Баща му се пръскаше от смях, а Мег скърцаше с някакъв лудешки кикот, който даже и лошите актриси не съчиняват често; единствено момичетата на възраст между десет и дванайсет притежават правата над този смях.
Кевин натисна бутона.
Светкавицата, захранвана от батерията в кутията за филма, за миг обля стаята с добродетелна бяла светлина.
„Той е мой“ — помисли си Кевин и това трябваше да бъде върховният момент на неговия петнайсети рожден ден. Вместо това от тази мисъл се върна одевешното странно леко пощипване. Този път беше по- забележимо.
Апаратът изшумя — неща между писък и бръмчене, звук труден за описване, но все пак достатъчно познат на повечето хора: звукът на фотоапарат полароид, който изцърква нещо, което може да не е изкуство, но често върши работа и почти винаги предизвиква моментална радост.
— Дай да го видя! — извика Мег.
— Успокой се, кифличке — каза господин Деливън. — Трябва им малко време, за да се проявят.
Мег гледаше към твърдата сива повърхност на това, което все още не беше фотография, с прехласнатото внимание на жена, вторачена в кристалното кълбо на гадателка.
Останалата част от семейството се събра наоколо й прояви същото тревожно усещане, което се беше появило и при церемонията по Зареждането на Апарата: натюрморт на Американското Семейство, което си е поело дъх и позира.
Кевин почувства как в мускулите му се прокрадва ужасно напрежение и този път нямаше никакъв начин да не му обърне внимание. Не можеше да си го обясни… но то беше там. Той не можеше да откъсне очи от плътния сив квадрат вътре в бялата рамка, в който щеше да се побере снимката.
— Мисля, че се виждам! — извика Мег радостно. После, миг по-късно: — Не. Май че не. Мисля, че виждам…
Те гледаха в пълна тишина как сивото се изчисти, както се смята, че правят мъглите в кристалното кълбо на гадателя, когато вибрациите или чувствата, или каквото и друго да са, си дойдат на място, и накрая видяха снимката.
Господин Деливън пръв наруши мълчанието.
— Какво е това? — попита той, без да се обръща конкретно към никого. — Някаква шега?
Кевин беше оставил безучастно апарата на масата, доста близо до ръба, за да гледа проявяването на снимката. Мег видя каква е снимката и отстъпи назад. Изразът на лицето й не беше нито израз на ужас, нито израз на страхопочитание, а просто израз на обикновена изненада. Когато се обърна към баща си, тя вдигна едната си ръка. Вдигащата се ръка удари апарата и го бутна от масата на пода. Госпожа Деливън беше загледана в появяващата се снимка в транс, изразът на лицето й беше като на жена, която е дълбоко озадачена или която чувства началото на мигрена. Звукът от удара на апарата в пода я сепна. Тя издаде лек вик и се отдръпна, като закачи крака на Мег и изгуби равновесие. Господин Деливън посегна да я хване, като бутна Мег, която беше все още между тях, отново напред доста силно. Господин Деливън не само хвана жена си, но го направи с някаква грация — за момент от тях наистина можеше да стане хубава снимка: мама и татко, показвайки, че все още знаят да се ухажват, хванати в края на едно въодушевено танго, тя с ръка, вдигната нагоре, и силно извит гръб, а той — наведен над нея в онази двусмислена мъжка поза, която, когато се отдели от контекста, може да изглежда или като молба, или като страст.
Мег беше на единайсет и не беше толкова грациозна. Тя отхвръкна към масата и се удари с корема си в нея. Ударът беше достатъчно силен, за да я нарани, но последната година и половина тя беше взимала уроци по балет при Асоциацията на младите християни от Запада три пъти седмично. Не танцуваше с голяма грация, но харесваше балета и танцуването за щастие беше заздравило стомашните й мускули и те поеха удара, както добър ресор поема подскачането на колата по път, който е целият на дупки. Все пак на следващия ден над хълбоците й имаше ивица от черно и синьо. Тези синини останаха почти две седмици — оцветени първо във виолетово, после в жълто, после изчезнаха… като полароидна снимка на заден ход.
