— Можете да го оставите — предложи Волни. — Ако ченгетата цъфнат, ще се погрижат за него.
По лицето на Джони се стичаше пот. Изглеждаше уморен, но се усмихваше. Той винаги намираше сили да се усмихне.
— Да, ще се погрижат — вика, — ама няма да го закарат в болницата. Най-вероятно да сложат възглавницата на лицето му и някой ще настани задника си отгоре.
Това ме стресна, сещате се защо.
— Е, решавайте — вика Бъстър, — защото до сутринта тази барака ще е обградена. Аз се махам.
— Махайте се. Ти също, Хомър. Аз ще остана с Джак.
— Мамка му — вика Док. — И аз оставам.
— Защо не? — съгласи се Дейвис.
Бъстър Дагс или Драгс ги изгледа, сякаш бяха луди, но знаете ли какво? Това изобщо не ме изненадваше. Просто Джони действаше така на хората.
— И аз оставам — викам.
— Е, аз пък се махам — казва Бъстър.
— Чудесно — вика Док. — Вземи и Зайка.
— Няма начин — тросва се тя. — Точно сега смятам да сготвя нещо.
— Да не си изкукала? — пита я Док. — Един часа през нощта е, а ти си с кръв до лактите.
— Не ми пука колко е часът, а кръвта ще се измие. Смятам да ви приготвя най-вкусната закуска, която някога сте яли: яйца, бекон, бисквити, бульон, миш-маш.
— Обичам те, омъжи се за мен — вика Джони и всички се засмяхме.
— По дяволите — изсумтя Бъстър. — Ако има закуска, и аз оставам.
Така всички останахме в Орора, готови да умрем заради един човек, който (независимо дали на Джони му харесваше или не) вече беше пътник. Барикадирахме предната врата с един диван и няколко стола, задната затиснахме с газовата печка, която така и така не работеше. Можехме да използваме само тази на дърва. Двамата с Джони взехме оръжията си от форда, а Док свали няколко от тавана, а също сандък с гранати, миномет и сандък с мини. Обзалагам се, че в този район и военните не разполагаха с толкова снаряжение. Ха-ха!
— Добре, не ме интересува колко ще пречукаме, стига Мелвин Първис да е сред тях — изръмжа по едно време Док.
Когато Зайка сложи манджата на масата, вероятно и местните селяни сядаха да закусват. Дежурехме на смени. Веднъж Бъстър вдигна тревога и всички скочихме, но се оказа просто някаква цистерна с мляко. Ченгетата така и не се появиха. Може да го отдадете на невярна информация, но аз мисля, че си беше чист Джон-Дилинджъров късмет.
Междувременно състоянието на Джак се влошаваше. Следобед на следващия ден дори Джони осъзна, че той няма да живее, макар че за нищо на света не искаше да го признае. На мен ми беше жал за жената. Зайка видя, че между шевовете се процежда гной, и заплака. Направо се обливаше в сълзи. Ще кажеш, че е познавала Джак Хамилтън цял живот.
— Няма нищо — успокои я Джони. — Горе главата, красавице. Ти направи каквото можа. Освен това още има надежда.
— Това е, защото извадих куршума с пръсти. Не биваше да го правя. Знаех си.
— Не — викам аз, — не е за това. Гангрената е виновна. Тя вече беше започнала.
— Глупости — сряза ме Джони. — Инфекция може би, но не гангрена. Няма никаква гангрена.
Гнойта вонеше. Всичко беше ясно.
Джони добави, без да сваля поглед от мен:
— Помниш ли как те наричаше Хари в Пендълтън?
Кимнах. Хари Пиърмонт и Джони бяха първи приятели, но Хари никак не ме харесваше. Ако не беше Джони, той никога нямаше да ме вземе в бандата, която тогава се казваше „бандата на Пиърмонт“. Хари ме смяташе за глупак. Това също Джони никога нямаше да го признае или да го обсъжда. Той искаше всички да са приятели.
— Излез и хвани няколко тлъсти мухи — вика, — както правеше в Пендълтън. Няколко стари дебели мухи.
