Способен ученик (Лятото на покварата)

корема му и той полежа малко на земята, свит на кълбо, оголил зъби в застинал вик. Болката беше ужасна, но тя спря безкрайния парад на мислите.

Най-подир, за известно време.

20

За Морис Хайзел тази неделя беше ден на чудесата.

„Атланта Брейвз“, любимият му бейзболен отбор, размаза на два пъти недостижимия и могъщ „Цинцинати Редс“ с резултат 7:1 и 8:0. Лидия, която се хвалеше самодоволно, че е много предпазлива и чиято любима мисъл беше „Грам предпазливост е повече от килограм лекарство“, се подхлъзна на мокрия под в кухнята на приятелката си Джанет и си разтегна връзките на бедрото. Остана вкъщи, в леглото. Не беше сериозно, никак даже, да благодарим на бога (на кой бог?) за това, ала сега тя нямаше да идва на посещение поне два, а може и цели четири дни.

Четири дни без Лидия! Четири дни, през които нямаше да слуша как тя го е предупредила, че стълбата е паянтова, и как той напук се е покатерил толкова високо на нея. Четири дни няма да слуша приказките й, че винаги била предупреждавала за скръбта, която ще им донесе палето на Роган, защото винаги гони Лавър Бой. Четири дни без Лидия да го пита не е ли доволен сега, че тя се грижи за него и е изпратила застрахователната полица, а ако не беше го направила, те вече щяха да са на път към сиропиталището. Четири дни без Лидия да му казва, че много хора живеят нормално — или почти — парализирани от кръста надолу. Виж, всеки музей и галерия имат както стълби, така и рампи за инвалидни колички, има и специални автобуси. След този кратък обзор Лидия щеше да се усмихне храбро и неизбежно да се разреве.

В късния следобед Морис се беше отпуснал в приятна дрямка.

Събуди се в четири и половина. Съседът му спеше. Паметта още не му позволяваше да постави Денкър на неговото място, но беше сигурен, че е срещал някъде тоя човек. Един-два пъти се опита да изкопчи подробности за него, но нещо го караше да се пази от задълбаване и водеше с човека само банални разговори — за времето, за последното земетресение, за бъдещото земетресение и, разбира се, Водачът казва, че тази седмица Майрън Флорин ще се върне със специално гостуване в шоуто на Уелк.

Морис си рече, че издържа на гръб, защото се занимава с умствени игри и когато си в гипсово корито от раменете до бедрата, умствените развлечения са добре дошли. Ако си уредиш малко умствено състезание, няма да се чудиш много дълго как ще пикаеш с катетър през останалата част от живота си.

Ако отиде и направо попита Денкър, умствената игра вероятно ще отлети бързо и ще стигне до незадоволително заключение. Те ще сведат миналото си до някаква обща случка — пътуване с влак, разходка с лодка, може би даже и лагер. Денкър може да е бил в Патин, там беше пълно с германски евреи.

От друга страна, една от сестрите му каза, че Денкър вероятно ще се прибере вкъщи след една-две седмици. Ако Морис не може да се спомни дотогава, той ще обяви мислено играта за загубена и направо ще каже на човека: виж какво, имам чувството, че те познавам.

Но цялата работа беше много повече от това, допускаше той мислено. В чувството му имаше нещо опасно като подводно течение, което го караше да мисли за оная приказка — „Маймуната и лапата“, където всяко желание се заплаща с някакъв лош обрат на съдбата. Възрастни съпрузи, които са станали собственици на лапата, поискали сто долара и ги получили като съболезнование за собствения им син, убит при ужасна злополука във фабриката. После майката поискала синът им да се върне. Подир малко те чули стъпки по пътеката към тях и чукане на вратата. Преизпълнена с радост, майката изтичала надолу по стълбите да пусне в дома си единственото им чедо. Бащата, полудял от страх, потърсил в тъмното сухата лапа, намерил я най-сетне и поискал синът им да умре отново. Малко след това майката отворила вратата и не намерила нищо на прага освен вихрушка от нощния вятър.

