нямаше да остане никой тук, освен полските врани, за да я прибере. Тъжно беше, като си помислиш, че през този септември големите комбайни щяха да останат в стопанския двор, че нямаше да има танци и веселби в плевнята. Тъжно беше, че за пръв път от сто и осем години насам нямаше да е тук, в Хемингфорд Хоум, когато лятото щеше да отстъпи пред езическия и весел сезон на есента. Това лято щеше да й е още по- скъпо, защото й бе последното, в това изобщо не се съмняваше. Но нямаше да почива в мир тук, а далеч на запад, в непозната земя. Тази мисъл я изпълваше с горчивина.
Тътрейки крака, отиде до гумата-люлка и я залюля. Беше стара гума от трактор, която брат й Лукас бе закачил през 1922. Много пъти бяха сменяли въжето и от вътрешната страна гумата бе хлътнала дълбоко от няколкото поколения деца, които се бяха люлели на нея. Под гумата земята бе издълбана и тревата там отдавна се бе отказала да расте. На клона, на който бе закачена люлката, кората бе протрита до бяло. Въжето тихо изскърца и този път тя се помоли на глас:
— Моля те, Боже, моля те, само в краен случай. Вземи тази чаша, не ме карай да я изпивам, ако може. Стара съм, уплашена съм и най-вече ми се иска да умра тук, у дома. Готова съм веднага да си отида, ако пожелаеш. Волята ти ще бъде изпълнена, мили Боже, но Аби е просто една стара, уморена, чернокожа жена. Ще бъде Твоята воля.
Не последва никакъв звук, освен търкането на въжето в клона и граченето на гарваните в полето. Тя подпря прорязаното си от бръчки чело върху ствола на старото ябълково дърво, което баща й бе засадил толкова отдавна, и се разрида горчиво.
Тази нощ сънува, че отново се изкачва по стълбите към общинската зала. Беше млада и красива, бременна в третия месец, а на бялата си рокля имаше брошка с полускъпоценен камък. Държеше китарата и се изкачваше ли, изкачваше в неподвижната тишина. В главата й се рееха множество мисли, ала сред тях изплува една: „Аз съм Абигейл Фримантъл Тротс, свиря и пея добре и на това никой не ме е учил.“
В съня си се извърна бавно към белите лица, които приличаха на множество луни на небосклона. Застанала до тежко падащите, червени плюшени завеси, прихванати с варакосани въжета, тя се обърна с лице към залата, осветена ярко от газените лампи и от едва-едва проникващата мека светлина през затъмнените и леко запотени прозорци.
Като си повтаряше непрестанно все тези думи, тя засвири „Рок на всички времена“. Когато запя, гласът й не потрепери от смущение, а бе така уверен, топъл и богат по звучност, както когато репетираше сама; бе точно като жълтия пламък на газената лампа. „Ще ги спечеля — помисли си тя. — С Божията помощ ще ги спечеля. О, мои братя и сестри, ако сте жадни, нима няма да изстискам и от камъка вода за вас? Ще ги спечеля и ще накарам Дейвид, мама и татко да се гордеят с мен. Аз самата ще бъда горда от себе си. От въздуха ще сътворя музика, от камъка — вода…“
И в този момент го вида за пръв път. Той стоеше прав в дъното на залата, скръстил ръце на гърдите си. Беше в дънки и дънково яке с копчета на джобовете. Беше обут в черни, кални ботуши с изтъркани подметки, които изглеждаха така, сякаш бяха извървели доста дълги, прашни и страшни пътища. Челото му бе бяло като светлината на газена лампа, бузите му грееха румени от течащата във вените му здрава кръв, очите му бяха две искрящи късчета диамант, а на лицето му бе замръзнала грозна усмивка, сякаш този слуга на Сатаната бе някой от известните телевизионни комици. Усмивката му бе презрителна и налудничава, с широко разтегнати устни и оголени зъби. Бяха равни и остри като зъбите на невестулка.
Той отпусна ръце до тялото си. Сви дланите си в юмруци, здрави и силни като чеповете по ябълковото дърво. Усмивката не слезе от лицето му, все така отвратително весела и отблъскваща. От стиснатите му длани потекоха капки кръв.
Думите се изпариха от съзнанието й. Пръстите й се вцепениха и забравиха как да свирят и след един нехармоничен акорд настъпи пълна тишина.
— Господи! Господи! — извика тя, ала Бог бе извърнал лице от нея.
Тогава се изправи Бен Конвей. Потното му лице бе алено, а малките му, свински очички хвърляха искри.
— Черна кучко! — изрева той. — Какво прави тази черна кучка на сцената? Никоя чернилка досега не е създавала музика от въздуха! Никоя чернилка не е могла да изстиска вода от камъка!
