един и същ език.
Той не погледна назад. Никой от тях не погледна назад, дори след като всичко свърши.
— Който и да спечели, по-добре да си сдържи думата — обади се Макврайс. — По-добре да си я сдържи.
Никой не каза нищо.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Джоан Грийнблъм, слез веднага долу!“
Два следобед.
— Мамиш ме, лайнар такъв! — извика Ейбръхам.
— Не те мамя — отвърна с кротък глас Бейкър. — Дължиш ми долар и четиресет, глупако.
— На мошенници не плащам — Ейбръхам стисна с юмрук монетата, която си подхвърляше.
— Аз пък не играя с типове, които ме наричат с подобни имена — рече мрачно Бейкър и после се ухили. — Но в случая с теб, Ейб, ще направя едно изключение. Толкова начини познаваш за да спечелиш, че просто не мога да постъпя иначе.
— Млъквай и хвърляй — рече Ейбръхам.
— О, не ми дръж такъв тон — укори го Бейкър и завъртя очи. — Че току виж съм припаднал.
Гарати се разсмя.
Ейбръхам смръкна възмутено, хвърли монетата, сграбчи я във въздуха и я плесна на опакото на ръката си.
— Твой ред е.
— Окей — Бейкър хвърли нагоре своята монета и я улови ловко, при което, Гарати беше сигурен, че я хвана за ръба.
— Ти показваш пръв — рече Бейкър.
— Не-е. Миналият път аз показвах пръв.
— О, млъквай, Ейб. Три пъти подред аз показвах пръв, но нищо не казах! Май наистина ме мамиш.
Ейбръхам измърмори нещо недоволно, помисли за миг и след това откри монетата. Беше „тура“, изобразяваше река „Потомак“ в рамка от лавров венец.
Бейкър повдигна лекичко ръка, надзърна отдолу и се ухили. И неговата монета беше „тура“.
— Дължиш ми долар и петдесет — рече той.
— Божичко, абе ти за идиот ли ме смяташ? — извика Ейбръхам. — Признай си, че ме мислиш да идиот, нали е така? Хайде, признай си! Умният тарикат, който изпразва джоба на тъпия селянин.
Бейкър го гледаше замислен.
— Хайде, признай! — продължи да вика Ейбръхам. — Мога да го понеса.
— Е, след като настояваш, — каза най-накрая Бейкър — не бих казъл, че си тъп селянин. Но че си будала, няма никакво съмнение. Що се отнася до изпразването на джоба — той постави ръка на рамото на Ейбръхам — тук, скъпи мой приятелю, си абсолютно прав.
— Добре — кимна с огорчен вид Ейбръхам. — Играем на двойно, или нищо. Но този път ти ще показваш пръв.
Бейкър погледна към Гарати.
— Рей, ти би ли?
— Какво? — Гарати се беше откъснал от темата на разговора. Определено чувстваше нещо странно да става с левия му крак.
— Би ли играл на двойно или нищо с този приятел?
— Защо не? В края на краищата той е прекалено тъп за да може да те излъже.
— Гарати, мислех че си ми приятел — Ейбръхам го гледаше хладно.
— Окей, долар и петдесет, двойно или нищо — съгласи се Бейкър и в този миг чудовищна болка проряза крака на Гарати, толкова силна, че в сравнение с нея всички останали болки от последните трийсет часа не бяха нищо повече от нежен шепот.
— Кракът ми, кракът ми, кракът ми! — изпищя Гарати, неспособен да се контролира.
— О, Божичко, Гарати — успя само да каже Бейкър. В гласа му не се долавяше нищо друго освен изненада. След това го подмина, имаше чувството че всички го подминаха, оставяйки го зад себе си, докато стоеше закован неподвижно, а левият му крак сякаш беше от грубо издялан мрамор.
— Предупреждение! Предупреждение 47!
„Без паника! Панираш ли се, загубен си!“
Той приседна на пътя, левият крак се изпъна безчувствено напред, сякаш бе от дърво. После започна да масажира мускулите. Стискаше здраво с ръце, все едно че месеше. Струваше му се, че по-скоро меси слонова кост.
— Гарати? — повика го Макврайс. Гласът му беше изплашен… или може би само така му се стори? — Какво има? Схващане ли получи?
— Да. Предполагам. Продължавай напред. Ще се оправя.
Време. Времето за него летеше, но за всички останали се беше забавило и сякаш пълзеше, със скоростта на незабавен отговор при близка игра на първа база7. Макврайс мъчително бавно се връщаше на мястото си, първо повдигна единия си крак, после другия, мярнаха се износените му подметки, блесна излъскания метал на налчетата. Край него плавно се носеше Баркович, със застинала на лицето усмивка. От тълпата полъхна вълна на напрегнато очакване и също така бавно се разля в две противоположни посоки от мястото, където беше седнал, подобно на прехвърлящи крайбрежните рифове разпенени гребени. „Второто ми предупреждение — помисли си Гарати — ето, че идва и второто предупреждение, а проклетият ми крак не иска да помръдне. Хайде, мърдай! Не искам да получа картон, какво чакаш, размърдай се по дяволите!“
— Предупреждение! Предупреждение 47!
„Добре де, чувам, какво си мислите вие, че съм се изтегнал да се печа на слънцето, така ли?“
Предчувствието за идващата смърт, истинско и неоспоримо като фотография, бавно се промъкваше в него. Опитваше се да го задуши. Да го парализира. Гарати му захлопна вратата с отчаяно хладнокръвие. Мускулите на бедрото му се гърчеха в болезнена агония, но той беше толкова съсредоточен, че почти не усещаше болката. Оставаше една минута. Не, петдесет секунди, не, четиридесет и пет, изтича, моето време свършва.
Със застинало на лицето отнесено, дори дълбокомислено изражение, Гарати вкопчи пръсти във втвърдените като камък възли на схванатите си мускули. Започна да ги мачка. Да ги стиска. Крещеше на крака си мислено. Хайде, хайде, хайде, проклето нещо. Пръстите на ръката го боляха, но той и това не забелязваше. Покрай него премина Стебинс и промърмори нещо. Гарати не можа да чуе какво. Може би му пожелаваше успех. И ето че остана сам, седнал на пресечената осева линия, между платното за тежки автомобили и скоростното платно.
Всички са си отишли. Опустял е градът на радостта, прибрал си е багажа и си е заминал, никой не е останал, освен този нещастник Гарати, за да срещне очи в очи задаващата се пустота от смачкани шоколадови обвивки, избледнели фасове от цигари и празни консервени кутии.
Всички са си отишли, с изключение на един единствен войник, млад, рус и красив, по някакъв свой начин. В едната си ръка стиска сребристия хронометър, в другата държи карабина. Няма милост в лицето му.
— Предупреждение! Предупреждение 47! Трето предупреждение, 47!
Мускулът не даваше никакви признаци на отпускане. Гарати трябваше да умре. След всичко което се случи, след като си беше изповръщал червата, това бе простата истина, в края на историята.
Той пусна вдърдвения си крак и се вторачи с равнодушен поглед във войника. Питаше се кой ли ще
