Способен ученик (Лятото на покварата)

— Трябва да приемете поздравления. Честито! — рече мистър Денкър.

— Ще видим — отвърна Морис, но също като Тимпнел едва сподави усмивката си. — Ще видим.

— Нещата започват да се оправят — каза неопределено Денкър и се обърна към телевизора с дистанционното управление.

Часовникът показваше шест без петнайсет, даваха последното предаване преди вечерните новини. Безработицата беше най-голямото зло. Инфлацията не беше чак толкова опасна. Били Картър възнамеряваше да навлезе в бирения бизнес. Изследванията на „Галъп“ сочеха, че ако изборите се проведат в този момент, четирима кандидати на републиканците ще победят Джими, брата на Били. Имаше расов инцидент след убийството на чернокожо дете в Маями. „Нощ на насилие“, така каза говорителят. А сега — по-близо до нас: в овощна градина край магистрала 46 е намерен пребит и съсечен неидентифициран мъж.

Лидия се обади малко преди шест и половина. Доктор Кемелман й позвънил и като имал предвид съобщението на младия си колега, бил предпазливо оптимистичен. Лидия беше предпазливо радостна. Кълнеше се, че ще дойде утре, даже това да я убие. Морис й каза, че я обича. Тази вечер той обичаше всички — Лидия, доктор Тимпнел с глава, окастрена сякаш със сенокосачка, мистър Денкър. Обичаше даже момичето, което поднесе вечерята в момента, когато сложи слушалката.

За вечеря имаше хамбургери, картофено пюре, смес от моркови и грах, а за десерт — малка купичка сладолед. Сервира го Филис, скромно русо момиче на двайсетина години. Тя също имаше своите добри новини — приятелят й постъпил на работа като компютърен програмист в Ай Би Ем и официално й предложил да се оженят.

Мистър Денкър, излъчващ някакъв префинен чар, на който откликваха всички млади дами, изрази голямото си удоволствие.

— Чудесно, наистина. Трябва да седнете и да ни разкажете всичко. Разкажете ни най-подробно. Не пропускайте нищо.

Филис поруменя, усмихна се и каза, че не може да го стори.

— Имаме още време да помислим за това. Виж ти, вече е шест и половина.

— Тогава утре вечер, но сигурно. Ние настояваме, нали така, мистър Хайзел?

— Да, наистина — смотолеви Морис, ала умът му беше на един милион километра оттук.

(трябва да седнете и да ни разкажете всичко)

Думите бяха изречени със същия добродушно-шеговит тон. Няма съмнение, беше ги чувал преди. Но Денкър ли ги изричаше, той ли?

(разкажете ни най-подробно )

Глас на градски човек. Културен човек. Ала в гласа се крие заплаха. Желязна ръка в кадифена ръкавица. Да.

Къде?

(разкажете ни най-подробно, не пропускайте нищо)

(? ПАТИН?)

Морис Хайзел погледна вечерята си. Мистър Денкър я нападна със стръв. След неочакваната среща с Филис той беше във великолепно настроение; така се чувстваше след посещение на русото момче.

— Хубаво момиче — каза Денкър. Устата му беше пълна с грах и моркови.

— О, да…

(трябва да седнете)

— … имате предвид Филис. Тя е

(и да ни разкажете всичко)

— много мила.

(разкажете ни най-подробно, не пропускайте нищо.)

Той погледна своята вечеря и изведнъж си спомни как беше в лагерите преди години. Първо ще те пречукат за парче месо, без да гледат дали е тлъсто или развалено. След малко този животински глад изчезва и започваш да чувстваш стомаха си като сив камък. Чувстваш, че вече никога няма да бъдеш гладен.

Докато някой ти покаже храна.

(кажи ни всичко, приятелю, не пропускай нищо, трябва да седнеш и да ни разкажеш НАААИЙЙЙЙ-подробно.)

Главното ядене на пластмасовия болничен поднос на Морис беше хамбургер. Защо изведнъж това го накара да си помисли за агнешко? Не за овче или свинско, а за агнешко? Овчето е много жилаво, свинското и то и човек, чиито зъби са изгнили и опадали като ланска шума, няма да се съблазни много от овче или свинско месо. Не, той си мечтае за готвено крехко агънце, пълно със сос и зеленчуци. Меки вкусни зеленчуци. Защо ли си мисли за готвено агнешко? Освен ако…

Вратата се отвори. Влезе Лидия, поруменяла от усмивки. Подмишница стискаше алуминиева патерица. Вървеше като Честър, приятелят на Маршал Дилън.

