Стивън Кинг
Децата на царевицата
Бърт засили радиото, защото предчувстваше, че отново ще се скарат и искаше да го избегне. Тръпки го побиваха при мисълта за поредния скандал. Вики каза нещо.
— Какво? — извика той.
— Намали го. Да не искаш да ми спукаш тъпанчетата?
Бърт с мъка се въздържа да не я наругае, но все пак се подчини.
Съпругата му си вееше с шалчето, въпреки че колата беше с климатична инсталация.
— Между другото, къде се намираме?
— В Небраска.
Тя го изгледа студено и безучастно.
— Да, Бърт. Знам, че сме в Небраска, Бърт. Но къде, по дяволите, се
— Нали имаш пътен атлас. Погледни. Или не можеш да четеш.
— Много си умен. Напуснахме магистралата и цели петстотин километра се наслаждаваме на гледката на царевични полета, както и на духовитостите на Бърт Робинсън.
Мъжът стисна волана толкова силно, че пръстите му побеляха. Страхуваше се, че ако за миг ги отпусне, ръката му може да замахне и да удари право в зъбите бившата „Кралица на абитуриентския бал“. „Нали се опитваме да спасим брака си — каза си той. — Струва ми се, че не го правим много успешно.“ Ето защо търпеливо произнесе:
— Вики, откакто тръгнахме от Бостън, карах две хиляди и четиристотин километра съвсем сам, защото ти отказа за седнеш зад волана. После…
— Не съм отказвала! — сопна се жена му. — Просто получавам мигрена, когато карам дълго време.
— После, когато те помолих да ми бъдеш навигатор по второстепенните пътища, ти отговори: „Добре, Бърт.“ Да, точно така каза. После…
— Понякога се питам как изобщо съм могла да се омъжа за тебе.
— Като произнесе две лесни думички.
За миг тя го изгледа, здраво стиснала устни, сетне разтвори пътния атлас и гневно го запрелиства.
„Направихме огромна грешка като напуснахме магистралата“ — мрачно си помисли Бърт. Жалко, защото до този момент се отнасяха помежду си като разумни човешки същества. Понякога му се струваше, че това пътуване до океанския бряг (предприето под предлог гостуване на брата на Вики, но всъщност последен опит да спасят брака си) ще има желания ефект.
Но откакто напуснаха магистралата, нещата отново тръгнаха зле. Колко зле? Господи, направо отвратително.
— Напуснахме магистралата в Хамбърг, нали така?
— Да.
— До Гетлин остават трийсет километра — каза тя. — Възможно ли е да спрем там и да хапнем нещо? Или „великото ти разписание“ повелява да пътуваме до два часа през нощта, както вчера?
Бърт отмести очи от шосето и я погледна.
— Знаеш ли, Вики, писна ми. Ако питаш мен, по-добре веднага да потеглим обратно и да се срещнем с адвокат. Защото всичко върви наопа…
Жена му гледаше напред с каменно лице. Внезапно по него се изписаха изненада и страх.
— Бърт, внимавай! Ще го…
Бърт погледна към шосето точно в мига, когато нещо изчезна под колата. Докато премести крака си от педала на газта върху спирачката, с ужас усети как предните, сетне задните колела прегазват някакво тяло. Двамата с Вики политнаха напред, а фордът поднесе и спря на осевата линия, оставяйки след себе си черни следи.
— Куче — промълви той. — Беше куче, нали, Вики?
Лицето й беше добило пръстен цвят.
— Не, беше момче. Малко момче. Изскочи на шосето от царевичната нива и… поздравявам те, смелчаго!
Тя отвори вратата на колата с треперещи пръсти, наведе се навън и повърна.
Бърт седеше неподвижно и несъзнателно продължаваше да стиска волана. В продължение на секунди не почувства нищо, освен натрапчивата, тежка миризма на изкуствен тор.