Морис чувстваше някак си, че знае къде са се запознали с Денкър, ала неговият спомен е като сина на старите съпрузи — връща се от гроба, но не е същият, като в паметта на майката. Вместо това с връщането си е ужасно смачкан и натрошен от падането в скърцаща завъртяна машина. Чувстваше, че онова, което знае за Денкър, е подсъзнателно, че то чука на вратата между пространството на неговия разсъдък и пространството на рационалното разбиране и разпознаване, чука и иска да го пуснат. А друга част от него трескаво търси лапата на маймуната или психологичния й еквивалент. Търси талисмана, който ще поиска да прокуди завинаги знанието.

Сега той гледаше начумерено към Денкър.

Денкър, Денкър, откъде те познавам? От Патин? Затова ли не искам да зная? Сигурно двама оцелели в общия ужас няма да се уплашат взаимно. Освен, разбира се…

Той сбърчи чело. Внезапно усети, че е съвсем близо до целта, ала краката му бяха изтръпнали, те го тревожеха и му пречеха да се концентрира. Бяха изтръпнали така, както изтръпва крайник, върху който си спал и после възстановява нормалното си кръвообращение. Ако не беше проклетото корито, щеше да седне и да разтрие краката си, докато изтръпването премине. Щеше…

Морис опули очи.

Отдавна лежеше съвсем неподвижен, забравил Лидия, забравил Денкър, забравил Патин, забравил всичко освен това чувство за изтръпване в краката. Да, в двата крака, но по силно го усещаше в десния. Когато усетиш изтръпването, си казваш: „Кракът ми заспа“.

Но истинското значение беше: „Кракът ми се събуди“.

Морис потърси с ръка копчето за повикване. Той го натисна, после пак, докато сестрата дойде.

Сестрата се опита да разсее надеждите му — сред болните се срещаха оптимистично настроени пациенти. Неговият лекар не беше в болницата и на сестрата не й се щеше да го безпокои вкъщи. Доктор Кемелман се славеше със злия си характер, особено когато го търсеха у дома. Морис не я остави да омаловажи факта, той беше кротък човек, ала сега беше готов за нещо повече от врява; беше готов да вдигне голяма патардия, ако трябва.

Най-подир сестрата се върна с интернист, млад човек на име доктор Тимпнел, чиято коса сякаш беше кълцана със сенокосачка с много тъпи ножове. Доктор Тимпнел извади от джоба на белия си панталон нож от швейцарската армия, разви комплект отвертки „Филипс“ и разряза гипса от пръстите на десния му крак до петата. Стъпалото не помръдна, но пръстите му леко трепнаха. Морис се разрида.

Доста объркан, Тимпнел седна на леглото до него и потупа ръката му.

— Такива неща стават от време на време — каза той (може би от съкровищницата на практическия си опит, който не беше по-голям от шест месеца). Лекарите не могат да го предскажат, но такива неща се случват. Изглежда така е станало и с вас. — Морис кимна с просълзени очи. — Очевидно не сте напълно парализиран. — Тимпнел продължаваше да потупва ръката му. — Но не мога да предскажа дали ще се възстановите малко, частично или напълно. Съмнявам се, че и доктор Кемелман ще може. Ще ви се наложи да минете през много процедури на физиотерапията, някои от които не съвсем приятни. Но това ще е по- приятно, отколкото… сещате се.

— Да — рече през сълзи Морис. — Зная. Благодаря на бога! — Спомни си какво каза на Лидия — че няма бог, и усети как кръвта нахлува в лицето му.

— Ще се погрижа да съобщя на доктор Кемелман. — Тимпнел докосна за последен път ръката на Морис и стана.

— Може ли да извикате жена ми? — запита Морис. Защото, като оставим настрана оплакването от злата орис и навяхването на ръката, той почувства нещо към нея. Може би даже любов, чувство, което не можеше да се сравни с усещането, когато извиеш на някого врата.

— Да, ще се погрижа за това. Сестра, бихте ли…

— Разбира се, докторе — отговори сестрата и Тимпнел едва сподави усмивката си.

— Благодаря — каза Морис, избърсвайки очи с хартиена кърпичка от кутията на нощното шкафче. — Много ви благодаря.

Тимпнел излезе. По време на разговора мистър Денкър се събуди. Морис мислеше да му се извини за цялата шумотевица или може би за сълзите си, сетне реши, че е излишно да се извинява.