— Аронсон.
Русокос дребосък с обгорял от слънцето врат излезе напред, погледна объркано Майора и пое пластмасовата значка с номер едно. Той я закачи на ризата си и Майорът го потупа одобрително.
— Ейбръхам.
Червенокосо, стройно момче, облечено с джинси и фанелка без ръкави. Завързал бе якето си около кръста и то се спускаше до коленете като пола. Олсон се изкикоти.
— Бейкър, Артур.
— Аз съм — рече Бейкър и се изправи. Той закрачи без да бърза към Майора и Гарати усети, че спокойствието му го изнервя. Бейкър очевидно не беше от лесните. Бейкър щеше да издържи дълго.
Бейкър пое обратно. На гърдите му висеше номер 3.
— Каза ли ти нещо? — попита Гарати.
— Запита ме дали съм горд, че съм тук днес — отвърна някак засрамено Бейкър. Да, той… Майорът говори с мен.
— Като ни припари под краката ще видим кой е горд и кой не е — изграчи Олсон.
— Бейкър, Джеймс — произнесе Майорът.
Така продължи до 8:40, когато церемонията приключи. Никой не отсъстваше. На паркинга зад тях потеглиха десетина коли — тръгваха си момчетата от резервния списък, които бързаха да не изпуснат директното предаване на Дългата разходка по телевизията.
„Започва се — помисли Гарати — връщане назад няма“.
„Успех“ — беше му пожелал Майорът, когато дойде неговият ред, подавайки му 47 номер. Отблизо изглеждаше ужасно мъжествен. Гарати едва се сдържа да не го докосне, за да се убеди, че е истински.
Питър Макврайс беше номер 61. Хенк Олсон — 70. Той остана по-дълго при Майора. Майорът се разсмя на нещо, което Олсон му каза и после го потупа по гърба.
— Казах му да заложи каквото има на мен — рече Олсон като се върна. — А той ми поръча да ви покажа на какво съм способен. Каза още, че обича хора, които са готови да се разкъсат за победата. „Покажи им на какво си способен, момче“ — така ми рече.
— Много добре — отвърна Макврайс и после смигна на Гарати. Гарати се зачуди какво ли има предвид като му намигна. Дали не се подиграва на Олсон?
Хърбавото момче от дървото се казваше Стебинс. Получи номера си с наведена глава, без да поглежда Майора, после се върна и седна до дървото. Гарати го загледа с повишен интерес.
Номер 100 беше едър червенокос и червендалест здравеняк. Името му беше Зак. След като получи значката си всички седнаха и зачакаха какво ще последва.
От камионетката се приближиха трима войници и раздадоха на всички широки кожени колани, покрити с множество джобове. Джобовете бяха натъпкани с тубички висококалоричен концентрат. Дойдоха още войници, които раздадоха манерки. Войниците им помогнаха да поставят коланите и да окачат манерките. Олсон отпусна колана си да увисне като каубойски, след това измъкна от джоба един шоколад и го сдъвка.
— Не е лошо — рече ухилено. Той надигна манерката и жадно отпи. Гарати се зачуди, дали само се преструва на наперен или наистина знае нещо повече от останалите.
Майорът ги огледа с присвити очи. Часовникът на Гарати показваше 8:56 — кога бе минало това време? Стомахът му болезнено се сви.
— Е, добре, момчета. Строй се в колона по десет. Редът няма значение. Всеки може да остане при приятелите си.
Гарати стана. Чувстваше се изтръпнал и нереален. Сякаш тялото му принадлежеше на някой друг.
— Дойде време да потегляме — сръга го Макврайс. — Успех на всички.
— Успех и на теб — отвърна изненадан Гарати.
— Трябваше да ида на психиатър — произнесе тихо Макврайс. — Изглеждаше ужасно бледен, лицето му лъщеше от пот — нищо не бе останало от предишния му самоуверен вид. Мъчеше се безуспешно да се усмихне. Белегът се беше зачервил като от удар с камшик.
