катастрофиралите коли. Обаче лявата стъпенка се закачи в задната броня на пикапа и моторът се изплъзна изпод Лари. Младият мъж отхвръкна и се строполи на ръба на магистралата. Мотоциклетът гърмя още известно време, след това замлъкна.
— Добре ли си? — гласно се запита Лари. Слава Богу, че караше бавно. Слава Богу, че Рита не беше с него, сигурно би получила нервна криза от уплаха. Разбира се, ако Рита беше с него, той първо не би гледал нагоре, освен това би си гледал старателно работата, както биха казали някои от вас.
— Нищо ми няма — отговори си той, но все още не беше съвсем убеден в това. Седна. Тишината сякаш го притискаше както се случваше от време на време. Беше толкова тихо, че му се струваше как ще полудее. Дори хлипането на Рита би го успокоило в този миг. Изведнъж му се стори, че около него плуват ярки звездички и се уплаши да не припадне. „Наистина съм пострадал, ще го усетя само след миг, когато отмине първоначалният шок, ще усетя, че ми изтича кръвта или нещо подобно и кой ще ми сложи турникет?“ — помисли си той.
Но щом замайването му премина, Лари се огледа и заключи, че в крайна сметка може би му няма нищо. Двете му ръце и дясното коляно бяха ожулени — крачолът на новия му. панталон беше разкъсан, но това бяха само драскотини и какво толкова е станало, по дяволите, всеки може да изхвърчи от мотора си, на кого ли не се случва.
Но всъщност знаеше какво толкова е станало. Можеше да си удари главата и да си разбие черепа — тогава щеше да си лежи насред магистралата под горещите слънчеви лъчи, докато умре. Или пък да повърне и да се задуши до смърт подобно на една своя понастоящем мъртва приятелка.
Олюлявайки се, Лари се завлече до мотора и го изправи. Не личеше да има някаква повреда, но сега изглеждаше различно. Преди беше просто машина, и то доста симпатична, която изпълняваше двойната функция да го вози и същевременно да го кара да се чувства като Джеймс Дийн или Джак Никълсън в „Ангели от ада“. Сега никеловото покритие сякаш му се хилеше като глашатай пред входа на цирка и го подканяше да се метне отгоре му, за да види дали е такъв супермен, че да се справи с чудовище на две колела като това.
Успя да запали едва на третия опит и потегли със скорост не по-голяма от тази на пешеходец. По тялото му се стичаше ледена пот и изведнъж повече от всякога ужасно му се прииска да види човешко лице.
Но този ден не срещна никого.
Следобед си наложи да кара малко по-бързо, но не можеше да се насили да не отпуска ръчката на газта, след като стрелката на скоростомера достигне трийсет километра, дори и пътят напред да е чист. На околовръстното шосе в Уилминггън откри магазин за спортни стоки и мотоциклети; спря пред него и се екипира със спален чувал, кожени ръкавици и каска, но дори и с каската не се осмеляваше да кара с повече от четиридесет километра. На най-острите завои толкова намаляваше скоростта, че се налагаше да бута огромния мотоциклет. Все още си представяше как лежи в безсъзнание край пътя и кръвта му изтича, но няма кой да се погрижи за него.
В пет часа — тъкмо наближаваше Бретълборо, лампичката, която показваше, че двигателят е загрял, светна. Лари избра подходящо място за спиране и изключи мотора със смесени чувства на облекчение и отврата.
— По-добре да го беше бутал — рече той. — Машината е направена да се кара поне със сто километра в час, глупак такъв!
Остави го и влезе в града, без да знае дали ще се върне да го прибере.
Тази вечер спа в градската градина в Бретълборо, под лятната естрада. Щом се смрачи, се пъхна отдолу и веднага заспа. По едно време се събуди, стреснат от някакъв шум. Погледна часовника си. Тънките светещи стрелки показваха единадесет и двадесет. Лари се надигна на лакът и се взря в тъмнината; струваше му се, че пространството под естрадата е огромно и палатката, която запазваше дори топлината на тялото, ужасно му липсваше. Каква прекрасна малка брезентова утроба беше тя!
Дори и да е имало някакъв звук, вече беше изчезнал; даже щурците мълчаха. Това нормално ли е? Възможно ли е да е нормално?
