Стивън Кинг
Слънчевото куче
В памет на Джон Д. Мак Доналд.
Липсваш ми, стари приятелю — и беше прав за тигрите.
ЧЕТИРИ СЛЕД ПОЛУНОЩ:
Бележка върху „Слънчевото куче“
От време на време някой ме пита:
— Кога ще се откажеш от тези истории на ужасите, Стив, и ще напишеш нещо сериозно?
Преди вярвах, че скритата в този въпрос обида е неволна, но с течение на годините все повече и повече се убеждавах, че не е. Гледах лицата на хората, които могат да изплюят едно такова камъче, разбирате ли, и повечето от тях ми приличаха на пилоти на бомбардировачи, които чакат, за да видят дали последният им заряд от бомби ще се разпръсне, или ще улучи право фабриката за муниции.
В действителност почти всичко, което съм написал — а в това число влизат и доста забавни неща, — е било написано със сериозни мисли в главата. На пръсти се броят случаите, когато съм седял пред пишещата машина и неудържимо съм се смял на някое диво и налудничаво парче от книга, което току-що съм забъркал. Аз никога няма да бъда Рейнолд Прайс или Лари Уойуоуд — нямам такива заложби, — но това не означава, че не съм също толкова привързан към нещата, които правя. Трябва обаче да правя това, което
Ако вашето определение за „сериозно“ е
Аз правя това, което правя, по най-сериозни причини: любов, пари и призвание. Приказките за ирационалното са най-нормалният начин, който знам, за изразяване на света, в който живея. Тези приказки са ми служили като инструменти и за метафори, и за морал. Те все още ми предлагат най-добрия прозорец, който познавам, по въпроса за това, как възприемаме нещата и по следващия въпрос — как се държим или не се държим въз основа на възприятията си. Аз съм изследвал тези въпроси, доколкото мога, в рамките на таланта и интелигентността си. Не съм носител на Националната награда за роман или наградата „Пулицър“ но съм сериозен, наистина. И ако не вярвате на нищо друго, повярвайте поне на това: когато ви хвана за ръка и започна да приказвам, приятелю, аз вярвам на всяка дума, която казвам.
Много от нещата, които трябва да кажа — онези Наистина Сериозни Неща, — се случват в света на малкия град, в който съм отрасъл и където все още живея. Разказите и новелите са миниатюрни модели на това, което на смях наричаме „истински живот“, и вярвам, че животът, изживяван в малките градове, е един миниатюрен модел на това, което на смях наричаме „общество“. Тази идея наистина е спорна, а да се спори е чудесно (без споровете много литературни критици и преподаватели щяха да се безработни) — просто искам да кажа, че писателят има нужда от някаква площадка за изстрелване и освен твърдото убеждение, че един разказ може да съществува с чест за самия себе си, идеята за малкия град като социален и психологически микрокосмос е моя. Аз започнах да експериментирам с тези неща в „Кери“ и продължих с по-големи амбиции в „Сейлъмс Лот“. Точния ритъм на крачката си обаче улучих чак в „Мъртвата зона“.
Мисля, че това беше първата от историите ми за Касъл Рок (а Касъл Рок е точно градът Джерусълъмс Лот без вампирите). За годините след нейното написване Касъл Рок стана „моят град“ в този смисъл, в който митичният град Изола е градът на Ед Макбейн и Селото на славата в Западна Вирджиния е градът на Дейвид Гръб. От време на време ме извикват в него, за да разгледам живота на жителите му и географските точки, които сякаш управляват живота им — Касъл Хил, Касъл Вю, Касъл Лейк и градските пътища, които го обкръжават като мрежа от запад.
С течение на годините все повече и повече ме интересуваше — почти ме запленяваше — тайният живот на този град, скритите взаимоотношения, които ми ставаха все по-ясни. Много от тази история все още е или ненаписана, или непубликувана: как покойният шериф Джордж Банерман загубва девствеността си на задната седалка на колата на мъртвия си баща, как съпругът на Офелия Тод бива убит от ходеща вятърна мелница, как заместник-шерифът Анди Клътърбък загубва показалеца на лявата си ръка (отрязан от вентилатор и изяден от домашното куче).
След „Мъртвата зона“, която отчасти представлява историята на психотичния Франк Дод, аз написах новела, наречена „Тялото“; „Куджо“ — роман, в който умира добрият стар шериф Банерман; и няколко къси разказа и малки новели за града (най-добрите от тях, поне в моите представи, са „Прекият път на госпожа Тод“ и „Камионът на чичо Ото“). Всичко това е много хубаво, но състоянието на омайване от измислената обстановка може би не е най-доброто нещо на света за един писател. За Фокнър и Дж. Р. Толкин е било, но някое и друго изключение от време на време само потвърждава правилото, а освен това аз не съм от този отбор.
Затова в един момент реших — мисля, първо в подсъзнанието си, където се извършва цялата тази Наистина Сериозна Работа, — че е дошло време да затворя книгата за Касъл Рок, щата Мейн, където живеят и умират много от любимите ми герои. Все пак всичко си има граници. Време е да се местя (може би чак до съседната врата, ха-ха). Но не ми се искаше просто да си отида — искаше ми се да