Способен ученик (Лятото на покварата)

Този нов порив му напомни за съня, в който се върна у дома и откри окървавения мъртъв пияница в чистото и добре осветено място на майка му. И сякаш внезапно в неговото ясно и грижливо подреждане, в това място-за-всичко-и-всичко-в-неговото-място, сътворено от разума му, някакъв мрачен и кървав натрапник тършуваше и се влачеше в търсене на терен, където да умре колкото се може по-ефектно…

На четиристотин метра от дома на Боудън имаше магистрала с осем платна. Към нея водеше стръмен и обрасъл с храсталак насип. На насипа беше пълно с удобни прикрития. За Коледа получи от баща си подарък — една пушка „Уинчестер“, калибър 7,62, с подвижен телескопичен мерник. През върховите часове, когато и осемте платна са натоварени, можеше да се намери местенце на този насип и… защо пък не, можеше лесно да…

Да направи какво?

Да извърши убийство?

Да унищожи всичко, за което се беше борил през последните четири години?

Кажи какво?

Не, сър, не,_ ма’ам_, няма начин.

Това е, дето се вика, за майтап.

Така си беше… ала поривът остана.

Една събота, няколко седмици преди дипломирането, Тод сложи 7,62 милиметровата си пушка в калъфа, след като грижливо изпразни пълнителя. Остави оръжието на задната седалка на бащината си нова играчка — купеното на старо Порше. Подкара към мястото, където обраслия склон се спускаше стръмно към магистралата. Баща му и майка му бяха заминали с голямата кола да прекарат почивните дни в Лос Анджелис. Дик, вече пълноправен съдружник, щеше да участва в дискусия с група местни хора за новия хотел на „Рено“.

Докато се промъкваше по стръмното, стиснал в ръце пушката в калъфа, сърцето на Тод бумтеше, устата му се пълнеше с кисела, наелектризирана слюнка. Стигна до повалено дърво и седна с кръстосани крака зад него. Извади оръжието и го сложи върху гладкия дънер на падналото дърво. Един от клоните беше идеалната опора за цевта. Притисна удобно приклада към вдлъбнатината на дясното си рамо и погледна в оптическия мерник.

Глупак, крещеше разумът му. Момче, това е истинска щуротия. Ако някой те види, няма значение дали пушкала е заредена или не. Ще си навлечеш маса неприятности, може и да сложиш край на оная работа с пияниците.

Наближаваше десет часа, съботното движение не беше много интензивно. Хвана на мушката жена зад кормилото на синя Тойота. Стъклото на прозореца беше леко спуснато и кръглата якичка на безръкавната й блуза се вееше от вятъра. Тод нагласи кръстчето на прицела върху слепоочието на жената и натисна спусъка на празното оръжие. Това беше лошо за бойника, хайде, заеби го.

— Паф! — прошепна той, когато Тойотата изчезна в подземния тунел на осемстотин метра от неговото място на склона. Той преглътна буцата, която се беше събрала в гърлото му.

Ето и мъж зад кормилото на пикап Субару Брат. Имаше претенциозна сива брада и носеше бейзболна шапка на „Сан Диего Падрес“.

— Ти си… ти си мръсен плъх… мръсен плъх, който застреля брат ми — прошепна Тод, захихика едва чуто и пак стреля с празната пушка калибър 7,62.

Той гръмна така срещу петима други и всеки път празното щракане на чукчето разсейваше илюзията в края на всяко „убит“. Сетне отново сложи пушката в калъфа. Отнесе я обратно нагоре по стръмното, като я държеше ниско, за да не го видят. Сложи я отзад в Поршето. Усети в слепоочията си сухи, горещи, тежки удари. Подкара към къщи. Качи се в стаята си и мастурбира.

17

Безделникът носеше груб размъкнат пуловер от еленова козина, толкова странен на вид, че изглеждаше сюрреалистичен тук, в Южна Калифорния. Беше обут в моряшки джинси, зейнали на коленете, и през дупките се виждаше бяла окосмена плът, осеяна с хванали корица струпеи. Той вдигна чашата — Фред и Уилма, Барни и Бети, танцуващи в кръг, едно гротескно подобие на обред на плодородието — и обърна на един дъх „Старото време“. Облиза устни за последен път на този свят.

— Мистър, това ми изглежда старо място. Нямах намерение да ви го кажа.

