лека и повърхностна комедия, която му хареса много. Прекрасното му настроение започна още от сутринта. Получи пощенска картичка от момчето, лъскава цветна снимка на плажа Уайкики с бели като кости хотели, които се издигаха край брега. На обратната страна имаше кратко съобщение:
За момче това е добро място. Плувам всеки ден. Татко хвана голяма риба, а мама хваща книгата (шега). Утре отиваме на вулкана. Ще гледам да не падна вътре. Надявам се, че сте добре.
Бъдете здрав.
Той все още се усмихваше леко, замислен над значението на тези последни думи, когато една ръка се докосна до неговия лакът.
— Мистър?
— Да?
Обърна се предпазливо — даже в Санто Донато имаше грабители — и трепна от миризмата. Лъхна го на бира, лош дъх от устата, евтини бонбони и още нещо, може би лекарство. Беше някакъв безделник в торбести панталони. Той или то носеше фланелена риза и много вехти мокасини, които едва се държаха с помощта на мръсни лепенки. Лицето, което стърчеше над този шарен костюм, изглеждаше като смъртта на бога.
— Да имаш някой излишен цент, мистър? Ша хода в Лос Анджелис. Имам предложенийце за служба. Трябват ми десет цента за бърз автобус. Нямаше да прося, ако не ми беше излял късмета.
Дюсандър усети как в него се надига раздразнение, ала в този миг усмивката му сама се появи.
— Наистина ли искате да пътувате с автобус?
Безделникът се усмихна болезнено, без да разбира.
— Да речем, че дойдете с мен вкъщи — каза Дюсандър. — Мога да ви предложа пиене, храна, баня и легло. В замяна искам само един малък разговор. Аз съм стар човек, живея сам. Понякога компанията е добре дошла.
Усмивката на пияницата внезапно стана по-смислена, положението се изясняваше. Това беше закъсал стар педал с вкус към благодеянията.
— Чак до вас? Кучка, а?
Дюсандър отвърна на широката предизвикателна гримаса с вежлива усмивка.
— Само ще ви помоля да седите по-далеч от мен в автобуса. Миришете доста силно.
— Може би не искаш да осмърдя мястото ти — рече безделникът с неочаквано пиянско достойнство.
— Хайде, автобусът идва след една минута. Слезте на спирката, където слизам аз, и се върнете две преки. Ще ви чакам на ъгъла. Утре ще видя какво мога да събера. Може би два долара.
— Може би даже пет — лицето на пияницата просветля. Беше забравил достойнството си, пиянско или някакво друго.
— Възможно е, възможно е — нетърпеливо каза Дюсандър. Той вече чуваше ниското бръмчене на дизеловия двигател, автобусът пристигаше. Пусна в ръката на безделника четвърт долар — точната цена на автобусния билет, и се отдалечи на няколко крачки, без да се обръща назад.
Скитникът още се колебаеше, когато фаровете на автобуса осветиха спирката. Той все още стоеше и се пулеше в монетата, когато дъртият педал се качи в автобуса, без да погледне назад. Безделникът вече си тръгваше, но в последния миг смени посоката и се метна в автобуса точно преди да се затворят вратите. Пусна четвърт долар в кутията за таксуване като човек, който залага сто долара. Мина край Дюсандър само с един бърз поглед и седна в края на автобуса. Той подремна малко и когато се събуди, богатият дърт педал си беше отишъл. Слезе на следващата спирка, без да знае точно това ли е спирката и без да му пука.
Върна се две преки назад и видя неясен силует под уличната лампа. Това беше старият педал, точно така. Педалът наблюдаваше приближаването му, той изчакваше с някакво особено внимание.
Само за момент безделникът усети хлад от мрачно предчувствие, нуждата просто да си тръгне и да забрави цялата тая история.
14
Годината на двестагодишния юбилей дойде.
Тод намина да види Дюсандър няколко пъти между завръщането от Хавайските острови през лятото на седемдесет и пета година и пътуването с родителите му до Рим, точно когато цялата барабанна дандания с развяването на знамената и радостта от гледката на големите кораби отиваше към своя апогей.
Посещенията при Дюсандър бяха кратки и донякъде приятни, двамата откриха, че могат да прекарват времето си заедно в доста любезни отношения. Казваха повече в паузите между думите и външно разговорите им можеха да приспят някой агент от ФБР. Тод спомена на стареца, че срещал често едно момиче на име Анджела Фароу. Не бил луд по нея, просто тя била дъщеря на една от приятелките на майка му. Старецът пък разказа на Тод, че плетял килимчета, защото чел, че тая работа помага при ревматизъм. Той показа на Тод някои образци собствена изработка и Тод задължително им се възхити.
Момчето е малко порасло? Ами, пет сантиметра. Продължава ли Дюсандър да пуши? Не, принуден е да ги зареже, от тях кашля много силно. Как върви училището? Трудно, но много вълнуващо; изкарва само шестици и петици, стигнал е до финала на националния научен конкурс с проект за използването на слънчевата енергия и сега мисли да се дипломира по антропология вместо по история, когато започне да следва. Кой е косил градината на Дюсандър тази година? Ранди Чембърс, съсед от същата улица, добро момче, но много дебело и туткаво.
Старецът го хвана за ръка. Неговото стискане беше изненадващо силно.
— Добре — рече старецът. — Много се радвам, че дойдохте. Къщата ми е ей там. Съвсем наблизо.
— Може би дори десет — промърмори безделникът и се остави да го водят.
— Може би дори десет — съгласи се дъртият педал и се засмя. — Кой знае?
През тази година Дюсандър довърши трима пияници в кухнята си. Беше чакал на спирката двайсетина пъти, седем пъти предложи пиене, вечеря, храна и легло. Двама му отказаха веднага, двама просто си тръгнаха с по четвърт долар, който Дюсандър им даде за билет. След като помисли малко, той намери изход от положението; просто купи карнетка с билети. Струваше два долара и половина, с нея можеше да се пътува петнайсет пъти и беше неконвертируема в местните магазини за алкохол.
През горещите дни напоследък Дюсандър усети неприятния мирис, който се носеше на талази от избата. През тези дни той държеше вратите и прозорците си плътно затворени.
Тод Боудън намери някакъв пияница, който спеше в една стара отводнителна канавка зад пустеещото място на шосето Киенага. Това стана през декември, по време на коледната ваканция. Той постоя малко, загледан в пияницата, целият разтреперан. За пет седмици шест пъти се върна на това място, винаги с леко яке, чийто цип беше затворен наполовина, за да скрие занаятчийския чук, пъхнат в колана му. Най-подир отново се натъкна на един пияница — същия или друг, има ли значение? Беше на първи март. Започна с тъпия край на инструмента и в един момент, вече не помнеше кога — всичко плуваше в червена мъгла, — той обърна острия край и обезобрази лицето на пияницата.
За Курт Дюсандър пияниците бяха почти цинична изкупителна жертва за боговете, които той най-сетне призна или призна отново. А пияниците бяха забавни. Караха го да чувства, че живее. Започна да си мисли, че през годините в Санто Донато — годините, преди момчето да му се натресе на прага с големите си сини очи и широката американска усмивка — беше започнал преждевременно да остарява. Едва бе прехвърлил шейсет и пет години, когато дойде тук. Сега се чувстваше много по-млад от тогава.
Идеята да умилостиви боговете отначало изуми Тод, но тя можеше да получи признание в бъдеще. След
