Слънчевото куче

Малко по малко започнах да схващам как може да стане това и през последните четири години бях зает с написване на трилогия за Касъл Рок, представете си — последните истории за Касъл Рок. Те не са написани подред (понякога си мисля, че „без ред“ представлява историята на моя живот), но сега те са написани и са достатъчно сериозни… но се надявам, че това не означава, че са трезвомислещи или скучни.

Първата от тези истории — „Тъмната половина“, беше публикувана през 1989. Макар че това е предимно историята на Тад Бомон и в по-голямата си част се развива в един град, наречен Лудлоу (градът, в който живее семейство Крийд от „Гробище за домашни любимци“), град Касъл Рок фигурира в приказката, а книгата служи, за да ни запознае с човека, заместил шерифа Банерман — човек на име Алън Пангборн). Шерифът Пангборн е в центъра на последната история от тази поредица — един дълъг роман, наречен „Нужни неща“1, който се планира да излезе през следващата година и ще завърши заниманията ми с това, което местните хора наричат Касъл Рок.

Съединителната тъкан между тези по-дълги работи е разказът, който следва. В „Слънчевото куче“ ще срещнете само някои — почти никои — от по-значимите фигури на Касъл Рок, но ще се запознаете с Пап Мерил, чийто племенник е блудният син на града (както Горди Лашанс е „злият гений“ в „Тялото“) Ейс Мерил. Освен това „Слънчевото куче“ подготвя сцената за финалните фойерверки… и, надявам се, сам по себе си съществува като задоволителна история — такава, каквато може да се прочете с удоволствие, дори ако изобщо не ви интересуват „Тъмната половина“ или „Необходими неща“.

Трябва да се каже и нещо друго: всеки разказ има и своя таен живот съвсем различен от обстановката си, а „Слънчевото куче“ е история за фотоапарати и снимки. Предишната години жена ми Табита започна да се интересува от фотография, откри, че има способности, и започна да се занимава с нея сериозно — с учение, експерименти и много, много практика. Самият аз правя лоши снимки (аз съм един от онези хора, които винаги някак успяват да отрежат главите на хората, да ги снимат с отворена уста или и двете), но много уважавам онези, които правят добри снимки… а целият този процес ме очарова.

През време на експериментите си жена ми получи фотоапарат полароид — от простите, с който може да се справи дори и някой схванат като мен. Този апарат ме очарова. И преди, разбира се, бях виждал полароиди, но никога не бях мислил много за тях, нито пък бях разглеждал отблизо образите, които се получават от тези апарати. Колкото повече си мислех за тях, толкова по-странни ми изглеждаха. Все пак това не са само образи, а са и мигове от времето… и в тях има нещо толкова особено.

Този разказ ми хрумна почти изведнъж една вечер през лятото на 1987, но обмислянето му, което го направи възможен, продължи почти година. И мисля, че стига толкова от мен. Чудесно беше да бъда отново с всички вас, но това не означава, че вече ви пускам да си отидете вкъщи.

Мисля, че трябва да посетим един рожден ден в малкия град Касъл Рок.

ГЛАВА 1

15 септември беше рожденият ден на Кевин и той получи точно това, което искаше: „Слънце“.

Въпросният Кевин беше Кевин Деливън, това беше петнадесетият му рожден ден, а „Слънцето“ беше „Слънце 660“, фотоапарат полароид, който прави всичко вместо начинаещия фотограф освен сандвичи с наденичка.

Имаше и други подаръци, разбира се; сестра му Мег му подари ръкавици без пръсти, които беше оплела сама, имаше десет долара от баба му в Демойнс, а леля му Хилда му изпрати — както правеше винаги — вратовръзка шнурче с ужасна закопчалка. Тя беше изпратила първата от тях, когато Кевин беше на три години, което значеше, че той има дванайсет неизползвани вратовръзки шнурчета с ужасни закопчалки в чекмеджето на бюрото си, а тази, която щеше да добави, беше фаталната тринайсета. Никога не беше носил никоя от тях, но не му се позволяваше да ги изхвърли. Леля Хилда живееше в Портланд. Тя никога не беше идвала на рождения ден на Мег или на Кевин, но можеше да реши просто да го направи някоя година. Боже мой, наистина можеше; Портланд беше само на петдесет мили южно от Касъл Рок. И се предполагаше, че тя ще дойде… и ще поиска да види Кевин с една от другите му вратовръзки (или Мег с един от нейните шалове например)! При някои роднини едно извинение може да свърши работа. Леля Хилда обаче беше различна. Леля Хилда представляваше златна възможност в точката, в която се пресичаха два съществени фактора за нея: беше Богата и беше Стара.