— Обичам да си пийна вечер — съгласи се Дюсандър зад гърба му и заби касапския нож в шията на безделника. Чу се звук на разпаряне и хрущене, сякаш някой много ентусиазирано е извадил палка за барабани от прясно изпечено пиле. Чашата падна от ръката на безделника върху покривката. Тя се търкулна към ръба на масата и с движението си създаде илюзията, че картонените човечета танцуват.

Безделникът отметна глава назад и се опита да извика. Чу се само отвратително свистене. Очите му се разширяваха, разширяваха… главата му тупна в локва кръв върху мушамата в червено и бяло, с която Дюсандър застилаше кухненската маса. Горната изкуствена челюст се подаде от устата на скитника като полуразглобяема усмивка.

Дюсандър извади ножа — наложи се да използва двете си ръце — и отиде към мивката. Тя беше пълна с гореща вода, лимонов препарат за миене и мръсни съдове от вечерята. Ножът изчезна в морето от пяна с дъх на лимон, сякаш мъничък изтребител се гмурва в облак.

Върна се пак към масата и постоя малко с ръка върху рамото на мъртвия скитник, докато мине пристъпът на кашлица. Извади носна кърпа от задния си джоб и изплю жълтокафява храчка в нея. Напоследък пушеше много. Винаги пушеше, когато трябваше да довърши някой нов безделник. Тоя тук си отиде гладко, наистина много гладко. След тупурдията, която вдигна последният му посетител, Дюсандър се боеше, че с един нов опит жестоко ще предизвика съдбата.

Сега, ако побърза, можеше да гледа втората половина от Лорьнс Уелк.

Той прекоси кухнята, отвори вратата на мазето и завъртя ключа. Върна се при мивката и извади пакет зелени полиетиленови чували за боклук от шкафа над нея. Взе един от тях и отиде при мъртвия пияница. Цялата мушама беше залята с кръв. Тя се събираше на локвички върху протрития избелял линолеум под краката на пияницата. Сигурно имаше и по стола, но всичко това можеше да се избърше.

Дюсандър хвана скитника за косата и дръпна главата му. Тя се повдигна леко, сякаш нямаше кости, и след миг пияницата се отпусна назад като човек, който очаква да го измият преди подстригване. Дюсандър нахлузи боклукчийския чувал на главата на пияницата, дръпна го върху раменете и ръцете му до лактите. Откопча колана на последния си гост и го извади от гайките. Метна ремъка върху боклукчийския чувал няколко сантиметра над лактите и го стегна здраво. Полиетилена заскърца. Дюсандър си затананика със затворена уста.

Краката на пияницата бяха обути в износени и мръсни обувки „Хъш Пъпис“. Те се отпуснаха като буквата „v“, когато Дюсандър хвана ремъка и повлече трупа към вратата на мазето. Нещо бяло падна от полиетиленовия чувал и издрънча на пода. Горната изкуствена челюст на скитника, забеляза Дюсандър. Вдигна я и я пъхна в един от предните джобове на пияницата.

Той го вкара през вратата на мазето и сега главата се отпусна върху второто стъпало. Дюсандър се качи покрай трупа горе и го ритна силно три пъти. След първите два ритника тялото леко се помръдна, след третия започна да се плъзга надолу по стълбите като обезкостено. По средата на стълбите краката се вдигнаха към главата и трупът изпълни акробатично премятане. Коремът на убития се тръшна върху отъпканата пръст на пода с тъп звук. Една от обувките изхвърча и Дюсандър си помисли, че трябва да я прибере.

Слезе долу, заобиколи тялото и отиде към тезгяха. Вляво от него бяха грижливо подредени лопата, гребло и мотика. Дюсандър избра лопатата. Малко упражнения ще се отразят добре на стареца. Малко упражнения те карат да се чувстваш млад.

Тук долу миришеше гадно, ала това не го безпокоеше много. Той варосваше мазето веднъж месечно или веднъж на всеки три дни след „обработването“ на поредния пияница. Сложи си вентилатор да предпази къщата от вмирисване в горещите дни. Спомни си — Йозеф Крамер се разтапяше, когато казваше, че мъртвите говорят и ние ги чуваме с носа си.

Дюсандър избра място в северния ъгъл на мазето и започна работа. Размерите на гроба бяха метър и