Гарати се бореше да не загуби контрол над себе си. Чувстваше, че макар и с мъка надделява. Но и силите му се изчерпваха. Краката му вече не се подчиняваха на командите от мозъка, изглеждаха стари и мъждукащи като полуизгорели крушки.
— Няма да изкара дълго — извика една жена от първия ред.
— И твоите цици няма да изкарат дълго! — сопна й се Гарати и тълпата го подкрепи с шумни овации.
— Всички са мръсници — промърмори Гарати. — Мръсни гадове. Перверзни. Колко е часа, Макврайс?
— Какво беше първото нещо, което направи, когато получи писмо, че си утвърден? — попита с тих глас Макврайс. — Какво направи, когато разбра, че си в играта?
Гарати сбърчи вежди, изтри чело с опакото на ръката си и после направи опит да откъсне мислите си от потното, изпълнено със затаен ужас настояще и да се върне в оня кратък миг.
— Бях сам. Майка ми беше на работа. Беше петък следобед. Писмото лежеше в пощенската кутия, познах го по клеймото от Уимингтън, Деуеър. Кой знае защо бях сигурен, че не отговарям на физическите, или психически изисквания. Наложи се да го прочета два пъти. Не получих припадък от щастие, но все пак бях доволен. Наистина доволен. И уверен. Тогава краката още не ме боляха, нито пък чувствах гърба си, сякаш някой го е нашарил с бургия. Бях един от милиони. Въобще не си помислих, че същото важи за дебеланата, дето я показват в цирка.
Той млъкна за миг, замислен, вдъхващ с пълни гърди аромата на ранната пролет.
— Не можех да се откажа. Твърде много хора знаеха за мен. Мисля, че същото важи за всички останали. Знаеш, че връщане назад няма. Когато отмина 15 април — предпоследната дата за официален отказ, в моя чест направиха тържествена вечеря в залата на кметството — там бяха всичките ми приятели и след като се почерпихме, завикаха: „Реч! Искаме реч!“ И тогава се изправих и започнах да дрънкам разни глупости за това как ще се постарая да дам най-доброто от себе си и всички ръкопляскаха като луди. Сякаш им бях поднесъл на тепсия златна жила или нещо подобно. Разбираш ли?
— Да, разбирам — отвърна Макврайс и се засмя, но очите му останаха сериозни.
Ненадейно зад тях прогърмяха изстрели. Гарати подскочи конвулсивно и едва не замръзна на място. С неимоверни усилия продължи напред. „Този път ми помогна слепият инстинкт“ — помисли си той. — „Но следващият?“
— Мама му стара — изруга Макврайс. — Това беше Джо.
— Колко е часа? — попита Гарати и преди Макврайс да успее да отвърне си спомни, че има часовник на ръката си. Беше 2:38. Божичко. Границата от две секунди беше като камбана на шията.
— И никой ли не се опита да те разубеди? — попита Макврайс. Бяха далеч пред другите, най-близкият — Харолд Куинс беше на не по-малко от сто ярда назад. Един от войниците се приближи за да ги държи под око. Гарати почувства облекчение, когато видя че не е русият. — Никой ли не те накара да се възползваш от правото си на отказ?
— В началото никой. Майка ми и Джен и доктор Патерсън — той е близък приятел на мама, през последните пет години двамата почти непрестанно са заедно — та всички те в началото бяха не по-малко горди от мен. Чувстваха се горди, защото макар не малко деца в страната навършили дванадесет да минават на тестовете, само едно на петдесет бива одобрено. А това означава няколко хиляди деца, от които само двеста стигат на старта — сто от тях стартират, другите сто са резерва. Сам знаеш, какъв е шансът да изберат именно теб.
— Разбира се — изтеглят ни имената от някакъв гаден контейнер. Страхотно телевизионно представление — гласът на Макврайс потрепера.
— Да. Майорът изтегля отвътре двеста имена, но нищо повече. Не знаеш дали си избран за Участник или си в резервите.
— И никакви допълнителни сведения докато не мине финалната дата, на която би могъл да се откажеш — кимна Макврайс, но по думите му някой би могъл да си помисли, че тази финална дата е била преди много години, а не само преди няколко дни. — Така е. Искат те да разбъркват картите до края.