Сетне забеляза, че Вики вече не е до него; хвърли поглед в страничното огледало и я видя как тромаво крачи към тялото на пътя, което приличаше на куп парцали. Обикновено жена му се движеше плавно, но сега от грацията й нямаше и следа.
„Това се нарича непредумишлено убийство. Само за миг отместих погледа си от шосето и…“ — помисли си Бърт, изгаси мотора и слезе от колата. Вятърът тихо шумолеше сред високите човешки бой царевични стъбла. Дочуваше се някакъв странен звук, сякаш дишаше гигантско същество. Вики се надвесваше над жалката купчинка и хлипаше.
Той тръгна към нея, но погледът му беше привлечен от някакво червено петно, което се открояваше на зеления фон на царевиците, като че там беше разлян миниум.
Бърт спря и се загледа в царевицата, сетне несвързано си помисли (каквото и да е, само да отвлече вниманието й от онзи куп парцали, които не бяха парцали), че тази година царевичната реколта ще бъде отлична. Стъблата се извисяваха към небето — човек можеше да навлезе сред сенчестите редове и цял ден да не намери обратния път. Но на това място симетрията беше нарушена. Няколко стъбла бяха счупени и се накланяха встрани. А какво се криеше навътре, в сенките?
— Бърт — изкрещя Вики. — Не искаш ли да видиш какво си направил? Може би ще се похвалиш пред приятелчетата ти от покерджийската компания с „улова“ си от Небраска? Няма ли… — Тя отново се разплака. Сянката й се разливаше като локва в краката й. Наближаваше пладне. Бърт навлезе сред царевицата, лъхна го хлад. Видя, че червеното петно не е от миниум, а от кръв. Дочу монотонно, приспивно бръмчене: мухите кацаха върху кръвта, опитваха я, сетне отлитаха… може би за да известят другите. Царевичните листа бяха облени в кръв — Бърт се запита как е могла да плисне чак до тук. Изведнъж се озова до предмета, който беше забелязал от шосето, и го вдигна. На това място симетрията на редовете се нарушаваше, няколко стъбла се накланяха встрани, две бяха пречупени, а почвата — вдлъбната. Навсякъде имаше кръв. Листата шумоляха. Бърт потръпна и тръгна обратно към шосето.
Жена му беше изпаднала в истерия, крещеше нечленоразделно, смееше се и плачеше едновременно. Кой би помислил, че всичко ще свърши така мелодраматично? Бърт я погледна и внезапно осъзна, че изживява раздвояване на личността, преходна фаза в живота си, или някоя друга от „модерните болести“. Мразеше Вики отдън душа. Зашлеви я с всичка сила по лицето.
Тя занемя и притисна с ръка почервеняващите отпечатъци от пръстите му. Сетне тържествено заяви:
— Ще те тикнат в затвора, Бърт.
— Едва ли — отвърна той и постави куфара на земята пред нея.
— Какво…
— Нямам представа. Навярно е бил негов. — Той посочи към тялото, проснато на пътя с лицето надолу, което очевидно бе детско.
Кафявият куфар беше стар и очукан, на места кожата бе оръфана. Беше привързан с въже за пране, вързано на големи фльонги. Вики се опита да разхлаби едната, видя кръвта, просмукана във въжето и се отказа.
Бърт се наведе и преобърна тялото.
— Не искам да гледам! — възкликна Вики и въпреки това безпомощно се втренчи в жертвата. А когато безжизнените очи на момчето се впериха в тях, тя отново изкрещя. Мръсното му лице беше застинало в ужасяваща гримаса. Гърлото му беше прерязано.
Бърт се изправи и прегърна жена си, която се олюля.
— Няма да припаднеш! — тихо изрече той. — Чуваш ли, Вики. Не припадай!
Повтаряше го непрекъснато; най-сетне тя се съвзе и силно го прегърна. Отстрани изглеждаше сякаш танцуват по обляното от обедното слънце шосе, където лежеше трупът на момчето.
