Способен ученик (Лятото на покварата)

шапка. Прочете статията и разбра, че Били Де Лайънс влиза във втория отбор. Поне това го правеше щастлив. Де Лайънс можеше да се гаври с него, че е методист, докато му увисне езикът, ако му доставяше удоволствие, ала с това не сполучваше да баламоса Тод. Той знаеше съвсем точно мястото на Били Де Лайънс. Може би си струваше да го запознае с Бети Траск, другото ярко сияние. Тази мисъл отдавна се въртеше в главата му и миналата вечер реши твърдо. Семейство Траск минаваха за бели. Само като й видиш носа и приликата с маслина — а родителите й бяха още по-зле — и всичко ти става ясно. Много просто: членът му долови разликата преди неговия разум. Кого си мислят, че будалкат, като се наричат Траск?

— Още веднъж те поздравявам, сине.

Той вдигна поглед и първо видя протегнатата ръка на баща си, а след това и глупаво ухиленото му лице.

Приятелят ти Траск е евреин, се чу да крещи в лицето на баща си. Затова бях импотентен миналата вечер с оная курва, дъщеря му! Това е причината! Сетне леденият глас, който понякога идва в такива моменти, се надигна от бездната на неговата същност, за да обуздае нахлуващото безразсъдство, сякаш казваше

(ОВЛАДЕЙ СЕ ВЕДНАГА)

зад стоманени порти.

Стисна ръката на баща си и я разтърси. Усмихна се сърдечно пред гордото бащино лице и каза:

— Даа, благодаря, татко!

Оставиха вестника отгърнат на същата страница с бележка, която Дик настоя Тод да подпише: Твоят син от звездите, Тод.

22

Ед Френч, наричан Темерута Френч, Гуменката Пит и Човека с кецовете, а също и Галоша Ед Френч, участваше в семинар на педагогическите съветници, който се провеждаше в малкото и прелестно крайбрежно градче Сан Ремо. Това беше загуба на време, ако изобщо имаше време — всички педагогически съветници бяха съгласни, че няма за какво да се съгласяват, а той изпитваше скука от документи, семинари и дискусии в края на всеки ден. В средата на втория ден той откри, че е отегчен от Сан Ремо, а от прилагателните „малко, прелестно и крайбрежно“ главното е „малко“. Като оставим настрана разкошния изглед и горите от червено дърво, в Сан Ремо нямаше кино и алея за боулинг, а Ед не искаше да ходи в единствения местен бар. Паркингът му гъмжеше от пикапи, повечето от които носеха портрети на Рейгън, залепени върху ръждясалите буфери и задните врати. Той не се страхуваше, че могат да го отвлекат, просто не желаеше да прекарва вечерите си в разглеждане на хората с каубойски шапки и в слушане на Лорета Лин от плочите на грамофона-автомат.

И все пак на третия ден от семинара, който се проточи цели четири дни, Галоша Ед дойде в бара. Беше отседнал в стая 217 на Холидей Ин, жена му и дъщеря му останаха в къщи, телевизорът не работеше, от банята лъхаше неприятна миризма. Някои ходеха в плувния басейн, но през това лято екземата му се изостри и по-скоро би умрял, отколкото да се покаже по плувки. Под коленете изглеждаше като прокажен. Имаше цял час до следващото занятие, а то беше Помощ за децата със затруднен говор, което ще рече да направим нещо за хлапетата, които пелтечат или езикът им е залепнал за небцето, но ние не искаме да го кажем направо, Исусе, не, някой може да ни ореже заплатите. Хапна набързо в единствения ресторант на Сан Ремо, не му се спеше, а по телевизията единствената телевизионна програма повтаряше „Омагьосаният“.

Той седна, отвори телефонния указател и го запрелиства безцелно, без да си дава сметка какво прави, само се чудеше познава ли някой достатъчно луд човек, който да живее в този едновременно малък, прелестен и крайбрежен град Сан Ремо. Предполагаше, че в края на краищата всички отегчени хора във всички хотели по света правят същото — гледат да се обадят на някой забравен приятел или роднина. Работата стоеше точно така — „Омагьосаният“ или Телефонната библия. И ако все пак уцелиш някого, какво да му кажеш? „Франк! Как си, по дяволите? Между другото, какъв е тоя град — малък, прелестен или крайморски?“ Така. Правилно. Почерпи човека с пура и му дай огънче.

