Способен ученик (Лятото на покварата)

типове от Мосад…

— Вайскопф не е от Мосад. Той е това, което израелците наричат „специален оперативен работник“. Всъщност той изучава еврейска литература и английска граматика. И е написал два романа — усмихна се Ричлер.

Дик вдигна ръка, за да отхвърли предложението.

— Какъвто и да е, няма да допусна да вадят душата на Тод. От това, което съм чел, тези момчета са прекалени професионалисти. Може и да е свестен човек. Искам вие и този Вайскопф да запомните, че Тод се опитваше да помага на един старец. Той се представяше за друг човек, но Тод не знаеше това.

— Така е, татко — каза Тод с измъчена усмивка.

— Искам само да ни помогнете с каквото можете — произнесе Ричлер. — Забележката ви е справедлива, мистър Боудън. Ще видите, че Вайскопф е приятен, деликатен човек. Свърших с моите въпроси, но ще поразпръсна мъглата, като ви кажа какво интересува най-много израелците. Тод е бил с Дюсандър, когато той е получил сърдечен пристъп и е влязъл в болницата…

— Той ме помоли да отида и да му прочета някакво писмо — обясни Тод.

— Знаем. — Ричлер се наведе напред с лакти на коленете си, а връзката му хвърли сянка на пода. — Израелците искат да научат подробности за това писмо. Дюсандър беше едра риба, но той не е последният, така казва Сам Вайскопф, и аз му вярвам. Те мислят, че Дюсандър може да знае нещо за някои от останалите риби. Повечето от тях, които са още живи, вероятно се намират в Южна Америка, но може да живеят и в десетина други страни… включително и в Съединените Щати. Знаете ли, че във фоайето на хотел „Тел Авив“ те хванаха за яката човека, който е бил заместник-комендант на Бухенвалд?

— Наистина ли? — облещи очи Моника.

— Наистина — кимна Ричлер. — Преди две години. Според израелците цялата работа е там, че писмото, което Тод е чел на Дюсандър, трябва да е било от някоя друга риба. Може да са прави, може и да грешат. И в двата случая искат да знаят истината.

Тод, който се беше върнал в къщата на Дюсандър да изгори писмото, каза:

— Лейтенант Ричлер, бих ви помогнал — на вас или на този Вайскопф, стига да можех, но писмото беше на немски. Много ме затрудни. Чувствах се като глупак. Мистър Денкър… Дюсандър… беше много развълнуван и ме караше да повтарям думите, които не разбираше заради лошото ми произношение. Имам чувството, че разбираше много добре. Помня, че веднъж се засмя и рече: „Да, да, точно така трябва да направиш, нали?“ После каза нещо на немски. Беше две-три минути преди сърдечния пристъп. Нещо за Dummkopf. Мисля, че на немски това значи глупав.

Той погледна несигурно към Ричлер, доволен от лъжата си.

Ричлер кимна.

— Да, разбрахме, че писмото е било на немски. Дежурният лекар чул това от теб и го повтори. А писмото, Тод, спомняш ли си какво стана с него?

Ето, това е, помисли Тод. Скърцане.

— Струва ми се, че беше на масата, когато дойде линейката. И когато всички излязохме. Не бих могъл да потвърдя пред съда, но…

— Мисля, че на масата имаше някакво писмо — намеси се Дик. — Взех нещо и хвърлих поглед. Въздушна поща, мисля, но не забелязах, че е написано на немски.

— Тогава то трябва да е още там — каза Ричлер. — Не можем да го пропуснем.

— А то не е ли? — попита Дик. — Искам да кажа, нямаше ли го?

— Нямаше го.

— Може някой да е разбил вратата — предположи Моника.

— Нямало е нужда от разбиване — каза Ричлер. — В суматохата около изнасянето на носилката къщата изобщо не е била заключена. Очевидно самият Дюсандър не е могъл да помоли някого да заключи вратата. Секретният ключ още е бил в джоба на панталоните му, когато той е умрял. Къщата му не е заключвана от момента, когато линейката на бърза помощ го е откарала, докато ние я заключихме в два и половина през нощта.