— Морис! — изчурулика тя. Влачеше я съседката Ема Роган, почти толкова разтреперана, колкото и жена му.

Съвсем объркан, мистър Денкър изтърва вилицата си. Той изруга меко под нос и вдигна вилицата с погнуса.

— Това е ЧУДЕСНО! — Лидия едва не се разлая от възбуда. — Обадих се на Ема и я помолих да дойдем тази вечер вместо утре. Вече имах патерица. Ема, рекох, ако не мога да разделя с Морис неговата агония, каква съпруга съм му аз? Това бяха думите ми, нали, Ема?

Ема Роган, която много добре помнеше, че нейното коли е причинило част от неприятностите, кимна с готовност.

— Обадих се в болницата — продължи Лидия, като разкопча палтото си и се намести за едно много дълго посещение — и те ми казаха, че времето за посещение е минало, но в моя случай ще направят изключение, освен ако не безпокоим много мистър Денкър. Нали не ви безпокоим, мистър Денкър?

— Не, скъпа госпожо — каза безропотно мистър Денкър.

— Седни, Ема, вземи стола на мистър Денкър, той не го използва. Хайде, Морис, стига си ял този сладолед, изцапал си се целият като бебе. Няма значение, ще те вдигнем на крака за нула време. Аз ще те нахраня. Гу-гу, га-га. Отвори устата… за зъбите, за венците… да се приготви стомаха, хоп — и готово! Не, не казвай нищо, мама знае най-добре. Погледни го, Ема, няма нито косъм на главата си и аз си мислех, че никога няма да проходи. Това е божията милост. Казах му, че стълбата е нестабилна. Морис, рекох, слез от там, преди да…

Тя му напъха сладоледа в устата, побъбри около час и когато си тръгна, тропайки демонстративно с патерицата, хваната за другата ръка от Ема, последните неща в главата на Морис Хайзел бяха мисълта за готвено агнешко и ехото на гласове от далечни години. Той беше изтощен. Да речеш, че денят е бил претрупан, щеше да е съвсем меко казано. Морис заспа мъртвешки сън.

Събуди се между три и четири часа сутринта с вик, замръзнал на върха на устните.

Сега вече знаеше. Знаеше точно къде и кога се е запознал с човека на съседното легло. Само че тогава името му не беше Денкър. О, не, не беше.

Събуди се от най-чудовищния кошмар през целия си живот. Някой им даде на двамата с Лидия маймунската лапа и те пожелаха пари. После бяха в една стая с момче от „Уестърн Юниън“, облечено в униформа на хитлеристката младеж. То подаде на Морис телеграма, на която пишеше: СЪС СЪЖАЛЕНИЕ СЪОБЩАВАМ ДВЕТЕ ДЪЩЕРИ МЪРТВИ ТОЧКА КОНЦЕНТРАЦИОНЕН ЛАГЕР ПАТИН ТОЧКА НАЙ-ДЪЛБОКИ СЪБОЛЕЗНОВАНИЯ ОТНОСНО ТОВА КРАЙНО РЕШЕНИЕ ТОЧКА СЛЕДВА ПИСМО НА КОМЕНДАНТА ТОЧКА ЩЕ КАЖЕТЕ ЛИ ВСИЧКО БЕЗ ДА ПРОПУСНЕТЕ НИЩО ТОЧКА МОЛЯ ПРИЕМЕТЕ НАШИЯ ЧЕК ЗА СТО РАЙХСМАРКИ НА ДЕПОЗИТ ВЪВ ВАШАТА БАНКА УТРЕ ТОЧКА ПОДПИС АДОЛФ ХИТЛЕР КАНЦЛЕР.

Лидия нададе страхотен писък и макар че никога не беше виждала дъщерите на Морис, тя вдигна високо маймунската лапа й поиска да се върнат живи. Стаята потъна в мрак. Внезапно отвън се чуха провлечени несигурни стъпки. В тъмното Морис лазеше на четири крака, когато изведнъж замириса на дим, газ и смърт. Той търсеше лапата. Оставаше едно желание. Ако успееше да намери лапата, щеше да прекрати този убийствен кошмар. Щеше да си спести погледа към дъщерите си, измършавели като бостански