— Какво, по дяволите, става с теб?
Макврайс се разсмя неудържимо.
— Виж само докъде сме я докарали, а ти ме питаш какво става с мен! Ами притеснявам се за тазгодишния бюджетен дефицит, ето за какво се притеснявам! Тревожа се за цената на житото в Южна Дакота и тя не ми дава мира. Червата му направо изтекоха навън, Гарати, накрая вървеше с изтърбушени черва и това ме притеснява, това ме притеснява… — той млъкна и Гарати видя, че с мъка се сдържа да не повърне. После продължи: — Скрам е съвсем зле.
— Така ли?
— Коли Паркър пипна с ръка челото му и каза, че изгаря от треска. Говори несвързано. Разправя разни неща, за жена си, за Феникс, за обичаите на навахите по ония места, за някакви ритуални кукли… трудно му се разбира.
— И още колко ще издържи?
— Кой би могъл да каже? Шансовете му все още не са по-малки от нашите. Як е като бик и влага всичко от себе си. Божичко, колко съм уморен само!
— А Баркович?
— Прави се на хитрец. Знае, че много от нас жадуват да го видят как получава картон. Решил е на всяка цена да ме надживее, тази малка гадинка. Хич не му харесва начина, по който се държа с него. Ама и него си го бива, лайното му с лайно — Маквврайс отново избухна в смях. На Гарати това хич не му се понрави. — Ако знаеш колко го е шубе. Само гледа как да си пести силиците.
— Всички сме така.
— Вярно. Олдтаун е наблизо, значи. Тринадесет мили казваш?
— Точно така.
— Може ли да ти кажа нещо, Гарати?
— Давай. Ще го нося с мен до гроб.
— Мисля, че си прав.
Някой в тълпата изстреля сигнална ракета и двамата подскочиха от неочаквания звук. Чуха се женски писъци. Едър мъжага от първия ред изфъфли с пълна с пуканки уста: „По дяволите!“
— Причината всичко това да е толкова ужасно, — рече Макврайс — се крие в неговата тривиалност. Разбираш ли? Продадохме телата и заменихме душите си за една тривиалност. Олсон беше тривиален. Вярно, беше и великолепен, но тези неща не се изключват взаимно. Той беше едновременно великолепен и тривиален. Но така или иначе, той загина като микроб под микроскоп.
— Ти си по-лош дори от Стебинс.
— Бих искал Присила да ме беше заколила — рече Макврайс. — Тогава поне нямаше да се налага да бъда…
— Тривиален — довърши вместо него Гарати.
— Да. Мисля че…
— Виж какво, искам малко да подремна, ако мога. Имаш ли нещо против?
— Не разбира се. Съжалявам — гласът му прозвуча обидено.
— Аз съжалявам — отвърна Гарати. — Не го взимай навътре. В края на краищата…
— Всичко е тривиално — довърши Макврайс. Той се разсмя за трети път с безумния си смях и после се отдалечи. Не за първи път от началото на Дългата разходка Гарати съжали, че се е сприятелил с него. Хич нямаше да му е лесно. По-точно — хич не му беше лесно.
Червата му се размърдаха болезнено. Скоро ще се наложи да ги изпразни. При тази мисъл той стисна зъби на ум. Хората ще го сочат с пръст и ще се смеят. Той ще стовари лайното нейде по пътя като някакъв помияр и след това зяпачите ще се изтрепят да го стържат и да го прибират в бутилки за сувенири. В момента това му изглеждаше невероятно, но той знаеше, че такива неща се случват.
Олсон, с изтекли навън черва.
Макврайс и Присила и фабриката за пижами.
Скрам, горящ от треска.
Ейбръхъм… последно наддаване, публика?
Гарати склони глава. Той задряма. Но Разходката продължаваше.
През гори, хълмове, през полета и планини. По склонове и под мостове и покрай фонтана на любимата. Гарати се изкикоти мислено на тези странни словосъчетания. Краката му трополяха по паважа, скъсаната подметка шляпаше на всяка крачка като ръждясала капандура на някоя изоставена къща.
„Мисля, значи съм. Първа година латински. Мъртви звуци от един мъртъв език. Динг-донг-котка-в- кладенеца-гонг. Кой я бутна там? Малкият Джеки Флам.
Съществувам, следователно съм.“
Още една сигнална ракета. Чуха се одобрителни викове и ръкопляскания. Двигателят на камионетката тихичко потракваше, Гарати се заслуша в гласа, който го предупреждаваше нещо и после задряма.
„Тате, мъчно ми беше като си отиде, но след това не ми липсваше кой знае колко. Съжалявам. Но не това е причината да съм тук. Извинявай, Стебинс, но не съм завладян от подсъзнателното желание да се самоубия. Съжалявам, но…“
Отново изстрели, той се стресна, събуди се и веднага последва познатото тупване на трупа. Още едно момче на път да се срещне с Исус. Тълпата изкрещя ужасена и продължи с възторжени възгласи.
— Гарати! — извика някаква жена. — Рей Гарати! — гласът й беше рязък, пронизителен. — Ние сме с теб, момче! Ние сме с теб, Рей!
Гласът и се понесе над тълпата и след него се извърнаха любопитни зрители, за да видят „Гордостта на Мейн“. Тук-там някои се опитаха да го освиркат, но бяха заглушени от аплодисментите.
Тълпата отново започна да скандира името му. Гарати слушаше, докато звукът се превърна в какафония от безсмислени шумове, които не значеха нищо за него.
Той помаха вяло с ръка и потъна в дрямка.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Напред, задници! Да не искате да живеете вечно?“
В полунощ навлязоха в Олдтаун. Шосето на няколко пъти се присъединяваше към други пътища, накрая се сляха с шосе номер 2 и по него стигнаха до центъра на града.
За Рей Гарати, целият този пасаж беше като някакъв объркан, среднощен кошмар. Аплодисментите и възторжените възгласи нарастваха, докато накрая заглушиха всяка мисъл. Под яркото улично осветление, което ги къпеше в странна оранжева светлина, нощта се превърна в ослепителен, лишен от сянка ден. На тази светлина дори и най-приятелското лице изглеждаше като надигнало се от гробищата нещо. От прозорците на втория и третия етаж летяха конфети, вестници и дълги ленти тоалетна хартия. Приличаше на традиционния нюйоркски парад на телеграфопощенските работници.
Никой не умря в Олдтаун. Оранжевата светлина на лампите избледня, тълпата постепенно намаля и те навлязоха в коритото на река Стилуотър, където вече се раждаше новия ден. Настъпваше трети май. От към хартиената фабрика полъхна остра миризма. Миришеше на химикали, на дим, на замърсена вода и на злокобно дебнещ стомашен рак. Тук се издигаха хълмове от стърготини по-високи от сградите в центъра на града. Грамади от дървени трупи стърчаха в небето. Гарати отново потъна в своите объркани сънища за така жадуваната почивка и изкупление и след известен период от време, който му се стори цяла вечност, някой започна да го ръга в ребрата. Беше Макврайс.
— К’во има?
— Излизаме на магистралата — отвърна Макврайс. Имаше развълнуван вид. — Така предадоха отпред. Построили са край пътя цяла една шибана представителна рота. Ще ни посрещнат със салют от четиристотин пушки!
