— Смешни са! — той почти плачеше от смях. — Пит, Пит, те са толкова смешни, просто… просто… са толкова смешни!
На тревата досами пътя бе приседнало малко момиченце, със сериозно дори обидено лице и нацупени устни, облечено в отдавна непрана рокля. Тя ги гледаше намръщено, докато минаваха край нея. Гарати едва не падна от смях и получи предупреждение. Странно бе, че независимо от оглушителната шумотевица чуваше съвсем ясно предупрежденията.
„Така ще си умра — помисли си той. — Както се смея, така ще свърша, няма ли да е страхотно?“
Коли продължаваше да се хили дружелюбно, да маха с ръка и да ругае сочно зрителите и репортерите и това изглеждаше най-смешно от всичко. Гарати падна на колене и отново получи предупреждение. Той продължи да се смее на къси, задъхани пресекулки, които едвам смогваха да изстрелват изпразнените му дробове.
— Ще повърне! — възторжено извика някой в тълпата. — Гледай внимателно, Алис, ей сега ще повърне!
— Гарати! Гарати! За Бога! — ревеше Макврайс. Той го обгърна с ръка и се вкопчи подмишницата му. Неизвестно как успя да го дръпне на крака и Гарати се запрепъва напред.
— О, Божичко — изпъшка Гарати. — Исусе Христе, тия ще ме убият. Аз… не… мога — той отново избухна в истеричен смях. Коленете му се подгънаха. Макврайс го дръпна с последни сили. Яката на Гарати се скъса. И двамата получиха предупреждение.
„Това ми е последното предупреждение — мина му неясната мисъл. — Ей сегичка ще се отправя към ловните полета. Съжалявам, Джен, но аз…“
— Хайде, прасе такова, да не мислиш, че ще те нося — изсъска Макврайс.
— Не мога да вървя — едва прошепна Гарати. — Изкарах си въздуха…
Макврайс замахна и го зашлеви два пъти през бузата и челото с опакото на ръката си. После забърза напред, без да се обръща обратно.
Смехът най-сетне го бе напуснал, но коремът му беше като желе, белите дробове — празни и сякаш загубили способността да се напълнят отново. Той се залюля пиянски, размаха ръце и направи отчаян опит да си поеме дъх. Пред очите му танцуваха черни кръгове и той някак подсъзнателно усети, че е съвсем близко до припадъка. Кракът му се препъна в другия, той се люшна напред и с последни усилия запази равновесие.
„Падна ли, мъртъв съм. Няма да успея да стана“.
Всички гледаха в него. Тълпата бе затаила дъх. Възторжените възгласи бяха преминали в тих, почти еротичен шепот. Всички очакваха мига, в който ще падне.
Той продължи да върви, съсредоточил цялото си внимание върху усилието да поставя краката си един пред друг. Когато беше в осми клас, попадна на разказ от човек на име Рей Бредбъри и там се разказваше за тълпата, която се събира на мястото на фаталните инциденти, за това че тази тълпа винаги има едно и също лице, как всички в тълпата винаги знаят дали раненият ще оживее или ще умре. „Аз съм от тези, които ще оживеят — рече им Гарати. — Аз ще живея. Ще живея поне още малко, ще видите“.
Той почти машинално вдигаше и спускаше крака, сякаш в главата му кънтеше невидим метроном. Забрави за всичко друго, дори за Джен. Не забелязваше нито жегата, нито Коли Паркър, дори вече не си спомняше Фрики Д’Алесио. Не чувстваше нарастващата болка в подпухналите ходила, нито скованите мускули в коленните сгъвки. Една и също мисъл ехтеше отново и отново в него. Като равномерните удари на сърцето. „Ще живея поне още малко. Ще живея поне още малко. Ще живея поне още малко.“ — докато накрая тези думи загубиха всякакво значение и се сляха с нищото.
От това състояние го върнаха изстрелите на карабините.
В настъпилата сред тълпата тишина изстрелите имаха потресаващ ефект, веднага след тях се разнесе нечий остър писък. „Сега вече знаеш — помисли си той. — Живя достатъчно дълго за да чуеш тези изстрели и собствения си писък…“
Кракът му подритна дребно камъче и Гарати почувства, че го пронизва болка. Но не той, а номер 64 бе получил картон, едно приятно на вид и винаги усмихнато момче на име Френк Маргън. В момента тъкмо извличаха трупа му встрани от пътя. Очилата му подрънкваха на паважа, все още вкопчени упорито за едното ухо. Едната леща се бе счупила при падането.
