ви казвам, където двама или трима са събрани, все ще се намери някой да им вади душицата.» Да ти кажа ли какво казва социологията за човешката раса? Ще ти го обясня просто. Покажи ми мъж или жена, които живеят съвсем сами — това са светци. Ако са двама, ще се влюбят един в друг. Ако са трима, ще измислят очарователното понятие, наречено «общество». Станат ли четирима, ще построят пирамида. Ако са петима, ще поставят един извън закона. Нека са шестима и ще преоткрият предразсъдъците. Ако са седем, за седем години ще измислят отново войната. Хората може и да са сътворени по Божия образ и подобие, но човешкото общество е създадено по образ и подобие на Неговата противоположност и винаги ще се опитва да се завърне в рая.“
Беше ли вярно това? Ако беше, Бог да им е на помощ. През последните няколко дни Стю много мислеше за стари приятели и познайници. Паметта му имаше непоправимата склонност да заличава или напълно да изхвърля неприятните черти на тези хора — как Бил Хапскомб си бъркаше в носа, а после размазваше сопола по подметката на обувката си; побоищата на Норм Бруът върху децата му, чудовищният начин, по който Били Въръкър контролираше популацията от котки край къщата си, смазвайки тъничките черепчета на новородените котенца с подметките на рейнджърските си ботуши.
Стараеше се да мисли само за приятни неща. Лов в зори, когато хората са опаковани в пухените си якета, а отгоре са навлекли оранжеви, фосфоресциращи жилетки. Приятели, събрани на покер в дома на Ралф Ходжес и как Уили Крадок вечно се оплаква, че е вътре с четири долара, дори да печели двайсет. Шест-седем души избутват обратно на пътното платно джипа на Тони Лиоминстър, който е попаднал в канавката, тъй като е бил фиркан до козирката. Тони се клатушка наоколо и се кълне в Бог и във всички светии, че е свърнал от пътя, за да не се блъсне в камион, претъпкан с мексикански черноработници. Боже, как се смяха тогава. Безкрайните етнически вицове на Крис Ортега. Спомни си още как посещаваха проститутките в Хънтсвил и как Джо Боб Брентууд пипна срамни въшки и се опитваше да убеди всички, че са от дивана в салона, не от момичетата. Дявол да го вземе, бяха славни времена! Може би не славни според критериите на така наречените изискани хора — нощни клубове, скъпи ресторанти и разни там музеи, но все пак прекрасни. Спомените се редуваха в паметта му, сякаш стар самотник редеше пасианс, изваждайки карта след карта от мазна колода. Копнееше да чуе човешки гласове, да се познае с някого, да може да се обърне към някого и да каже: „Видя ли това?“, когато се случи нещо интересно, като да речем метеоритния дъжд онази вечер. Не беше разговорлив, но не обичаше самотата. Когато мотоциклетите най-сетне се появиха иззад завоя, той се поизправи и видя две хонди, двеста и петдесет кубика, карани от младеж на около осемнайсет години и може би малко по-голяма девойка. Тя беше облечена в яркожълта блуза и светлосини дънки „Ливайс“.
Видяха го, че седи на камъка, и изненадата им за секунда погълна цялото им внимание, при което и двете хонди поднесоха. Устата на момчето увисна. За миг не беше ясно дали ще спрат, или ще продължат да хвърчат на запад. Стю вдигна ръка и дружелюбно извика:
— Здравейте!
Сърцето му биеше лудешки. Искаше му се да спрат. И те спряха.
За момента Стю се сепна от напрегнатите им лица. Особено от изражението на момчето; то изглеждаше така, сякаш току-що са му инжектирали пет литра адреналин. Разбира се, Стю имаше карабина, но не я беше насочил към тях, а и те имаха оръжия: момчето носеше пистолет, а на гърба на девойката беше провесена малка пушка за лов на сърни. Непознатата приличаше на актриса, играеща не много убедително ролята на Пати Хърст.