И както си лежеше, прехвърляйки тънките бели страници на телефонния указател с поглед, който блуждаеше по колоните, внезапно му хрумна, че познава някого в Сан Ремо. Продавач на книги? Някой племенник или племенница на Сондра, които бяха цял полк? Партньор по бридж от колежа? Роднина на ученик? Това беше като звънец, ала той не можеше да се досети.

Дълго се взира в указателя и усети, че му се доспива. Вече беше задрямал, когато му проблесна в ума и той седна съвсем буден.

Лорд Питър!

Те гледаха отново историите на Уимзи — „Облаци над очевидците“, „Убиецът трябва да предупреди“, „Деветте шивачи“. Той и Сондра се сдърпаха. Ролята на Уимзи изпълняваше Ян Кармайкъл, а Сондра беше луда по него. Толкова луда, че Ед, според който Кармайкъл изобщо не приличаше на Лорд Питър, се разсърди.

— Сонди, овалът на лицето му е неподходящ. И има изкуствени зъби, да се продънят небесата!

— Ами! — безгрижно се обади Сондра от кушетката, където си навиваше косата. — Просто ревнуваш. Той е толкова хубав.

— Татко ревнува, татко ревнува — запя малката Норма и заподскача из дневната в патешката си пижама.

— Трябваше да си в леглото преди един час — каза й Ед, като се взираше в дъщеря си със злъчен поглед. — И щом като забелязвам, че си тук, сигурно помня, че не си там.

Малката Норма веднага се стресна. Ед пак се обърна към Сондра.

— Помня нещо, което стана преди три-четири години. Имах ученик, който се казваше Тод Боудън. Дядо му дойде на среща. Този човек приличаше на Уимзи. На много остарял Уимзи, но очертанията на лицето му бяха същите и…

— Уим-зии, Уим-зии, Дим-зии, Джим-зии — запя малката Норма. — Уим-зии, Бим-зии, дуда-дуда-ду.

— Шт, вие двамата! — рече Сондра. — Мисля, че е най-красивият мъж.

Тая жена го дразнеше.

Не беше ли дядото на Тод Боудън пенсионер в Сан Ремо? Да. Ед отговаряше за формите. През онази година Тод Боудън беше едно от най-будните момчета в класа. И изведнъж успехът му отиде по дяволите. Старецът дойде, поговориха си човешки за съпружеските трудности в семейството и убеди Ед да остави нещата да се оправят сами. Мнението на педагогическия съветник беше, че като ги остави на самотек, нещата няма да се оправят. Ако кажеш на едно момче на неговата възраст да се вцепени, да стане мръсник или да умре, то непременно умира. Ала старият човек имаше някаква свръхестествена убеденост, може би по това приличаше на Уимзи, и Ед се съгласи да го остави на спокойствие за един срок. И проклет да е, ако Тод не се оправи. Старецът трябва да е скастрил цялата фамилия и сигурно беше ритнал когото трябва по задника, мислеше Ед. Приличаше на тип, който не само ще го направи, но и ще извлече от всичко това някакво зловещо удоволствие. Напоследък, само преди два дни, видя снимката на Тод във вестника — беше включен в отбора на звездите от южната група по бейзбол. Никак не е малко, когато петстотин момчета завършват всяка пролет. Сигурно никога нямаше да се сети за името на стареца, ако не беше видял снимката във вестника.

Той запрелиства указателя по-целенасочено, плъзна пръст по колоната грижливо подредени имена и го намери. Боудън, Виктор С., Ридж Лейн 403. Ед набра номера и зачака. Вече се канеше да сложи слушалката, когато старецът се обади.

— Ало?

— Здравейте, мистър Боудън. Аз съм Ед Френч от прогимназията в Санто Донато.

— Да? — Вежливост и толкоз. Не го позна. Е, старецът беше навъртял още три години, малко ли са, и нещата се изплъзваха от разсъдъка му от време на време.

— Помните ли ме, сър?