— Не съм умрял — проговори замаяно Гарати. Заляха го горещите, печални вълни на шока и той почувства, че отново му се подкосяват краката.
— Да, но малко ти оставаше — обади се Макврайс.
— Ти го спаси — сякаш го прокле Олсон. — Защо го направи? Защо го направи? — очите му блестяха, но сякаш излъчваха мрак. — Де да можех, щях да те убия. Мразя те! Ти ще умреш, Макврайс. Почакай и ще видиш! Бог ще те накаже за това, което направи. Господ Бог ще те смачка като кучешко лайно! — гласът му звучеше бледо и глухо. Гарати почти долавяше дъха на обреченост откъм него. Той запуши устата си с ръка и въздъхна дълбоко и звучно. Истината беше, че дъхът на обреченост се долавяше от всички тях.
— Да ти пикая в устата — Макврайс звучеше ужасно спокойно. — Просто си платих дълга, това е всичко — той погледна към Гарати. — Сега сме квит, човече. Това е краят, ясно ли е? — той се отдалечи без да бърза и съвсем скоро беше само една от многото разноцветни ризи на двадесет ярда пред тях.
Дишането на Гарати се възстановяваше мъчително бавно, известно време дори му се струваше, че му се е скъсало нещо… но после всичко отмина. Макврайс му бе спасил живота. Беше го обхванала истерия, пристъп на налудничав смях и Макврайс го бе спасил да не тупне на земята. Сега вече сме квит, човече. Това е краят, нали? Добре.
— Господ ще го накаже — продължаваше да припява Хенк Олсон с някаква мъртвешка и неземна увереност. — Господ Бог ще го накаже.
— Млъквай, да не те накажа аз — закани се Ейбръхам.
Денят ставаше все по-горещ и тук-там започнаха да избухват като горски пожари раздразнени спорове. Откак се бяха отдалечили от телевизионните камери и репортерските коли тълпата се бе поразредила, но все още не бе се стопила напълно. Тълпата бе дошла и тълпата щеше да остане. Хората, от които бе съставена образуваха едно анонимно Лице на Тълпата, блудкав, жаден за развлечения облик, който се повтаряше миля след миля. Това лице ги гледаше от прозорци и врати, от градини, паркинги, места за пикник, площадки на бензиностанции (където предприемчивите съдържатели искаха наем за престоя), имаше го и в следващия град, който прекосиха, от двете страни на пътя и на огромния паркинг пред градския супермаркет. Лицето на Тълпата ревеше, бърбореше неразбрано, или викаше възторжено, но в края на краищата оставаше едно и също. То проследи с лаком апетит сцената, в която Уейман приклекна, за да изпразни червата си. Мъже, жени и деца — лицата им ставаха еднакви зад завесата на това Лице, от което Гарати вече се бе уморил.
Искаше да благодари на Макврайс, но кой знае защо се съмняваше, че Макврайс държи да му благодарят. Виждаше го как крачи недалеч напред, близо до Баркович. Макврайс бе втренчил замислен поглед във врата на Баркович.
Минаваше девет и половина. Тълпата сякаш екранираше жегата и Гарати разкопча ризата си чак до пояса. Замисли се дали Фрики Д’Алесио се е досетил какво го чака, миг преди да се случи инцидента. Стигна до извода, че дали човек се досеща или не, това няма никакво значение и не би могло да промени нещата.
Пътят рязко пое нагоре и тълпата моментално изчезна. Пресякоха четири прелеза с железопътни линии от изток на запад, които хвърляха наоколо металически отблясъци. На върха на хълма, докато пресичаха някакъв стар дървен мост, Гарати успя да зърне в далечината пред тях поредния пояс от гори, който се извиваше от двете страни до гъсто заселените райони, през които тъкмо бяха преминали.
Полъхна прохладен ветрец, който го накара да потрепери. Скрам подсмъркна няколко пъти.
— Май че настивам — рече разтревожено той.
— Както си почнал ще си изцедиш запасите от скорбяла — рече Пиърсън. — Тая хрема е голяма гадост.
— Изглежда, ще трябва да се позагрея малко — отвърна Скрам.
— Абе ти да не си от стомана — възкликна Пиърсън. — Ако аз бях настинал, досега да съм се проснал мъртъв. И без това почти не ми останаха сили.
— Ами просвай се и умирай! — извика през рамо Баркович. — Така ще си запазиш силите!
