Способен ученик (Лятото на покварата)

— Трябва ли да ви помня? — гласът на Боудън беше предпазлив и Ед се усмихна. Старите хора забравят, но не искат някой да разбере, че им трябва помощ. Така беше и с неговия старец, когато започна да губи слуха си.

— Бях педагогически съветник в училището на вашия внук. Обаждам се, за да ви поздравя. Едва скърпи положението, когато минаваше в гимназията, а сега е в отбора на звездите. Чудо!

— Тод — каза старият човек и гласът му веднага стана по-ясен. — Да, сигурно си е намерил хубава работа, нали? Втори в класа. Момичето, което е преди него, започна обучение в школа по бизнес. — Нотка на презрение в гласа на стареца. — Синът ми се обади и ме покани на дипломирането, на аз съм в инвалидна количка. Счупих си крака през януари. Не исках да отида с количка. Закачих си снимка на дипломата му в коридора. Родителите на Тод се гордеят с него. И аз, разбира се.

— Да. Струва ми се, че му оправихме гърбицата — каза Ед. Той се усмихваше, докато произнасяше тези думи, ала усмивката му беше тройно озадачена — дядото на Тод не звучеше както по-рано. Беше минало много време.

— Гърбица ли? Каква гърбица?

— Ние с вас водихме един малък разговор. Когато Тод имаше затруднения с успеха. В прогимназията.

— Не ви разбирам — бавно произнесе старецът. — Никога не съм си позволявал да говоря за сина на Ричард. Това ще ми навлече неприятности… о-хо, вие не знаете колко неприятности ще ми навлече. Грешите, млади момко.

— Но…

— Има някаква грешка. Бъркате ме с друг ученик и с друг дядо, предполагам.

Ед се почувства като леко ударен от гръм. Това беше един от няколкото случая в живота му, когато не можа да каже нищо. Ако имаше грешка, тя не беше негова.

— И тъй — рече със съмнение Боудън, — много хубаво, че ми се обадихте, мистър…

Езикът на Ед се развърза.

— Аз съм в града, мистър Боудън. На семинар на педагогическите съветници. Свършваме утре в десет след заключителния доклад. Мога ли да дойда на… — Той пак погледна телефонния указател. — … на Ридж Лейн и да се срещна с вас за няколко минути?

— За какво става дума?

— Просто от любопитство. Много вода изтече оттогава. Преди около три години Тод катастрофално намали успеха си. Бележките му бяха толкова ниски, че трябваше да изпратя писмо вкъщи със сведения за успеха и с покана за среща с единия или, в идеалния случай, с двамата му родители. Срещнах се с дядо му, много приятен човек на име Виктор Боудън.

— Но аз току-що ви казах…

— Да, разбирам. Точно така, аз разговарях с някого, който се представи за дядо на Тод. Сега това няма никакво значение, според мен, но е желателно да ви видя. Ще отнема само няколко минути от вашето време. Повече не мога да направя, защото вкъщи ме очакват с нетърпение.

— Само времето ми остана — унило отвърна Боудън. — Тук съм през целия ден. Заповядайте.

Ед благодари, каза довиждане и сложи слушалката. Седна на края на леглото, вперил замислен поглед в телефона. След малко стана и извади пакет „Филис Черуутс“ от якето си, което висеше на облегалката на стола. Трябваше да тръгва. Предстоеше работа и ако не отидеше, отсъствието му щеше да се почувства. Запали цигара с кибрит на Холидей Ин и хвърли изгорялата клечка в пепелника на хотела. Отиде до прозореца на Холидей Ин и погледна смутени към двора на хотела.

Сега това няма никакво значение, беше казал на Боудън, но за него това беше важно. Не беше свикнал учениците да му връзват тенекия и тази неочаквана новина го обезпокои. На практика това можеше да излезе случай на старческо забравяне, но Виктор Боудън не говореше на брадата си. И, по дяволите, гласът му звучеше съвсем различно.

Прекара ли го Тод Боудън?

