Способен ученик (Лятото на покварата)

— Велики боже небесни! — изрече Дик Боудън със сподавен глас.

— Това не е ли… не мога да повярвам… — започна Моника и млъкна. Тя погледна към Тод. — О, милият…

Баща му също го гледаше.

Разтревоженият Тод отиде до масата.

— Какво има?

— Мистър Денкър — рече Дик. Само това успя да произнесе.

Тод прочете заглавието и разбра всичко. С тъмни букви беше написано: ИЗБЯГАЛ НАЦИСТ СЕ САМОУБИ В БОЛНИЦАТА НА САНТО ДОНАТО. Отдолу имаше две снимки, една до друга. Тод ги беше виждал и двете. На едната виреше нос Артър Денкър, шест години по-млад и по-жизнен. Тод знаеше, че го е снимал един хипи — уличен фотограф, и старецът купил снимката само за да не попадне случайно във вражески ръце. На другата снимка офицерът от СС Курт Дюсандър седеше зад бюрото си в Патин. Фуражката му беше леко накривена на една страна.

Ако имаха снимката, направена от фотографа-хипи, те вече са били в къщата му.

Тод прегледа набързо статията. Умът му работеше трескаво. Не се споменаваше за пияниците, но щяха да ги намерят и когато това стане, ще излезе световен разказ. КОМЕНДАНТЪТ НА ПАТИН НЕ ГУБИ ФОРМА. УЖАС В МАЗЕТО НА НАЦИСТА. ТОЙ НЕ Е СПРЯЛ ДА УБИВА.

Тод Боудън се олюля.

Някъде далече, като ехо, дочу острия вик на майка си:

— Хвани го, Дик! Той припадна!

Думата

(припаднаприпаднаприпадна)

продължаваше да се повтаря. Усети като в мъгла как ръцете на баща му го подхващат и за известно време Тод не чувстваше нищо, не чуваше нищо.

27

Когато разгърна вестника, Ед Френч ядеше сладкиш. Той се закашля, издаде странен звук и изплю трохите по цялата маса.

— Еди! — каза с известна тревога Сондра Френч. — Добре ли си?

— Тати се задави, тати се задави — съобщи малката Норма с добър нервен хумор, след което щастлива се присъедини към майка си и затупа Ед по гърба. Ед не усещаше ударите. Той още се пулеше във вестника.

— Нещо лошо ли, Еди? — попита отново Сондра.

— Той е! Той е! — провикна се Ед, като тикаше пръст във вестника толкова силно, че нокътят му дращеше все в отдел „А“.

— Оня човек! Лорд Питър!

— За бога, какво…

— Това е дядото на Тод Боудън!

— Какво? Този военен престъпник? Това е лудост, Еди!

— Но това е той! — промърмори Ед. — Всемогъщи Исусе, това е той! Сондра Френч дълго и съсредоточено гледа снимката.

— Изобщо не прилича на Питър Уимзи — рече накрая тя.

28

Блед като платно, Тод седеше на кушетката между баща си и майка си.

Срещу тях седеше посивелият и вежлив полицейски детектив Ричлер. Бащата на Тод предложи да се обади в полицията, но Тод предпочете да го направи сам. Гласът му се късаше на места, сякаш беше на четиринайсет години.

Тод завърши рецитала си. Не беше много дълъг. Говореше с механична безизразност, което адски плашеше Моника. Вярно, че навърши седемнайсет години, но в много отношения си оставаше момче. Това щеше да го стресне завинаги.

— Четях му… о, не зная. „Том Джоунс“. „Воденицата“. Тя беше много потискаща. Мислех, че никога няма да свърши. Някои разкази от Хоторн — помня, че той харесваше особено „Великото каменно лице“ и „Младият Гудман Браун“. Започнахме за клуба Пикуик, но той не я хареса. Каза, че Дикенс е забавен, когато е сериозен, а книгата за Пикуик е само игрива. Това беше неговата дума: игрива. Най-много напреднахме с „Том Джоунс“. И двамата я харесахме.

— И това беше преди три години? — попита Ричлер.

— Да. Продължих да се отбивам при него, когато имах възможност, но за гимназията пътувах с автобус през целия град… някои от момчетата едва събраха отбор… имахме много домашни… нали разбирате… толкова много неща.

— Имаше по-малко време.

— По-малко време, така е. Учебните занятия в гимназията бяха по-трудни… трябваше да постигна успех за влизане в колеж.

— Но Тод е много способен ученик — някак автоматично произнесе Моника. — Завърши втори в класа. Толкова се гордеем!

— Бас държа, че е така — каза Ричлер с топла усмивка. — Имах две момчета във Феървю, в Долината, те можеха да поддържат само спортната си форма. — Той пак се обърна към Тод. — Не си му чел книги, откакто постъпи в гимназията?

— Не. Веднъж му четох вестник. Отбих се да го видя и той ме попита какви са заглавията на вестниците. Интересуваше си от Уотъргейт, когато започна аферата. И винаги се интересуваше какво става на борсата и съобщенията на тази страница често го караха да се насира. Извинявай, мамо.

Тя го потупа по ръката.

— Не зная защо толкова го вълнуваше тази страница, но той се интересуваше какво става на борсата.

— Имал е няколко акции — каза Ричлер. — Това е поддържало интереса му. Имал е и пет комплекта документи за самоличност, укрити в къщата. Очевидно е бил доста предпазлив.

— Предполагам, че пази акциите си в касетка в някоя банка — рече Тод.

— Моля? — повдигна вежди Ричлер.

— Акциите — каза Тод. Баща му, който също изглеждаше озадачен, кимна на Ричлер.

— Малкото акции, които са му останали, бяха в кутия под леглото му — обясни Ричлер — заедно с онази фотография като Денкър. Той имаше ли касетка, синко? Споменавал ли е някога, че има?

Тод помисли и поклати глава.

— Само си мислех, че това е мястото, където човек пази акциите си. Не зная. Цялата… цялата тази работа просто… разбирате ли… ми стопи лагерите.

Той тръсна глава като замаян и това Движение изглеждаше съвсем естествено. Тод наистина беше замаян. Малко по малко той почувства, че неговият инстинкт за самосъхранение се възвръща. Усети нарастваща тревога и първите кълнове на доверие. Ако Дюсандър беше наел касетка в банката за този подсигури телен документ, нямаше ли да сложи в него акциите си? А онази снимка?

— Ние работим заедно с израелците — каза Ричлер. — Съвсем неофициално. Ще съм ти много благодарен, ако не споменаваш това при среща с журналисти. Те са истински професионалисти. Един човек на име Вайскопф иска да поговори с теб утре, Тод. Ако сте съгласни — ти и твоите родители.

— Защо не — рече Тод, ала изпита атавистичен страх при мисълта да го души същата глутница, която преследваше Дюсандър през втората половина от живота му. Дюсандър изпитваше истинско уважение към тях и Тод знаеше, че винаги трябва да помни това.

— Мистър и мисис Боудън? Възразявате ли против една среща на Тод с мистър Вайскопф?

— Не, стига Тод да е съгласен — рече Дик Боудън. — Но бих искал да присъствам. Чел съм за тези