Слънчевото куче

Да. И така, той щеше да седне зад работната си маса и да се позанимава с този часовник, да види дали може да го поправи и когато се върнат двамата Деливън, щяха да го заварят да прави точно това. Може би дотогава щяха да се появят и някои възможни клиенти — имаше такава надежда, въпреки че по това време на годината клиентите бяха по-малко. Във всеки случай клиентите биха били като глазура върху тортата. Важното беше как ще изглежда всичко — просто човек, който няма нищо за криене, извършва обикновени движения в обикновения ритъм на обикновения си ден.

Пап отиде до гредата и свали часовника с кукувичка, като внимаваше да не заплете топузите му. Пренесе го на работната си маса, дори леко си тананикаше. Остави го, после попипа в задния си джоб. Пресен тютюн. Това също беше добре.

Помисли си, че докато работи, може да изпуши една малка лула.

ГЛАВА 18

— Не можеш да знаеш, че е бил там, Кевин! — все още слабо протестираше господин Деливън, докато вървяха към „Лавердиер“.

Без да му обръща внимание, Кевин тръгна право към щанда, зад който стоеше Моли Дърхам. Желанието й да повърне беше преминало и тя се чувстваше много по-добре. Сега цялата случка й изглеждаше малко глупаво — като кошмар, който си сънувал, после си се събудил от него и след първоначалното облекчение си мислиш: „И от това съм се страхувал? Как изобщо съм могъл да си помисля, че това наистина ми се е случило дори и насън?“

Но когато видя опънатото бяло лице на момчето на Деливън, зад щанда, тя разбра как можеш да се страхуваш, да, о, да, дори и неща, странни като нещата, които се случват в сънищата, защото отново се върна в своя сън наяве.

Работата беше там, че лицето на Кевин Деливън изглеждаше почти по същия начин: като че ли той беше някъде толкова навътре в себе си, че когато гласът му и погледът му най-сетне стигнаха до нея, те изглеждаха почти изчерпани.

— Пап Мерил е бил тук — каза той. — Какво си купи?

— Моля да извините сина ми — намеси се господин Деливън. — Той не се чувства д…

Но видя лицето на Моли и спря. Тя изглеждаше така, сякаш току-що беше видяла как някой е загубил ръката си в заводска машина.

— О — каза тя. — О, Боже!

— Филм ли беше? — попита я Кевин.

— Какво му беше? — попита слабо Моли. — Знаех си, че му има нещо още в момента, в който влезе. Какво има? Да не би да е… направил нещо?

„Боже — помисли си Джон Деливън. — Той наистина знае. Значи всичко е вярно.“

В този момент господин Деливън взе едно героично решение — предаде се напълно. Предаде се напълно и се остави заедно с това, което смяташе, че може да е истина или да не е истина изцяло в ръцете на сина си.

— Филм беше, нали? — настоя Кевин. Разтревоженото му лице й припомни сърцебиенето и стреса отпреди малко. — Полароиден филм. От онези. — И той посочи специалната витрина.

— Да — лицето й беше бяло като порцелан — малкото руж, който си беше сложила сутринта, стоеше на неравни, пламтящи петна. — Той беше толкова… странен. Като говореща кукла. Какво му е станало? Какво…

Но Кевин се беше извъртял отново към баща си.

— Трябва ми апарат — отсече той. — Трябва ми още сега. Полароид „Слънце 660“. Тук ги имат. Даже са със специално намаление. Виждаш ли?

Но въпреки героичното си решение господин Деливън не се беше отказал от последните остатъци разум.

— Защо… — започна той и това беше всичко, което му позволи да каже Кевин.

— Не ЗНАМ защо! — извика той и Моли Дърхам изстена. Сега не й се повръщаше — Кевин Деливън я плашеше, но не я плашеше толкова. Това, което тя искаше да направи точно сега, беше да си отиде вкъщи, да допълзи до спалнята си и да се завие презглава. — Но трябва да го имаме и почти нямаме време, татко!

— Дайте ми един от онези апарати — каза господин Деливън и извади портфейла си с треперещи ръце, без да види, че Кевин вече беше хукнал към витрината.

— Просто вземете един — чу тя един треперещ глас, който съвсем не приличаше на нейния собствен глас. — Просто вземете един и си вървете.

ГЛАВА 19

Оттатък площада Пап Мерил — който вярваше, че мирно поправя евтин часовник с кукувичка — невинен като младенец завърши зареждането на апарата на Кевин с един от филмите. Затвори го. Той издаде мляскащ лек вой.

„Проклетата кукувичка звучи, сякаш има тежък ларингит. Май че е скъсана пружина. Е, имам лекарството за това.“

— Ще те оправя, ще те оправя — каза Пап и вдигна апарата. Доближи едно от безизразните си очи към визьора с пукнатината, която беше толкова тънка, че дори не се виждаше, когато доближиш окото си. Апаратът беше насочен към предната част на магазина, но това нямаше значение — към каквото и да го насочиш, той винаги се прицелваше в някакво черно куче, което не беше куче, създадено от Бога, а идваше от един малък град, наречен поради липса на по-добра дума Полароидсвил, който също не беше създаден от Бога.

БЛЯС!

Чу се онзи мляскащ лек вой, с който апаратът на Кевин избутваше нова снимка.

— Ето — каза Пап с тихо удовлетворение. — Може би ще направя и нещо друго, а не само да говоря с тебе, птиченце. Това, което искам да кажа, е, че може да те накарам и да запееш. Не обещавам, но ще направя опит.

Пап се ухили със суха, жилава усмивка и отново натисна бутона. БЛЯС!

Бяха стигнали до средата на площада, когато Джон Деливън видя как тиха бяла светлина изпълва мръсните прозорци на „Рогът на изобилието“. Светлината беше тиха, но след нея той чу нисък, тъмен тътен, който сякаш стигаше до ушите му от магазина за боклуци на стареца… но само защото магазинът за боклуци на стареца беше единственото място, откъдето той можеше да излезе. Където той се излъчваше изпод земята… или не беше ли самата земя единственото достатъчно широко място, в което да се приюти собственикът на този глас?

— Тичай, татко! — извика Кевин. — Той е започнал да го прави!

Святкането се повтори и освети прозорците като студен електрически удар. След него отново се чу онова инфразвуково ръмжене, после звукът на гръм в звуков тунел, звукът на някакво невъобразимо ужасно животно, което бяха събудили от съня му.

Господин Деливън, безпомощен да се спре и почти без да съзнава какво върши, отвори уста, за да каже на сина си, че такава голяма и ярка светлина не би могла да излиза от вградената светкавица на фотоапарат полароид, но Кевин вече тичаше.

Господин Деливън също се затича с пълно съзнание какво смята да прави — да хване сина си и да го махне оттук, преди да се е случило нещо по-ужасно от представата му за ужасни неща.

ГЛАВА 20

Втората снимка, която направи Пап, избута първата от прореза. Тя падна върху масата с тупкане, което беше по-тежко, отколкото тупкането на един обикновен, химически обработен картон. Слънчевото куче сега изпълваше почти целия кадър — на преден план беше невъзможната му глава, черните ями на очите,