Когато стана тази злополука в стил „нямо кино“, Мег даже не я почувства; тя просто се удари в масата и извика. Масата се наклони. Тортата, която трябваше да бъде на преден план на първата снимка на Кевин с новия му апарат, се плъзна по масата. Госпожа Деливън нямаше време да започне с нейното: „Мег, удари ли се?“, преди останалата половин торта да падне върху апарата „Слънце 660“ със сочно „пляс!“, което покри с дребни пръски обувките им и бордюра на стената.
Визьорът, дебело намазан с холандски шоколад, надничаше отгоре като перископ. Това беше всичко. Честит рожден ден, Кевин.
Тази вечер, когато госпожа Деливън влезе и размаха два листа хартия, свързани със скоба, Кевин и господин Деливън седяха на кушетката в дневната. Държаха в скутовете си отворени книги („Най-добрият и най-умният“ за бащата; „Застрелян в Ларедр“ за сина), но това, което правеха най-вече, беше да гледат апарата „Слънце“, който седеше в немилост на масичката за кафе между пръснати в безпорядък снимки от полароид. Всички снимки, изглежда, показваха едно и също нещо.
Мег седеше на пода срещу тях и гледаше на видеото филм, взет под наем. Кевин не беше сигурен кой, но там имаше много хора, които бягаха и крещяха, така че той се досети, че това е филм на ужасите. Меган беше пристрастена към тях. И двамата родители смятаха това за лош вкус (особено господин Деливън, който често се възмущаваше и ги наричаше „този безполезен боклук“), но тази вечер никой не каза нито дума. Кевин предположи, че те просто бяха благодарни, че е престанала да се оплаква от стомаха си и да се чуди на глас какви точно могат да бъдат симптомите на разкъсване на далака.
— Ето ги — каза госпожа Деливън. — Намерих ги на дъното на чантичката ми чак на второто преравяне. — Тя подаде документите — касова бележка за продажбата от „Дж. С. Пени“ и разписка за кредитната карта „Мастъркард“ — на съпруга си. — Никога не мога да намеря нещо такова от първия път. Едва ли има някой, който да може. Това е като природен закон.
Тя огледа съпруга и сина си с ръце на кръста.
— Вие двамата изглеждате така, сякаш някой току-що е убил домашната ни котка.
— Ние
— Е, знаеш какво имам предвид. Неприятно е, разбира се, но ще го оправим за нула време. В „Пени“ с готовност ще го сменят…
— Не съм толкова сигурен — каза Джон Деливън. Той вдигна апарата, погледна го с погнуса (всъщност почти презрително) и отново го остави. — Счупил се е, когато се е ударил в пода. Виждаш ли?
Госпожа Деливън хвърли само бегъл поглед.
— Добре, ако в „Пени“ не го сменят, то компанията „Полароид“
— Без да искам — каза Мег, без да се обръща. На екрана една миниатюрна фигура — злокобната кукла, наречена Чъки, ако Кевин не бъркаше — преследваше малко момче. Чъки беше облечен в синя престилка и размахваше нож.
— Знам, скъпа. Как е стомахът ти?
— Боли — каза Мег. — Малко сладолед може да помогне. Има ли останал?
— Да, така мисля.
Мег подари на майка си най-победоносната си усмивка.
— Ще ми донесеш ли малко?
— Съвсем не — каза госпожа Деливън любезно. — Вземи си сама. Какво е това ужасно нещо, което гледаш?
—
Госпожа Деливън сбърчи нос.
— Куклите не оживяват, Мег — каза баща й. Той говореше тежко като че ли знаеше, че това е загубена кауза.
— Чъки го направи — каза Мег. — Във филмите всичко може да се случи. — Тя спря филма с
