— Нищо чудно да е момче. Ето чудовищното в това учение. Впримчват жертвите си от най-ранна възраст, когато са като глина в ръцете им и въздействат върху съзнанието им. Трябваше да присъстваш на някоя от техните сбирки, на които родителите ми непрекъснато ме влачеха… особено на онези, където ме „спасяваха“. Спомням се Малката Хортензия, „Пеещото чудо“ — беше едва осемгодишна. Тя запяваше религиозен химн, а баща й обикаляше с паничката и подканяше присъстващите „да бръкнат по-дълбоко в джобовете си, за да не разочароват мъничкото «Божие чедо».“ Имаше и един Норман Стантън. Той заплашваше грешниците с адския огън, облечен в костюмче е къси панталони, като малкия лорд Фаунтлерой. Беше само на седем години.
Забелязала недоверчивия му поглед, Вики продължи:
— И не бяха само тези двамата. Сред пътуващите проповедници имаше още много деца — смятаха ги за отлични примамки. Спомням си Руби Стамптнел — беше десетгодишна и лекуваше чрез внушение. Ами сестрите Грейс? Появяваха се пред вярващите с ореоли от варак и… О!
— Какво има? — Той рязко се извърна и погледна предмета в ръцете й. Вики нямо се взираше в него. Докато разказваше, пръстите й машинално го бяха измъкнали от куфара. Бърт спря колата, за да го разгледа по-добре. Жена му безмълвно му го подаде.
Беше разпятие, изплетено от царевична шума. За дръжка служеше къс кочан. Повечето от зърната бяха грижливо извадени, вероятно с остър нож. Останалите образуваха грубоват барелеф на разпъната човешка фигура. Зърната, изобразяващи очи, бяха разрязани като зеници. Ръцете бяха разперени встрани, а прибраните крака завършваха с подобие на боси нозе. На фигурката имаше четири букви: И. Н. Ц. И.
— Каква майсторска изработка — възхити се Бърт.
— Отвратително е — глухо и нервно заяви жена му. — Изхвърли го!
— Вики, може би полицаите ще искат да го видят.
— От къде на къде?
— Нямам представа. Може би…
— Изхвърли го. Моля те, направи го заради мен. Само това ни липсваше.
— Ще го върна в куфара. Обещавам, че ще го дам на първия срещнат полицай. Съгласна ли си?
— О, прави каквото знаеш! — изкрещя тя. — Защо ме питаш?
Разгневен, Бърт захвърли разпятието на задната седалка. То падна върху купчината дрехи и царевичните очи се втренчиха в лампичката на тавана. Бърт отново потегли, чакъл се разхвърча изпод гумите на колата.
— Ще предам тялото и куфара на ченгетата — обеща той. — После ще забравим цялата неприятна история.
Вики безмълвно се взираше в ръцете си.
След един-два километра безкрайните царевични полета край шосето най-сетне отстъпиха място на къщи и стопански сгради. В един двор видяха мръсни пилета, които вяло ровеха с човки в пръстта. Върху покривите на хамбарите имаше избелели реклами на дъвка и кока кола. Отминаха огромна табела с надпис: „НАШЕТО СПАСЕНИЕ Е В ИСУС“, както и кафене, пред което имаше колонка за бензин и паркинг. Бърт реши да спрат в центъра на града, ако въобще имаше такъв. В противен случай щяха да се върнат в кафенето. Едва когато го отминаха му хрумна, че паркингът беше празен, с изключение на стар пикап със спукани гуми.
Внезапно Вики се разсмя, високо и пискливо, сякаш всеки момент щеше да изпадне в истерия.
— Какво е толкова смешно?
— Табелите! — задавяйки се от смях възкликна тя. — Не ги ли видя? В пътеводителя този щат се нарича „Библейска зона“. О, Господи, ето още!
Тя отново избухна в истеричен смях и запуши с длан устата си.
Табелите бяха прикрепени към високи бели прътове, забити на всеки двайсет и пет метра край пътя. Върху всяка имаше само по една дума. Бърт прочете: „ОБЛАК… ПРЕЗ… ДЕНЯ… ОГНЕН… СТЪЛБ… ПРЕЗ… НОЩТА“.
— Само едно са пропуснали — промълви през смях Вики.
