмориха „амин“. — Някои си въобразяват, че е възможно да работиш и да живееш сред изкушенията на света, без да се опетниш с мирски грехове. Питам ви: на това ли ни учи Божието слово?
Гласовете дружно се провикнаха:
— Не!
— ГОСПОД Е ВСЕМОГЪЩ! — изкрещя свещеникът и думите му се заизливаха ритмично, като рокендрол. — Кога ще осъзнаят, че това е равнозначно на смърт? Кога ще проумеят, че отплатата е неизбежна? Кой ще ми отговори. Не чувам! Всевишният казва, че в дома му има много стаи, но няма стая за прелюбодееца. Няма място за алчния! И за осквернителя на царевицата! Няма място за хомосексуалисти! И за…
Вики рязко завъртя копчето.
— От тази гадост ми се повдига.
— Какво каза той? — попита Бърт. — Какво говореше За царевицата?
— Не чух. — Тя се опитваше да разхлаби втория възел.
— Сигурен съм, че спомена нещо за царевицата.
— Развързах го! — победоносно възкликна Вики и куфарът се отвори в скута й. В този момент отминаха крайпътна табела с надпис: „5 МИЛИ ДО ГЕТЛИН — КАРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО — ПАЗЕТЕ ДЕЦАТА НИ“. Табелата беше надупчена от куршуми 22 калибър.
— Чорапи — заизрежда Вики. — Два чифта панталони… риза… колан… вратовръзка с игла… — тя му показа миниатюрен портрет с олющен емайл. — Кой е този?
Бърт огледа портрета и мъдро заключи:
— Кой знае — може би Червената шапчица.
— О! — Жена му пусна иглата обратно в куфара и отново се разплака.
След секунда Бърт попита:
— Не мислиш ли, че имаше нещо странно в това радиопредаване?
— Не. Отлично знаеш, че в детството си съм се наслушала на подобни проповеди. Струва ми се, че ще ми държат влага за цял живот.
— И все пак проповедникът ми се стори много млад…
Вики невесело се засмя.