Реши, че е станало точно така. Поне теоретично. Особено когато става дума за будно момче като Тод. Той можеше да прекара всекиго, само не и Ед Френч. Може да е фалшифицирал подписа на баща си или майка си на Картата на провала, когато закъса с успеха. Много хлапета разкриваха скрити фалшификаторски способности веднага, щом получеха Карта на провала. Може през втория и третия срок да е използвал течност за изтриване на мастило, като е променил за родителите бележките си, после пак, и неговият учител за подготовка не е заподозрял нищо лошо, когато е проверявал бележника. Двойното изтриване може да забележи само някой, който наистина гледа, но учителите имат за подготовка по шейсет ученици. Те се радват, ако успеят да свършат работата си преди първия звънец и допускат фалшифициране на някои от върнатите карти.

Колкото до успеха на Тод в последния клас на прогимназията, той нямаше много лоши прояви — две слаби оценки от общо дванайсет. Останалите бележки бяха доста добри, за да се забележи разликата. Колко родители идват в училище да видят успеха на учениците, записан в Калифорнийския отдел по образованието? Особено родителите на блестящите ученици като Тод Боудън?

По гладкото чело на Ед Френч се появиха бръчки.

Сега това няма никакво значение. Такава беше истината. Писмената работа на Тод за гимназията беше изключителна, никъде по света няма начин да постигнеш с измама 94 процента. Момчето ще следва в Бъркли, така пишеше в • статията, и Ед предполагаше, че родителите му адски се гордеят с това, така и трябваше да бъде. На Ед все повече му се струваше, че има порочна страна в американския живот, мръсна смес от опортюнизъм, шашми, леснодостъпни наркотици, лесен секс и морал, който от година на година ставаше все по-мъгляв. Когато детето успее с изключителната си упоритост, родителите имат право да се гордеят.

Сега това няма никакво значение, но кой беше шибаният му дядо?

Това още го човъркаше отвътре. Кой, наистина? Беше ли отишъл Тод Боудън в местния клон на телевизионните артисти, беше ли лепнал бележка на таблото за обявления: МЛАДЕЖ СЪС ЗАТРУДНЕНИЯ В УСПЕХА ТЪРСИ СТАР ЧОВЕК, ЗА ПРЕДПОЧИТАНЕ 70–80 ГОДИШЕН, ДА ИЗПЪЛНИ РОЛЯТА НА ДЯДО, ЗАПЛАЩАНЕ ПО ТАРИФИ НА СЪЮЗА? Няма начин, Хосе. Кой възрастен човек ще се натопи в този откачен заговор и по какви причини?

Ед Френч, наричан още Темерута Ед, наричан още Галоша Ед, не знаеше. И тъй като нямаше никакво значение, той изгаси цигарата и тръгна по своите работи. Ала умът му продължаваше да се мае.

На другия ден той отиде с колата до Ридж Лейн и поговори надълго и нашироко с Виктор Боудън. Разсъждаваха за гроздето, за търговията на дребно със зеленчуци и как веригите от големи магазини изместват малкия човек. Обсъдиха и политическия климат в Южна Калифорния. Мистър Боудън предложи на Ед чаша вино. Ед прие с удоволствие. Имаше нужда от чаша вино, макар че беше едва десет и четиридесет минути сутринта. Виктор Боудън приличаше на Питър Уимзи колкото автомат прилича на тояга. Виктор Боудън нямаше и следа от слабия акцент, който помнеше Ед, и беше въздебел. Човекът, който се представи за дядо на Тод, беше слаб като камшик.

На тръгване Ед каза:

— Ще ви бъда много задължен, ако не споменавате за това на мистър и мисис Боудън. Може да се намери съвсем разумно обяснение за всичко… пък и да не се намери, то вече е минало.

— Понякога — започна Боудън, като вдигна чашата си към слънцето и се възхищаваше на наситения тъмен цвят, — не е толкова лесно да оставим в покой миналото. Защо тогава хората учат история?

Ед се усмихна смутено и нищо не каза.

— Не се притеснявайте, никога не се меся в работите на Ричард. А Тод е добро момче. Втори в класа, трябва да е добро момче. Прав ли съм?

— Като стълб — от сърце отвърна Ед Френч и помоли за още една чаша вино.

23

Сънят на Дюсандър беше тежък, той лежеше в окопа на кошмарите.