— Какво? — намръщено попита Бърт.
— Реклама за лосион след бръснене. — Тя притисна юмрук към устата си, за да сподави смеха си, но истеричният й кикот продължи да блика като мехурчета в лимонада.
— Вики, добре ли си?
— О, ще се оправя! Когато се озовем на две хиляди километра оттук, в слънчевата, греховна Калифорния, отделена от Небраска със Скалистите планини.
Появи се нова група табели и те мълчаливо ги зачетоха: „ВЗЕМИ… ТОВА… И… ЯЖ… КАЗА… ГОСПОД“.
„Странно — помисли си Бърт, — защо веднага ги свързах с царевицата. Нали свещениците произнасят тази фраза, когато ти дават причастие?“ Толкова отдавна не бе стъпвал в черква, че не можеше да си спомни. Нищо чудно по тези места да дават царевични питки вместо нафора. Искаше му се да сподели мисълта си с Вики, но се отказа.
Изкачиха малко възвишение и видяха Гетлин — градът приличаше на декор от филм за Голямата депресия.
— Навярно има полицейски участък — промълви Бърт, като се питаше защо при вида на това провинциално градче, задрямало под слънчевите лъчи, сърцето му се свива от страх.
Отминаха знак, който ги предупреждаваше, че трябва да намалят скоростта до трийсет километра в час и съзряха още една ръждясала табела с надпис: „ВЛИЗАТЕ В ГЕТЛИН, НАЙ-ХУБАВОТО ГРАДЧЕ В НЕБРАСКА И В ЦЕЛИЯ СВЯТ! НАСЕЛЕНИЕ 4 531.“ Брястовете с прашни листа се издигаха от двете страни на шосето, повечето от тях бяха започнали да изсъхват. Отминаха дъскорезница и бензиностанция, където горещият вятър полюшваше табелите с цените на бензина: „ОБИКНОВ. 35.9 ПРЕЧИСТ. 38.9“. И още един надпис: „ШОФЬОРИ НА КАМИОНИ, ДИЗЕЛОВОТО ГОРИВО Е ОТ ДРУГАТА СТРАНА“.
Пресякоха „Елм Стрийт“, сетне „Бърч Стрийт“ и се озоваха на градския площад. Къщите от двете страни на улицата бяха дървени, с остъклени веранди — грозни, но функционални. Тревните площи пред тях бяха пожълтели. Някакво бездомно куче бавно излезе по средата на улицата, загледа се в колата, сетне легна в прахта с муцуна върху лапите.
— Спри! — възкликна Вики. — Веднага спри! Бърт се подчини.
— Завий обратно! Да закараме тялото до Гранд Айлънд — не е много далече, нали? Моля те, Бърт.
— Какво има, Вики?
— И още питаш! — пискливо извика тя. — Тук няма жива душа, Бърт. Няма никого, освен нас. Още ли не си го разбрал?
Действително бе усетил нещо, чувстваше го все още. Но…
— Просто така ти се струва — отвърна той. — Това е провинциално градче. Може би всички са на площада, където е организирана разпродажба на домашни печива, или просто играят бинго.
— Тук няма никого! — натъртено произнесе Вики. — Не забеляза ли бензиностанцията, която отминахме?
— Да, точно до дъскорезницата. И какво от това? — разсеяно попита той, докато се вслушваше в жуженето на жътварките в хралупата на съседния бряст. Усещаше миризмата на царевица, на шипка и най-вече на изкуствен тор. За пръв път, откакто бяха напуснали магистралата, се намираха в град и в щат, където никога не бе идвал (въпреки че от време на време прелиташе със самолет над него) и който му се струваше едновременно привлекателен и отблъскващ. След малко вероятно ще се натъкнат на дрогерия, на кино, наречено „Бижу“ и на училище, носещо името на Джон Кенеди.
— Бърт, там пишеше 35.9 за обикновения бензин и 38.9 за високооктановия. Спомни си кога за последен път си плащал такава цена.
— Преди повече от четири години — призна той. — И все пак…
— Вече сме почти в центъра на града, но няма нито една кола!
— До Гранд Айлънд има повече от деветдесет километра. Ще изглежда нелепо, ако закараме трупа чак до там.
— Не ме интересува.
— Слушай, сега ще открием полицейския участък и…