Яростни викове от залата го подкрепиха. Хората бяха скочили на крака и напираха към сцената. Тя видя, че и съпругът й се бе изправил и се опитваше да се добере до нея. Някой го удари с юмрук в лицето и той падна по гръб.
— Тия мръсни чернилки да заминават отзад в залата! — изрева Бил Арнолд и някой блъсна Ребека Фримантъл в стената. Друг, трябва да беше Чет Дийкън, ако се съдеше по вида му, уви една от червените плюшени завеси около Ребека и я върза с въжето.
— Гледайте, гледайте — провикна се той. — Нагиздена чернилка! Нагиздена чернилка!
В отговор на виковете му много хора се спуснаха към Ребека и започнаха да блъскат и ритат жената, увита в завесата.
— Мамо! — изкрещя Аби.
Някой издърпа китарата от слабите й ръце и я счупи в ръба на сцената. Разхвърчаха се парчета дърво и скъсани струни.
Тя затърси с обезумял поглед дяволския човек в дъното на залата, обаче го нямаше. Бе дал началния тласък и сега двигателят работеше безпогрешно. Бе отишъл да върши зло другаде.
— Мамо! — изкрещя отново Аби, ала в този момент нечии груби ръце я понесоха. Тя почувства как те се провират под роклята й, как я опипват и щипят. Някой дръпна с все сила ръката й, така че за малко не я извади от раменната става. После постави дланта й върху нещо горещо и твърдо.
— Какво ще кажеш за МОЯ кол на всички времена, черна курво? — избумтя в ухото й гласът на Бен Конвей.
Стаята се завъртя пред очите й. Видя, че баща й се опитва да си проправи път до майка й, която лежеше неподвижно на пода. Видя как нечия бяла ръка удари една бутилка в облегалката на стола. Чу се трясък и счупените стъкла се разпиляха с дрънчене. После нащърбеното гърло на бутилката с отразената в стъклото му топла светлина от газените лампи бе завряно право в лицето на баща й. Видя как изпъкналите му, втренчени очи изскочиха от орбитите като зрели гроздови зърна.
Абигейл изкрещя и викът й бе така мощен, че сякаш разцепи залата на две. Тъмнината нахлу и тя отново стана майка Абигейл на сто и осем години, толкова стара, Боже мой, прекалено стара (но нека бъде Твоята воля). Вървеше през полето с царевица, митичната царевица с плитки, но разклонени корени. Скоро се изгуби сред стъблата, ту сребристи на лунната светлина, ту потънали в тъмна сянка. Дочуваше шумоленето на летния вятър, усещаше миризмата на пръст и плодородие, миризма, която бе усещала през целия си дълъг, предълъг живот. Често си бе мислила, че от всички растения царевицата бе най-близко до самия живот; ухаеше на живот, ухаеше на зачатие. О, тя бе погребала трима съпрузи: Дейвид Тротс, Хенри Хардести и Нейт Брукс. И тримата бе приела в леглото си така, както съпругата трябва да приеме съпруга си, така, както една жена трябва да приеме един мъж — отдавайки му се всецяло. Винаги бе изпитвала страст, желание и удоволствие, винаги бе присъствала в нея мисълта: „О, Боже мой, как обичам да правя секс с мъжа си и той да ме люби, да ме кара да изпитвам това, което изпитвам, когато свършва в мен.“ Понякога, точно в мига преди да достигне оргазъм, тя си представяше царевицата, чиито корени се простираха не на дълбочина, а на широчина. Плътта и царевицата се сливаха в едно и тогава свършваше. Мъжът й лежеше до нея. В стаята миришеше на секс, на семето му, което бе посял в нея, на нейните сокове, с които бе овлажнила пътя му, и всичките тези миризми й напомняха за лекото, сладко ухание, когато късаш листата, обвиващи кочана на царевицата — едно прекрасно ухание.
И въпреки всичко се срамуваше от това интимно чувство, което я свързваше със земята, лятото и плодородието, защото не бе сама. Той също бе тук, само през един-два реда вляво или вдясно от нея, току зад нея, или само няколко крачки отпреди й. Дяволският човек беше тук. Забиваше прашните си ботуши в тялото на земята и разхвърляше нависоко буци пръст, с усмивка, неугасваща като фар в нощна буря.
Тогава онзи проговори, за пръв път проговори на висок глас. На лунната светлина тя видя сянката му, пресичаща пътя й — висока, прегърбена, гротескна. Гласът му бе като нощния вятър, който вие през октомври в старите, обезглавени стъбла на царевицата, вече неспособни да раждат, които разказват шепнешком за настъпващия си край. Гласът му беше мек, глас на злата орис и неизбежната гибел. Каза й:
„Твоята кръв е в моите ръце, стара майко. Ако се молиш на Бога, моли се да те прибере, преди да чуеш