— Ето, видяхте ли? — възкликна Дик.

— Не — рече Тод. — Виждам какво безпокои лейтенант Ричлер. — Да, той виждаше много добре. Трябва да си сляп, за да не видиш. — Защо един крадец ще открадне писмо? Особено ако е написано на немски. Не върви. Мистър Денкър не беше богат, но можеше да се открадне нещо по-ценно.

— Точно така, позна — каза Ричлер. — Не е зле.

— Тод много искаше да стане детектив, когато порасне — рече Моника и разроши леко косата на Тод. Когато стане голям, може и да се насочи към това, но сега не му минава през ума. Боже, как мразеше да го вижда толкова блед! — Мисля, че тия дни промени решението си и ще изучава история.

— Историята е хубава дисциплина — кимна Ричлер. — Можеш да станеш историк-изследовател. Чел ли си Джозефин Тей?

— Не, сър.

— Няма значение. Искам само моите момчета да имат по-големи амбиции от това да видят как „Ангелите“ печелят купата тази година.

Тод се усмихна измъчено и премълча.

Ричлер пак стана сериозен.

— Впрочем, ще ви кажа нашата теория. Предполагам, че някой, вероятно местен човек, от Санто Донато, е знаел кой и какъв е бил Дюсандър.

— Така ли? — попита Дик.

— Да. Някой е знаел истината. Може би друг избягал нацист. Зная, че това звучи като работа на Робърт Лъдлъм, но кой би могъл да предположи, че има поне един прикрит нацист в малко спокойно предградие като това? А когато Дюсандър влиза в болницата, този мистър X се вмъква в къщата и прибира изобличителното писмо. Затова сега толкова много полуизгнили фасове плуват в канализацията.

— В това няма кой знае какъв смисъл — рече Тод.

— Защо не, Тод?

— Ами, ако мистър Денк… ако Дюсандър имаше стар приятел от лагерите или просто стар приятел-нацист, защо ще ме безпокои да отида и да му чета писмо? Искам да кажа защо трябва да ме поправя? Този стар приятел-нацист, за когото говорите, поне ще знае немски.

— Добро попадение. Освен ако този друг човек е в инвалидна количка или е сляп. От всичко, което знаем, това може да е самият Борман, който не смее да излезе и да си покаже лицето.

— Слепец или човек в инвалидна количка не може да се вмъкне и да вземе писмото — забеляза Тод.

Ричлер отново го погледна с възхищение.

— Вярно. Но един слепец е способен да отмъкне писмото, макар и да не може да го прочете. Или да наеме някого.

Тод си помисли, че това е вече прекалено. Кимна и едновременно сви рамене, за да покаже, че тази мисъл е изсмукана от пръстите. Ричлер беше отишъл много по-далеч от Робърт Лъдлъм и навлизаше в територията на Сакс Ромър. Но колкото и пресилена да беше тази идея, нямаше никакво шибано значение, нали? Не. Какво значение имаше, че Ричлер душеше наоколо и че този блестящ Вайскопф също души.

Писмото, проклетото писмо! Тъпата проклета идея на Дюсандър. И изведнъж си помисли за своята пушка калибър 7,62 милиметра, която лежеше в калъфа на полицата в студения тъмен гараж. Той бързо отхвърли тази мисъл. Дланите на ръцете му се бяха изпотили.

— Дюсандър имаше ли приятели? — попита Ричлер.

— Приятели? Не. По едно време имаше чистачка, но тя се отказа и той не си направи труда да потърси друга. През лятото нае момче да му окоси тревата, но тази година, струва ми се, не е търсил друго. Тревата е много избуяла, нали?

— Да. Разпитахме доста хора и както изглежда, не е наемал друго момче. Търсеха ли го по телефона?

— Разбира се — рече безцеремонно Тод. Това беше проблясък и той съзря в него относително