— Не зная нищо за това — пошепна Лойд, Цял трепереше.
— А братлето Плъх? Как беше на вкус?
Лойд закри с ръце лицето си и остана безмълвен.
— Как се казваш?
— Лойд Хенрайд.
Опитваше се да измисли как да продължи, но в главата му цареше невъобразим хаос. Когато адвокатът му беше казал, че може да го пратят на електрическия стол, се беше уплашил, но не чак колкото сега. През целия си живот не бе изпитвал подобен страх.
— Идеята беше на Поук! — изпищя той. — Поук трябваше да е тук, не аз!
— Погледни ме, Лойд.
— Не искам — прошепна младежът. Очите му лудешки шареха из килията.
— Защо?
— Защото…
— Продължавай.
— Защото не вярвам, че си истински — продължаваше да шепне той. — А ако си истински… господине, тогава си самия дявол.
— Погледни ме, Лойд.
Лойд безпомощно вдигна поглед към тъмното, ухилено лице, надничащо иззад решетката. Мъжът държеше някакъв предмет във вдигнатата си дясна ръка. Докато го гледаше, Лойд бе облян едновременно от студени и горещи вълни. Предметът приличаше на черен камък, но толкова тъмен, като да беше късче смола или асфалт. В средата имаше червена дупка, наподобяваща ужасно око, кърваво и присвито, което се взира в Лойд. После тайнственият човек го завъртя лекичко между пръстите си и червената дупка заприлича на… ключ. Флаг продължи да го преобръща между пръстите си. Предметът се превръщаше ту в ключ, ту в черен камък с червено око..
Мъжът запя:
— Донесе ми кафе… донесе ми и чай… какво ли не донесе тя… но не и ключът от проклетата врата. Така ли е, Лойд?
— Естествено — дрезгаво отвърна затворникът. Очите му нито за миг не се откъсваха от малкия, черен камък. Флаг го запрехвърля от пръст на пръст като магьосник, който прави фокус.
— И така, ти си човекът, който може да оцени стойността на подходящия ключ — каза той. Тъмният камък потъна в свития му юмрук и изведнъж се появи в другата ръка, където пак заподскача върху пръстите. — Сигурен съм. Защото ключовете служат за отваряне на врати. Има ли нещо по-важно в живота от отварянето на врати, Лойд? — Господине, ужасно съм гладен…
— Вярвам ти — отвърна мъжът. На лицето му се изписа загриженост, толкова пресилена, че чак бе гротескна. — Исусе Христе, нима плъховете са свястна храна! А знаеш ли аз какво обядвах? Прекрасен сандвич с печено алангле и виенски хляб, гарниран с лук и много, много сос с подправки „Гулден“. Добре звучи, нали?
Лойд кимна, а от трескаво проблясващите му очи бликнаха сълзи.
— Освен това хапнах и пържени картофи и пих мляко с шоколад, а за десерт… пресвета дево, тормозя те, нали? Някой трябва здравата да ме натупа, заслужавам си го. Съжалявам. Веднага те пускам и отиваме да хапнем нещо, става ли?
Лойд беше толкова смаян, та не можа дори да кимне. Беше стигнал до извода, че мъжът с ключа наистина е дявол, но още по-вероятно някой мираж, който ще стой пред килията му, докато Лойд се строполи мъртъв, ще продължава да бъбри щастливо за Господ, за Исус и за соса с подправки „Гулден“ и да подхвърля странния черен камък, който ту се появява, ту изчезва. Но в този миг съчувствието, изписано на лицето му, изглеждаше искрено и думите му звучаха така, сякаш наистина е безкрайно отвратен от себе си. Черният камък отново изчезна в свития му юмрук. А когато ръката му се разтвори, върху дланта му блуждаещите очи на Лойд съзряха плосък, орнаментиран сребърен ключ.
— Мили Боже! — изстена затворникът.
— Харесва ли ти? — доволно попита мъжът. — Научих този трик от една сладурана, дето работеше в „салон за масаж“ в Сикокъс, Ню Джърси. В Сикокъс, Лойд, се намират най-големите свинеферми в света.