— Мисля, че човекът не е войнствено настроен, Харолд — каза тя, но момчето на име Харолд продължаваше да стои на мотора и да гледа Стю с изненада, примесена с враждебност.
— Казах, че смятам… — отново поде тя.
— Откъде да знаем? — тросна се Харолд, без да снема поглед от Стю.
— Е, радвам се да се запознаем, ако това променя нещата — рече Стю.
— Ами ако не ви вярвам? — предизвикателно отвърна Харолд и Стю забеляза, че е позеленял от страх. Страхуваше се от него и чувстваше отговорност към момичето.
— В такъв случай не мога да ви помогна.
Сетне се покатери обратно на камъка. Харолд нервно посегна към кобура си.
— Харолд, не пипай оръжието — предупреди го момичето.
После млъкна и сякаш никой от тях не беше в състояние да продължи — множество от три точки, които, свързани, ще образуват странен триъгълник.
— Оууу! — възкликна Франи, отпускайки се върху мъха под крайпътния бряст. — Никога няма да излекувам мазолите на задните си части, Харолд.
В отговор той изсумтя. Франи се обърна към Стю:
— Случвало ли ви се е да пропътувате двеста и седемдесет километра върху хонда, господин Редман? Никак не ви го препоръчвам.
Стю се усмихна и попита:
— Накъде пътувате?
— А вас какво ви влиза в работата? — попита грубо Харолд на свой ред.
— Що за отношение е това? — намеси се Франи. — Господин Редман е първият човек, когото виждаме, откакто почина Гюс Динсмор! Искам да кажа, ако не търсим други хора, защо изобщо сме тръгнали нанякъде?
— Той е загрижен за теб, това е всичко — меко каза Стю, откъсна стрък трева и го пъхна между зъбите си.
— Точно така — намусено заяви Харолд.
— О, аз пък мислех, че се грижим един за друг — рече Франи, а младежът се изчерви до уши.
„Ако са трима, ще сформират общество“ — помисли Стю. Само че дали тези двамата са подходящи за тази цел? Момичето му харесваше, но момчето очевидно бе само един изплашен фукльо. А един изплашен фукльо може да се окаже много опасен, ако възникнат подходящи условия… или неподходящи.
— Както кажеш — изломоти момчето.
После злобно изгледа Стю, извади кутия „Малборо“ от джоба на якето си и запали цигара. Пушеше като човек, който е прихванал този навик отскоро. Например от завчера.
— Отиваме в Стовингтън, щата Върмонт — обясни Франи. — В епидемиологичния център. Ние… какво има, господин Редман?
Стю бе пребледнял като платно. Стръкчето трева, което дъвчеше, изпадна от устата му.
— Защо точно там?
— Защото съвсем случайно това е център за изследване на заразни заболявания — надуто изтърси Харолд. — Помислих че ако е останал някакъв ред в тази държава, или пък хора необходимата власт, които са оцелели след скорошния погром, има вероятност те да се намират в Стовингтън или в Атланта, където има подобен център.
— Точно така — потвърди Франи.
— Губите си времето — промълви Стю.
Франи го погледна изумена. Харолд изглеждаше вбесен; изпод яката му отново плъзна червенина и той заяви:
— Не смятам, че точно ти си достатъчно компетентен по този въпрос, скъпи приятелю.
— Предполагам, че съм. Оттам идвам.
Сега вече и двамата бяха изумени. Изумени и сащисани.
— Знаехте, че има такъв център? — потресена попита Франи. — И отидохте да проверите?
— Не, не беше точно така. Просто…
— Ти си лъжец! — гласът на Харолд изтъня и стана писклив. Фран забеляза как леден гняв проблесна в очите на Редман, но в следващия миг те отново бяха топли и мили.
— Не. Не съм.
— Аз пък казвам, че си! Твърдя, че не си нищо друго освен…
— Харолд, млъкни, ако обичаш! — Младежът обидено я изгледа.
