— Това е като да пресяваш пръст през сито. Малките парчета минават почти веднага. После се разпадат малко по-големите. Но едрите буци… — Паркър се усмихна, в устата му имаше засъхнала слюнка — те са тези, които имат значение.
— Но, толкова много вървяхме… все пак…
— Аз все още искам да живея — прекъсна го грубо Паркър. — Така че, не ми говори глупости, Гарати. Ти и твоят шантав приятел Макврайс можете да си вървите и да си разправяте каквито искате врели- некипели, за да ви минава по-леко времето. Но на мен тия не ми минават. Защото каквото и да става — аз все още искам да живея. Това важи и за другите. И те ще умрат бавно. Ще умрат един по един. Може и да получа картон, но точно в този миг се чувствам сякаш бих могъл да вървя чак до Ню Орлиънз, преди да падна на колене пред онези пикливи мижитурки с тяхната дебилна камионетка.
— Наистина ли? — той почувства, че го завладява вълна на отчаяние. — Наистина?
— Да, наистина. Така че, успокой се, Гарати. Има още много да вървим — той пое с широка крачка към момчетата с кожени якета — Майк и Джо, които все още вървяха най-отпред. Гарати наведе глава и отново се унесе в дрямка.
Умът му постепенно се отдели от тялото, огромна незряща камера, пълна с незаснет филм, която не пропускаше нищо наоколо, със своя беззвучен, гладко смазан и въртящ се до безкрайност механизъм. После си спомни баща си, крачещ с едри крачки, обут в зелени гумени ботуши. Замисли се за Джими Оуенс, дето го удари с приклад в ченето, защото това бе идея на Джими, да си съблекат дрехите и да се опипват беше идея на Джими, да това беше идея на Джими. Прикладът описа дъга, насочен точно натам, после бликна кръв („Съжалявам, Джими, Божичко, трябва да те превържем!“), право в брадата, след това му помогна да се прибере вкъщи… Джими викаше от болка… викаше…
Гарати отвори очи и се огледа замаяно. Лицето му бе покрито с пот, независимо от студената нощ. Някой викаше. Дулата на карабините бяха насочени към една дребна фигура. Приличаше на Баркович. Прогърмяха изстрели, в перфектен синхрон и дребната фигура се преметна през две ленти като чувал с пране. Но лицето не беше на Баркович. В него имаше спокойствие, то почиваше в мир.
Гарати се замисли, дали за всички тях няма да е по-добре, ако умрат и после се стресна от тази мисъл. Но не беше ли вярно? Наистина безжалостна мисъл. Болката в краката ще се удвои, дори утрои преди да настъпи краят, а тя дори сега му се струваше непоносима. Но дори болката не беше най-лошото. Най-лошото беше този постоянен аромат на смърт, който не го оставяше нито за миг. Крясъците на тълпата се бяха превърнали в постоянен фон на мислите му. Този звук го унасяше. Той задряма отново и този път пред него се появи изображението на Джен. За известно време съвсем я бе забравил. „По-добре е да дремеш, отколкото да спиш — помисли си Гарати“. Болката в краката и ходилата сякаш принадлежеше на някой друг, някой с който го свързваше далечна и неясна връзка и вече без особени усилия можеше да регулира мислите си.
Бавно започна да изгражда образа й. Първо нейните малки крака. Нейните силни, но иначе женствени крака — стройни глезени, от които израстват здрави, селски бедра. Тънкият й кръст, едрата и стегната гръд. Интелигентните, закръглени черти на лицето й. Нейната руса коса. Кой знае защо, намираше нещо курвенско в тази коса. Веднъж дори й го каза, просто се изпусна и после се уплаши, че ще я разгневи, но тя въобще не отговори. Гарати стигна до извода, че сравнението й е доставило удоволствие…
Този път се събуди от все по-честите и по-болезнени спазми в червата си. Наложи се да стисне зъби и да върви пряко сили, докато болката понамалее. Светещият циферблат на часовника показваше един.
