определи къде е границата помежду им. Той е сред полето, сред зелената царевица; лято е, мирише на пръст, на говежда тор и млади растения. Ник се изправя и тръгва по браздата, но след миг застива, защото осъзнава, че чува как юлският вятър шумоли сред зелените мечовидни листа… но чува още нещо.
Музика?
Да — някаква музика. И насън си мисли: „Ето какво било да не си глух.“ Музиката звучи някъде напред и Ник се запътва право натам, защото иска да види източника на прекрасните звуци — дали е така нареченото „пиано“, или „валдхорна“, или „чело“, или някакъв друг инструмент.
Горещото ухание на лято, синият похлупак на небето над него, тези прекрасни звуци. Това е най- щастливият миг в целия сън. Ник все повече се доближава към източника на музиката и изведнъж към мелодията се присъединява глас — старчески глас, подобен на напукана кожа, който леко заваля думите, сякаш песента е задушено, което макар и често претопляно, не загубва първоначалния си вкус. Омагьосан, Ник продължава напред.
Ник стига до края на браздата точно когато куплетът свършва, и там, насред нивата, съзира дървена къщичка, подобна на колиба; отляво стои ръждясал варел за боклук, а отдясно е закачена износена автомобилна гума. Тя виси на ябълково дърво с възлест дънер, но макар и старо, в него все още има живот и то е окичено със зеленина. Къщичката има полегата дървена веранда — стари напукани дъски върху потъмнели и оцапани със засъхнала грес подпори. Прозорците са отворени и лекият летен ветрец развява дрипавите бели завеси. Странно изкривен, от покрива стърчи също толкова стар, одимен и назъбен ламаринен комин със заострен връх. Къщичката стои насред малката просека, а царевицата се простира във всички посоки, докъдето стига погледът; единствено на север сред нивата се извива черен път, който стига чак до хоризонта. Точно в този миг Ник винаги осъзнаваше къде се намира — Поук Каунти, щата Небраска, на запад от Омаха и малко по на север от Оцеола. По черния път се стига до федерално шосе № 30 и до Кълъмбъс, разположен на северния бряг на река Плат.
На верандата на къщурката седи най-старата жена в Америка, негърка с оредяваща къдрава бяла коса — тя е слаба, облечена е в пеньоар и носи очила. Толкова е слаба, че Ник се страхува да не би следобедният вятър да я духне, да я запрати високо в синьото небе и да я отнесе чак до Джулсбърг, щата Колорадо. А инструментът, на който свири (може би благодарение на него още не е полетяла във въздуха), е китара и Ник си казва насън: „Ето как звучи «китарата». Хубаво е.“ Струва му се, че може да остане така цял ден — да гледа старицата, седнала на верандата със старите подпори сред неизбродните царевични ниви, в Небраска, на запад от Омаха и малко по на север от Оцеола, в Поук Каунти, и да слуша. Лицето й е осеяно с милиони бръчици, като географска местност с все още неоформен релеф — реки и каньони, издълбани в кафявите й, груби като телешка кожа страни, планински склонове, които се гънат под брадичката; челото й се извива като хребет, а очите й сякаш са пещери. Тя запява отново, акомпанирайки си на старата китара:
— Кажи, момче, как се озова тук?
Тя оставя китарата на скута си, все едно е малко дете, и му махва да се приближи. Ник отива при нея. Казва, че само иска да послуша песента й, защото тя пее прекрасно.
— Е, пеенето е губене не времето, вече пея почти по цял ден… как се справяш с онзи, черния?
— Плаши ме. Страхувам се…
— Как да не се страхуваш! Дори едно дърво сред здрача, ако го гледаш както трябва, може да те уплаши. Всички сме смъртни, слава на Бога.
— Но как да му откажа? Как да…
— Как дишаш? Как сънуваш? Никой не знае. Но ти идвай при мен. По всяко време. Наричат ме майка Абигейл. Май съм най-старата жена по тези места, но продължавам сама да си пека бисквитите. Идвай ми на гости по всяко време момче, доведи и приятелите си.
— Но как да се измъкна от всичко това?
— Бог да те благослови, момче, никой никога не успява да се измъкне. Търси доброто и идвай при майка Абигейл винаги когато искаш. Вярвам, ще съм тук — вече много-много не се движа. Идвай при мен. Ще бъда…
… тук, точно тук…
Ник бавно се разбуждаше, докато най-накрая Небраска, миризмата на царевичните растения и тъмното, набръчкано лице на майка Абигейл изчезнаха. Бавно започна да осъзнава действителността, която постепенно измести съня.
Намираше се в Шойо, щата Арканзас, казваше се Ник Андрос и никога не бе изричал нито дума, нито бе чувал звука на китара… но все още беше жив.
Изправи се, провеси крака от кушетката и разгледа раната. Подутината беше понамаляла. Болката бе позаглъхнала и кракът леко пулсираше. „Оздравявам — рече си Ник с голямо облекчение. — Май ще се оправя.“
Стана от леглото и както си беше само по гащета, докуцука до прозореца. Кракът му беше схванат, но глухонемият чувстваше, че с малко упражнения ще го раздвижи. Погледна към притихналия град, но това вече не беше Шойо, а един мъртъв град и той знаеше, че днес трябва да го напусне. Не ще стигне много надалеч, но поне ще тръгне.
Накъде да се отправи? Е, май знаеше отговора. Сънищата са си сънища, но най-добре да тръгне на северозапад. Към Небраска.
В около един и петнайсет следобед на 3-ти юли напусна града. Още сутринта си стегна раницата — сложи няколко опаковки пеницилин, в случай, че отново му потрябват, и консерви. Наблегна на доматената супа и равиолите, две от любимите му храни. Взе и няколко кутии патрони за пистолета, както и манерка.
Преди това се разходи по улицата, надничайки в гаражите, докато намери каквото му трябваше — велосипед с десет скорости, подходящ за ръста му. Подкара го по Мейн Стрийт, начало по-бавно, за да раздвижи болния си крак. Отправи се на запад и сянката му го следваше, яхнала свой черен велосипед. Ник мина покрай изисканите, стилни къщи в покрайнините на града, сгушени в сянката на дърветата, със завинаги спуснати завеси.
Нощта прекара в някаква ферма на шестнайсет километра от Шойо. Привечер на 4-ти юли почти бе