— Има ли някой? — извика Лари и се уплаши от собствения си глас.
Заопипва наоколо за 30-калибровата си пушка и в продължение на безкрайно дълъг панически миг, в който напрежението му нарастваше, не можа да я открие. Когато най-сетне я намери, дръпна спусъка, без да мисли — както удавникът се хваща и за сламка. Ако предпазителят беше свален, тя щеше да гръмне. Най-вероятно в него.
В тишината се криеше нещо, сигурен беше в това. Може би човек, а може би някое голямо, опасно животно. Разбира се, човекът също би могъл да бъде опасен. Човек като онзи, накълцал лицето на горкичкия пророк, който предричаше идването на чудовищата, или като Джон Биърсфорд Типтън, който му предлагаше един милион долара на ръка, за да прекара петнайсет минути с жена му.
— Кой е?
В раницата имаше фенерче, но за да го търси, трябваше да остави пушката, която беше сложил напряко на скута си. Освен това, дали наистина иска да види кой е?
Тъй че остана в същото положение, с широко отворени очи и сякаш мускулите му бяха прилепнали по- плътно около костите. Ето го звукът и ако нощта не беше облачна, луната, почти пълната луна би му разкрила…
Но той не искаше да види. Не, определено не искаше да види каквото и да било. Въпреки това се приведе напред, с леко наклонена глава, вслушай в шума от прашни токове на ботуши, които се отдалечават, чаткайки по тротоара на главната улица на Бретълборо, щата Върмонт, насочвайки се в западна посока, докато накрая шумът заглъхна сред другите нощни звуци.
Лари почувства внезапно желание да стане, оставяйки чувала да се смъкне на земята, и да извика: „Върни се, който и да си! Не ми пука! Върни се!“ Но дали действително го желаеше? Какво ще стане, ако притежателят на ботушите вземе, че наистина се върне и чаткането им прозвучи все по-близо сред тишината на нощта, в която дори щурците не свирят?
Вместо да се изправи, Лари се отпусна назад и се сви на кълбо, без да изпуска пушката. „Ще стоя буден“ — рече си той, но след три минути вече спеше дълбоко, а на следващата сутрин беше напълно убеден, че е сънувал.
42.
Когато на 4 юли Лари Ъндърууд падна от мотоциклета си, в съседния щат Стюарт Редман седеше на голям крайпътен камък и обядваше. Изведнъж чу бръмчене от двигател, което се приближаваше. Довърши бирата си на един дъх и внимателно затвори пакета с бисквити „Риц“. Пушката му беше опряна на камъка до него. Взе я, освободи предпазителя, а после отново я опря на камъка, само че малко по-наблизо. Приближаваха се някакви мотоциклети — ако се съди по звука, не бяха мощни. Двеста и петдесет кубика? При тази тишина, която цари навсякъде, бе невъзможно да се определи колко са далеч. Може би на шестнайсет километра, но само може би. Имаше предостатъчно време да продължи с обеда, ако иска, но той не искаше. Междувременно слънцето напичаше приятно, а мисълта да срещне други хора беше примамлива. Не бе виждал жив човек, откакто напусна къщата на Глен Бейтман в Уудсвил. Отново хвърли поглед към пушката. Смъкна предпазителя, защото можеше да се окаже, че приближаващите се непознати са като Елдър. Подпря я на камъка, тъй като се надяваше да са като Бейтман — само че не толкова черногледи по отношение на бъдещето. „Обществото ще възкръсне — беше казал Бейтман. — Обърни внимание на факта, че не използвах фразата «ще се промени». Човешката раса претърпява съвсем нищожни промени.“
Но самият Бейтман не искаше да се засели „на партера“ на отново възникващото общество. Изглежда, не желаеше нищо повече — поне за момента — от това да се разхожда с Коджак, да рисува картини, да си намира работа в градината си и да размишлява върху социологическите последици от почти пълното унищожение на човечеството.
„Ако се върнеш по нашите места и подновиш поканата си да «съ присъидинъъъ», Стю, вероятно ще се съглася. Общуването е проклятието, което тегне над човешката раса. Исус в трябвало да каже: «Да, истина
