— „Пести си силите винаги когато можеш“ — Препоръка 13.
— Пътят минава ли близо до родния ти град? — попита Макврайс.
— На около седем мили. Предполагам че мама и приятелката ми ще дойдат да ме видят — той замълча и после добави: — Ако все още вървя, разбира се.
— Ами, едва ли ще отпаднат повече от една четвърт до края на щата — каза Олсон.
След тия думи настъпи тишина. Гарати знаеше, че Олсон греши. Всъщност, сигурно и Олсон го знаеше.
Още две момчета получиха предупреждения и независимо от обяснението на Олсон сърцето на Гарати подскочи. Той се обърна и потърси с очи Стебинс. Беше си все така най-отзад и ядеше поредния сандвич. Още един увит в хартия сандвич се подаваше от джоба на жилетката му. Гарати се зачуди дали ги е направила майка му, после се сети за курабийките, които неговата собствена майка го бе насилила да вземе, сякаш за да го предпази от зли духове.
— Защо не позволяват на хората да присъстват на старта на Дългата разходка? — попита Гарати.
— Нарушава се концентрацията на Участниците — отвърна нечий рязък глас. Гарати извърна глава. Гласът принадлежеше на мургаво момче с остри черти и номер 5 на гърдите. Гарати не можеше да си спомни името му.
— Концентрацията ли?
— Да — момчето се приближи до него. — Майорът смята, че е много важно участниците да се концентрират и да запазят душевно равновесие в началото на Дългата разходка — почти машинално момчето натисна носа си с палец. На кожата се появи червено петно. — И аз смятам, че е абсолютно прав. Вълнение, тълпи, телевизионни камери. В момента не ни е необходимо нищо друго освен фокусиране — той втренчи кафявите си очи в Гарати и повтори: — Фокусиране.
— Аз пък съм се фокусирал върху това да ги вдигам и спускам — обади се Олсон.
Номер 5 го погледна обидено.
— Трябва да постигнеш душевен мир. Трябва да се фокусираш вътре в себе си. Трябва да имаш План. Между другото — казвам се Гари Баркович. Идвам от Вашингтон.
— Аз съм Джон Картър — отвърна Олсон. — И идвам от Барсум на Марс1.
Баркович сви устни и бавно отстъпи назад.
— Във всяко гнездо има и по една кукувица — рече Олсон.
Но Гарати не беше съгласен с него — Баркович разсъждаваше съвсем разумно. Ала не след дълго зад гърба му се разнесе:
— Предупреждение! Предупреждение, номер 8!
— Имам камъче в обувката! — оправда се Баркович.
Войникът не отговори. Той скочи от камионетката и се спря до Баркович. В ръката си държеше хромиран хронометър — също като на Майора. Баркович се наведе и свали обувката си. Отвътре изпадна мъничко камъче. Мургавото му лице беше напрегнато и лъщеше от пот. Той не обърна внимание, когато войникът произнесе отчетливо:
— Второ предупреждение, номер 5!
Вместо да се разтревожи, Баркович спокойно опъна чорапа си.
— Оле-ле — обади се Олсон. Всички останали се бяха обърнали и крачеха заднешком.
Стебинс, който все още беше на опашката, мина покрай Баркович без да го поглежда. Изведнъж Баркович остана сам, малко вдясно от осевата линия на пътя. Той спокойно си завързваше връзката на обувката.
— Трето предупреждение, номер 5. Последно предупреждение.
Гарати почувства, че в стомаха му се гърчи лигава топка. Не искаше да гледа, но не можеше да откъсне очи. Не че като ходеше назад си пазеше силите, но чувстваше, че това което става е по-силно от всякакви препоръки. Почти физически усещаше как изтичат последните секунди на Баркович.
— О, Божичко — възкликна Олсон. — Това тъпо лайно всеки момент ще получи картон.
Но в същия миг Баркович се изправи. Той спря за миг да изтупа праха от коленете си, след това се понесе в ситен бяг, застигна групата и зае мястото си. И този път Стебинс не му обърна никакво внимание, когато минаваше покрай него.