Стебинс бавно стана и се присламчи към опашката на групата. Олсон, Бейкър, Макврайс и Гарати бяха в третия ред. Устата на Гарати беше суха. Не знаеше дали да не отпие от манерката. Така и не посмя. Никога през живота си не бе възприемал толкова осезателно краката си. Изведнъж се уплаши, че може да се вцепени и да получи червен картон още на старта. Помисли си, че Стебинс ще е от първите, които отпаднат — Стебинс, с неговите оранжеви панталони и раница, пълна със сандвичи. После му дойде наум, че може той, да е от първите отпаднали. Зачуди се, какво ли е това, да…
Часовникът му показваше 8:59.
Майорът не отделяше очи от своя хромиран джобен хронометър. Той бавно разпери пръсти и сякаш времето спря при този жест. Стоте момчета го гледаха напрегнато, тишината беше направо осезателна. Тишината беше всичко.
Часовникът на Гарати показваше 9:00, но вдигнатата ръка остана неподвижна.
Хайде! Направи го! Какво чакаш? — крещеше нещо в него.
Едва сега си спомни, че часовникът му избързва с една минута. Човек би могъл да си сверява часовникът по Майора, но Гарати бе забравил.
Майорът спусна ръка.
— Успех на всички — каза той. Лицето му беше безизразно, очите му останаха скрити зад тъмните очила. Групата пое в равен ход, никой не изостана.
Гарати вървеше с другите. Не беше се вцепенил. Никой не се бе вцепенил. Краката му прекрачиха отвъд каменната колона и продължиха с парадна стъпка. Отляво крачеше Макврайс, отдясно — Олсон. Шумът от стъпките беше доста силен.
Започва се, започва се, започва се.
Неочаквано го завладя лудото желание да спре. Само за да пробва, дали намеренията им са сериозни. Той отхвърли тази мисъл с негодувание и донякъде със страх.
Излязоха от сянката на дърветата и над тях грейна топлото пролетно слънце. Усещането беше приятно. Гарати се отпусна, пъхна ръце в джобове и закрачи редом с Макврайс. Групата започна да се разтегля, докато всеки се нагаждаше към собствения си ход. Някъде отстрани бръмчеше камионетката, вдигайки зад себе си прахоляк. Мъничките чинии на радарите пъргаво се въртяха, като отчитаха скоростта на всеки Участник с помощта на бордови компютър. Четири мили в час беше най-ниската позволена скорост.
— Предупреждение! Предупреждение за 88!
Гарати се огледа изненадан. Беше Стебинс. Стебинс беше номер 88. Изведнъж си помисли, че ей сегичка Стебинс ще получи картон, още тук, само на няколко метра от старта.
— Хитро — рече Олсон.
— Какво? — попита Гарати, раздвижвайки с мъка уста.
— Използва това, че още е свеж за да види къде е границата. Сега вече има представа с каква скорост трябва да ходи без да се пресилва, а само след час предупреждението ще отпадне, стига да не получи ново. Нали знаеш условията.
— Разбира се, че ги знам — отвърна Гарати. Имаше ги в Правилника. Имаш право на три предупреждения. Четвъртият път в който намалиш под четири мили на час ще означава че… е, че отпадаш от Разходката. Но ако имаш три предупреждения и успееш в продължение на три часа да поддържаш по- висока скорост, считай че си чист.
— Значи сега той знае — каза Олсон. — И в 10:02 отново ще е чист.
Гарати продължаваше да крачи бодро. Чувстваше се чудесно. Каменната колона изчезна далеч зад тях, групата изкачи един хълм и се спусна в обрасла с борова гора долина. Тук-там се виждаха малки, прясно разорани ниви.
— Картофи — обади се Макврайс.
— Най-добрите в света — отвърна машинално Гарати.
— Ти да не си от Мейн? — запита Бейкър.
— Да, от южните области — той погледна напред. Няколко момчета се бяха откъснали от основната група, сигурно се движеха поне с шест мили в час. Две от тях носеха еднакви кожени якета, с избродирани на гърбовете орли. Гарати подтисна обзелото го желание да ги настигне.