Майката на Кевин беше убедена, че някой ден тя може да НАПРАВИ НЕЩО за Кевин и Мег. Беше ясно, че НЕЩОТО щеше сигурно да дойде, след като леля Хилда накрая пукне, под формата на клауза в нейното завещание. Междувременно се смяташе за мъдро да се пазят ужасните вратовръзки шнурчета и не по-малко ужасните шалове. Тази тринайсета вратовръзка шнурче (на закопчалката на която имаше птица, която Кевин мислеше за кълвач) щеше да се присъедини към останалите и Кевин щеше да напише благодарствена картичка на леля Хилда, но не защото майка му щеше да настоява и не защото той мислеше или го беше грижа, че леля Хилда може ДА НАПРАВИ нещо за него и за децата му някой ден, а защото той беше обикновено разумно момче с добри навици и без истински пороци.

Той благодари на семейството си за всички подаръци (майка му и баща му, разбира се, бяха извадили и много други, по-малки, въпреки че полароидът несъмнено беше най-важният подарък, и се радваха на неговата радост), не забрави да целуне Мег (тя се изкикоти и се престори, че се бърше, но радостта й беше очевидна) и да й каже, че е сигурен, че ръкавиците ще му станат точно за отбора по ски тази година, но цялото му внимание беше запазено за кутията на полароида и допълнителните пакетчета с филми, които бяха с нея.

Той се държа много добре пред тортата и сладоледа, въпреки че беше ясно, че го сърбят ръцете да вземе фотоапарата и да го изпробва. И веднага след като можеше да го направи прилично, го направи.

Оттогава започнаха неприятностите.

Той прочете книжката с инструкциите толкова подробно, колкото му разрешаваше нетърпението да започне, после зареди апарата, докато семейството му го гледаше с очакване и безсъзнателен ужас (по някаква причина подаръците, които изглеждат най-желани, често не работят). Всички общо въздъхнаха — това беше по-скоро ветрец, отколкото буря, — когато апаратът послушно изплю картончето право върху филмовата касета точно както обещаваше книжката с инструкции.

Върху кутията на апарата имаше две малки точки — една червена и една зелена, разделени със зигзагообразна мълния. Когато Кевин зареди апарата, светна червената лампичка. Тя свети няколко секунди. Семейството гледаше в мълчаливо очарование как „Слънце 660“ поглъща светлината. После червената лампичка изгасна, а зелената започна бързо да мига.

— Готово — каза Кевин със същия престорено-безцеремонен-но-не-съвсем-такъв тон, с който Нийл Армстронг беше съобщил за своята първа стъпка на повърхността на луната.

— Защо не се съберете всички заедно?

— Мразя да ме снимат! — изкрещя Мег и закри лицето си с театрален протест и с удоволствие, което само момичетата под тринайсет години и наистина лошите актриси могат да покажат.

— Хайде, Мег — каза господин Деливън.

— Не бъди гъска, Мег — каза госпожа Деливън. Мег махна ръцете си (и протеста си) и тримата се наредиха зад масата с намалялата торта на преден план.

Кевин погледна през визьора.

— Приближи се малко към Мег, мамо — каза той и посочи с лявата си ръка. — Ти също, татко. — Този път той посочи с дясната си ръка.

— Притискате ме! — каза Мег на родителите си. Кевин сложи пръста си на копчето, което щеше да включи апарата, и тогава си спомни, че бегло беше зърнал една бележка в инструкциите — колко лесно било да отрежеш главите на хората на снимката. „Без глави“ — си помисли той и това щеше да бъде смешно, но кой знае защо почувства леко щипване в кръста, което отмина и беше забравено почти преди да го беше забелязал.

Той малко повдигна апарата. Така. Всички бяха в рамката.

— Добре! — изпя той. — Усмихнете се и кажете „ко-пе-ле“!

— Кевин! — извика майка му.