Баркович им се ухили победоносно, очите му блестяха.
— Видяхте ли? Току-що си спечелих една почивчица. Всичко е част от Плана.
— Май само така си мислиш — каза Олсон с по-висок от обикновено глас. — А аз видях, че спечели три предупреждения. Заради една скапана минута и половина ще трябва да ходиш три шибани… часа. И защо, по дяволите, ти трябваше тази почивка? За Бога, та нали току-що тръгнахме?
Баркович го гледаше обидено. Очите му направо изгаряха Олсон.
— Ще видим кой пръв ще получи картон — ти или аз — рече той. — Всичко е в Плана.
— Твоят план и онова, което излиза от задника ми са лика-прилика — отвърна Олсон.
Баркович ускори крачка и ги остави зад себе си.
Олсон не можа да се сдържи, да не го изпроводи с поредната любезност.
— Само внимавай да не се спънеш, приятелче. Този път няма да те предупреждават. Направо ще те…
Баркович дори не се обърна и Олсон млъкна, отвратен.
В девет и тринадесет според часовника на Гарати (той дори си направи труда да го върне с една минута назад) джипът на Майора се появи на хълма, по който се спускаха. После бавно ги задмина по насрещното платно. Майорът бе вдигнал пред устата си мегафон.
— Щастлив съм да ви уведомя, че току-що преминахте първата миля от пътешествието, момчета. Освен това, бих искал да ви напомня, че най-дългата дистанция, изминавана от пълен комплект Участници е седем и три-четвърти мили. Надявам се да подобрите този рекорд.
Джипът даде газ. Олсон го проследи с втрещено, дори уплашено изражение. „Няма дори осем мили“ — помисли си Гарати. Никога не би могъл да предположи. Не беше си и помислял дори, че някой ще получи картон — пък дори и Стебинс — преди здрач. Сети се за Баркович. Всичко, което трябваше да направи, за да отпадне, бе да намали само за миг скоростта си, през следващите няколко часа.
— Рей? — беше Арт Бейкър. Свалил бе якето си и го бе метнал небрежно през рамо. — Имаш ли някаква конкретна причина за да се включиш в Дългата разходка?
Гарати откачи манерката и жадно отпи. Водата беше прохладна и приятна. Няколко капчици влага останаха на горната му устна и той ги обра с език. Беше приятно, ужасно приятно да усещаш такива неща.
— Не зная — отвърна откровено той.
— Аз също. Но предполагам това няма значение, нали? Вече няма.
— Не, сега вече няма.
Разговорът затихна. Минаха покрай малко селце, с магазин в центъра и бензиностанция на отсрещния край. Двама дъртаци се бяха изтегнали на шезлонги пред бензиностанцията и ги проследиха с хищни, присвити очи. Млада жена се покачи на стълбите пред магазина и вдигна своя мъничък син за да вижда по- добре. Група деца почти на тяхна възраст ги изпратиха със завистливи погледи.
Няколко момчета подеха спор за това, колко мили са изминали досега. После се разнесе слухът, че отнякъде се появила още една камионетка, за да може да наблюдава откъсналате се напред групичка… която вече се бе изгубила от погледа. Едно момче подхвърли, че се движат поне със седем мили в час. Друг смяташе, че може и да са десет. Момче с нисък, авторитетен глас, им разказа, че един от Участниците отпред едвам кретал и получил две предупреждения. Гарати се питаше защо, ако е вярно, вече не са го застигнали.
Олсон най-сетне дояде шоколада, който бе започнал още на старта и отпи няколко глътки вода. И други бяха започнали да се хранят, но Гарати реши да се възползва от запасите едва когато наистина огладнее. Чувал бе, че концентрираните храни си ги бива. Давали ги дори на астронавтите.
Малко след десет часа подминаха крайпътен надпис: ЛАЙМСТОУН 10 МИЛИ. Гарати се замисли за единствената Дълга разходка, която бяха ходили да гледат с баща му. Отидоха до Фрипорт и там посрещнаха колоната. И майка му дойде с тях. Участниците имаха ужасно изтощен вид, гледаха с