Когато го каза, разбрах, че най-после е осъзнал, че с Джак е свършено.
Мухльото, така ме наричаше Хари Пиърмонт в Пендълтън, когато бяхме още деца и аз плачех, преди да заспя, покрил глава с възглавницата, за да не ме чуят надзирателите. Е, в крайна сметка Хари седна на електрическия стол в Охайо, така че явно не съм бил единствения глупак.
Зайка беше в кухнята, режеше зеленчуци за вечеря. Нещо къкреше на печката. Попитах я дали има конец и тя ми отвърна, че много добре знам, че има; не съм ли гледал, докато е шила приятеля ми? Да, отвърнах аз, ама исках бял, не черен. Трябваха ми шест парчета. Разпънах педя, за да покажа колко дълги. Тя поиска да разбере за какво са ми. Казах й, ако е любопитна, да наблюдава през прозореца над мивката.
— Там е само клозетът — вика тя. — Не ме интересуват естествените ти нужди, Ван Митър.
На вратата на килера висеше торба. Тя се разрови в нея и намери макара с бял конец. Отряза ми шест парчета. Благодарих й и я попитах дали има лепенки. Тя извади от чекмеджето до умивалника — там ги държала, защото все се порязвала. Взех една и излязох.
Попаднах в Пендълтън за джебчийство на Нюйоркската Централна гара с онзи същия Чарли Маклей (светът е малък, а?). Както и да е, тъй като лошите момчета не бива да стоят без работа изправителният дом в Пендълтън, Индиана, осигуряваше безброй занимания. Имаше пералня, дърводелска работилница и фабрика за дрехи предимно за надзирателите от системата за лишаване от свобода в Индиана. Някои я наричаха шивашка, други — шивашка фабрика. Падна ми се да работя там и така се запознах с Джони и Хари Пиърмонт. Двамата никога нямаха проблем с нормите, но на мен често ми се случваше да съм с десет ризи или пет панталона по-малко в края на работния ден. Затова редовно ме наказваха. Надзирателите мислеха, че става така, защото все се правех на смешен. Същото смяташе и Хари. Всъщност бях несръчен и бавен — Джони явно го беше разбрал. Именно затова ме взеха.
Ако не изпълниш нормата, трябваше да прекараш целия следващ ден в сградата на охраната. Там имаше квадратна рогозка, петдесетина сантиметра от всяка страна. Караха те да свалиш всички дрехи освен чорапите и да стоиш върху нея цял ден. Ако стъпиш извън рогозката веднъж, дръпваха ти як пердах по голия задник. Ако стъпиш навън втори път, един надзирател те държеше, докато друг те оправя. Третото стъпване се наказваше с една седмица изолация. Можеш да пиеш колкото си искаш вода, но това беше уловката, защото имаше право само на едно ходене до тоалетната на ден. Ако те хванат, че по крачола ти тече урина, следваше пердах.
Голяма скука. Скука в Пендълтън, скука в Мичиган Сити, юношеския затвор на Аз казах. Някои момчета си разказваха някои неща. Други пееха. Някои правеха списъци на всички жени, които ще изчукат, когато излязат.
Аз пък се научих да ловя мухи с ласо.
Клозетът е дяволски добро място за ловене на мухи. Аз заех позиция пред вратата и започнах да правя примки от конците. След това не ми оставаше нищо друго, освен да стоя неподвижно. Това умение съм усвоил на рогозката и никога няма да го забравя.
Не се наложи да чакам дълго. В началото на май мухите вече са излезли и са доста бавни. А ако някой си мисли, че е невъзможно да хванеш с ласо домашна муха… е, да опита някой път с комари.
След три опита и вече хванах една. Това не беше нищо; на рогозката понякога отиваше половината сутрин, докато уловя първата. Когато я гепих, Зайка изкрещя:
— Какво, за Бога, правиш? Магии ли?
Отдалеч наистина изглеждаше на магия. Представете си как съм изглеждал от двайсет метра: един мъж