Той се наведе и пъхна ключа в бравата. Това се видя странно на Лойд, защото, ако не го лъжеше паметта (която точно сега не му помагаше особено), тези килии нямаха брави — те се отваряха и затваряха чрез компютър. Но той изобщо не се съмняваше, че сребърният ключ ще свърши работа.
Тъкмо когато го превъртя, непознатият спря, лукаво ухилен. Лойд отново усети как го заливат вълните на отчаянието. Всичко бе само трик.
— Май пропуснах да се представя. Името ми е Флаг, пише се Ф-л-а-г. Приятно ми е.
— На мен също — изграчи в отговор Лойд.
— Мисля, че преди да отворя тази килия и да идем да вечеряме, Лойд, трябва да сключим едно малко споразумение.
— Разбира се — отвърна дрезгаво затворникът и отново се разрида.
— Ти ще бъдеш дясната ми ръка. Нещо като мой Свети Петър. Щом отворя тази врата, ще ти дам ключовете за царството небесно. Ама че сделка, а?
— Да-а — пошепна Лойд и пак взе да му става страшно. Вече беше почти тъмно. Фигурата на Флаг едвам се различаваше, но очите му все още се виждаха съвсем ясно. Те сякаш светеха в тъмнината като очи на рис, разделяни от решетката на килията. Лойд почувства ужас, но и още нещо, подобно на религиозен екстаз. Изпитваше неописуемо удоволствие. Удоволствието да бъдеш избран.. Усещане, че някак си е спечелил… нещо, макар да не знаеше точно какво.
— Искаш да си разчистиш сметките с онези, които са те тикнали тук, нали?
— О, Боже, има си хас! — отвърна Лойд и веднага забрави страха си — той сякаш се разтвори във всепомитащия, жадуващ отмъщение гняв.
— Не само с тези хора, а може би и с всички други, които биха ти причинили подобни мъки, а? — предположи Флаг. — Ненавиждаш определен тип хора, нали? За тях личности като тебе не са нищо друго освен боклук. Защото онези са си вирнали носовете. Смятат, че човек като теб не бива да живее.
— Точно така — рече Лойд. Неописуемият му глад за храна изведнъж се превърна в друг вид глад, както преди малко черният камък внезапно се бе превърнал в сребърен ключ. Този човек успя да изрази всички смътни усещания на Лойд само с пет изречения. Стана му ясно, че не мечтае да отмъсти само на пазача на входа — „А, ей го тоя, отвореният мухльо. Как си, мухльо? Няма ли пак да кажеш нещо умно?“, защото той не беше единственият. Наистина, пазачът притежаваше КЛЮЧА, но не го беше направил. Някой му го е дал. Навярно комендантът на затвора, но той също не е направил КЛЮЧА.
Лойд искаше да намери онези, които са го направили и подправили. Тях грипът не ги хваща, а той има работа с тях. О, да, и то важна работа.
— Знаеш ли какво се казва в Библията за такива хора? — тихо попита Флаг. — „Но който възвишава себе си, ще се смири, а силните ще паднат, а упоритите ще си счупят рогата.“ А знаеш ли какво се казва за хора като теб, Лойд? „Блажени низшите по дух, защото е тяхно небесното царство.“ И още се казва: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята.“
Лойд кимаше. Кимаше и плачеше. За миг му се стори, че около главата на Флаг се появява блестящ ореол, чиято светлина бе толкова ярка, че .ако Лойд задържи погледа си по-дълго върху него, очите му ще се превърнат в димящи въгленчета. После ореолът изчезна… ако изобщо се бе появявал. Най-вероятно беше само видение, защото очите на Лойд все още не се бяха приспособили към светлината.
— Е, не си особено умен — продължи Флаг, — но си първият. Освен това имам усещането, че си много лоялен. Слушай, Лойд, ние двамата ще стигнем далече. Сега е време за хора като нас. Очакват ни велики дела. Трябва ми само твоята дума.
— Д-дума?
— Да, че никога няма да се разделяме. Без предателства. Без заспиване, когато си на пост. Много скоро ще има и други — те вече са поели на запад, но засега сме само двамата. Ще ти дам ключа, ако ми обещаеш.
— Ъ-ъ… обещавам — каза Лойд и думата сякаш увисна във въздуха, вибрирайки странно. Той се