Някой в тълпата току що бе пуснал цяла фротилия от разноцветни балони. Издигаха се в небето като дъга от жълти, червени и зелени цветове. Силният южен вятър бързо ги отнесе далеч от тях.
— Мисля че си прав — рече Гарати. — Всички седяхме пред телевизора, когато Майорът изтегляше имената. Бях номер седемдесет и три. Направо паднах от стола. Просто не можех да повярвам.
— Мислеше си, че не става дума за теб, нали? — клатеше глава Макврайс. — Че тези неща винаги се случват с други.
— Да, точно такова чувство. После всички впериха погледи в мен. Съвсем различно бе от тържествената вечеря, с помпозните речи, тортата и какво ли не още. Джен…
Той млъкна. Защо да не го каже? Колко неща бе казал. Какво значение имаше. Не след дълго или той, или Макврайс ще е мъртъв. Най-вероятно и двамата.
— Джен каза, че ще направи всичко за мен, че ще изпълни всяко мое желание, винаги, каквото и да е то, само и само да се откажа на финалната дата — 31 април. Рекох й, че това ще ме накара да се почувствам като опортюнист, като жалък нещастник, а тя се разгневи и ми отвърна, че по-добре това, отколкото да съм мъртъв и после се разплака. Плачеше и ме молеше — Гарати вдигна очи към Макврайс. — Не зная. Бих направил за нея всичко. Но не и това… това не можех. Сякаш в гърлото ми беше заседнал камък. Не след дълго тя разбра, че няма да кажа: „Да. Добре. Ще се обадя на телефон 800.“ Или поне започна да разбира. Може би както и аз бях започнал да разбирам, което — Бога ми — никак не беше добре.
Той преглътна.
— После дойде ред на доктор Патерсън. Той е диагностик, има ужасно логичен ум. Рече ми: „Виж какво, Гарати. Ако се вземе пред вид основната група и резервите, шансовете ти за оцеляване са петдесет към едно. Не постъпвай така с майка си, Рей.“ Държах се вежливо с него доколкото можех, но накрая му казах да се омита. Казах му, че неговите шансове да се ожени за мама също не са по-добри, но че не съм го видял да се отказва.
Гарати пракара ръка през сплъстената си коса. Вече беше забравил за границата от две секунди.
— Божичко, ако знаеш само как се ядоса. Пенеше се от гняв и крещеше, че щом съм решил да разбия сърцето на мама, това си е моя работа. Каза ми, че съм упорит като… пън, мисля че точно така ме нарече, сигурно така си нарича пациентите, или кой знае какво. Не зная. Попита ме, дали ми е хубаво като разбивам живота на мама и на едно толкова добро момиче като Дженис. Аз пък му отвърнах с най-неоспоримата логика.
— Така ли? — усмихна се Макврайс. — И каква е тя?
— Казах му, че ако не се разкара ще го прасна.
— А майка ти?
— Тя не каза нищо. Мисля, че не ми вярваше. А и мисълта за онова, което мога да получа, ако спечеля. Наградата — всичко, което си поискаш до края на живота си — може би това я бе заслепило по някакъв начин. Имах брат — Джеф. Той умря от пневмония на шест години — може и да ти прозвучи жестоко, но ако не беше умрял не знам как щяхме да свързваме двата края. И… все ми се струва, че тя си мислеше: „Ако той спечели, най-сетне ще се измъкнем от калта“. Майорът е чудесен човек. Само това повтаряше. „Сигурна съм, че ще ти позволи да напуснеш играта, ако му разкажеш за нас.“ Но ти сам знаеш — откажеш ли се, изходът е само един, както и ако говориш против Дългата разходка. А след това ми се обадиха по телефона и разбрах, че съм избран за Участник. Че съм в основната група.
— Аз не бях.
— Не беше?
— Не. Дванадесет от основаната група се възползваха от правото на отказ на 31 април. Аз бях резерва номер 12. Обадиха ми се в 11 вечерта, преди четири дена.
— Исусе! Така ли било?
— А-ха. Представи си.
— И сега… съжаляваш ли?
Макврайс сви рамене.
Гарати хвърли поглед на циферблата. Беше 3:02. Всичко беше наред. Сянката му, издължена от