„О, Боже, моля те, нека не се наложи да сера пред толкова много хора! Моля те, Боже. Ще ти дам половината от онова, което получа за награда, само, моля те, дай ми запек. Моля те. Моля те. Мо…“
Червата му се свиха отново, силно и болезнено, може би за да го уверят, че тялото му все още функционира нормално, независимо от тежките изпитания, на които е подложена. Той с мъка издържа до края на поредния безмилостно ярко осветен участък от пътя. После с нервни движения си разкопча колана, поколеба се за миг и след това, с изкривено от мъка лице свали панталоните, прикри гениталите си с ръка и клекна. Колената му изпукаха експлозивно. Забравили да вършат друго, освен онова, което вършеха непрестанно през последните часове, мускулите на бедрата и прасците нададоха протестен вой като че ли го заплашваха, че ще се стегнат на топка.
— Предупреждение! Предупреждение 47!
— Джон! Ей, Джони, погледни онова нещастно копеле там!
Пръсти, които сочат към него в мрака, донякъде скрити, донякъде въображаеми. Няколко джобни фенерчета блеснаха и Гарати отчаяно завъртя глава. Нищо не можеше да бъде по-лошо от това. Нищо.
Той залитна назад и се подпря с ръка за да не падне по гръб.
Тънък, момичешки глас: — Виждам я! Виждам му онази работа!
Бейкър мина наблизо без да погледне към него.
В един ужасяващ миг Гарати си помисли, че всичко е било напразо — фалшива тревога — но после се успокои. Дори взе целия процес под контрол. После, с една последна въздишка на облекчение се надигна и се запрепъва напред, в нещо средно между бърз ход и подтичване, мъчейки се същевременно да си закопчае панталоните. Малка част от него бе останала там, на пътя, димяща в мрака, под втренчените погледи на хиляди зрители. „Да го бутилираме! Да го увием в салфетка! Лайното на човек, който е заложил живота си на карта! Ето виж, Бети, нали ти казах, че имам нещо специално да ти покажа… ей го там, поставила съм го над стереоуредбата. Двайсет минути по-късно го застреляха…“
Той настигна Макврайс и закрачи редом с него, с наведена глава.
— Трудно ли беше? — попита Макврайс. В гласа му се долавяше възхищение.
— Ужасно трудно — отвърна Гарати и въздъхна дълбоко. — Знаех си, че съм забравил нещо.
— Какво?
— Оставих си тоалетната хартия вкъщи.
Макврайс се изкиска.
— Както обичаше да казва старата ми баба, ако си нямаш кочан, поне ще ти е по-широко в панталоните.
Гарати избухна в искрен, чистосърдечен смях, в който не се долавяше и следа от истерия. Почувства се по-лек, по-свободен. Както и да се развият събитията, без съмнение ще му се наложи отново да мине през това.
— Поздравления за успеха — каза присъединилия се към тях Бейкър.
— Исусе — възкликна Гарати. — Абе, момчета, що не вземете да ми пратите и някоя картичка за празника, или нещо подобно?
— Страхотно забавление е, като се има предвид жадната за зрелище публика — продължи Бейкър. — Слушай, току-що научих нещо. Не знам дали да вярвам. Не знам дори дали искам да му вярвам.
— И какво е то? — попита Гарати.
— Джо и Майк, нали ги знаете? Момчетата с кожените якета, дето всички ги мислеха, че си падат един по друг. Те са хоупи. Мисля, че именно това се опитваше да ни каже Скрам, но ние така и не го разбрахме. Но… виждате ли… това, което чух, е че са братя.
Гарати зяпна от удивление.
— Отидох напред — продължи Бейкър — и ги огледах внимателно. Проклет да съм, ако те не си приличат!
— Това е забранено — рече с гневен глас Макврайс. — Това е абсолютно забранено! Родителите им заслужават да ги отведат Бригадите, задето са позволили такова нещо!
— Познаваш ли някои индианци? — попита с тих глас Бейкър.
— Не, освен ако не идват от Пасайк — рече Макврайс. Все още беше разгневен.
— В нашия край има резерват за семиноли, недалеч отвъд щатската граница — продължи Бейкър. — Странни хора са. Думи като „отговорност“ имат съвсем друго значение за тях. Това са горди хора. И бедни. Струва ми се, че всичко това важи с пълна сила както за семинолите, така и за хоупите. И те знаят как да умрат с чест.
— Това не ги извинява — завъртя глава Макврайс.
— Идват от Ню Мексико — рече Бейкър.
— Това е богохулство — отсече с категоричен глас Макврайс и Гарати беше готов да се съгласи с него.
