стъпките ми по стълбата пред къщата ти. Ти не си тази, която създаде музика от въздуха, която изстиска вода от камъка, и твоята кръв е в моите ръце.“
Тогава майка Абигейл се събуди. Имаше още час до утрото. В първия момент си помисли, че се е изпуснала в леглото, но после разбра, че е мокра от пот, обилна като майска роса. Слабото й тяло трепереше безпомощно и всяка негова фибра копнееше за сън и почивка.
„О, Боже мили, Боже мили, вземи тази чаша от устните ми.“
Нейният Бог не й отговори. Единствено вятърът блъскаше прозорците, които имаха нужда от нови рамки и от маджуносване. След време тя стана, запали огъня в старата си печка с дърва и сложи кафето.
Следващите няколко дни й предстоеше много работа, защото очакваше гости. Независимо от сънищата и умората тя никога не бе пренебрегвала компанията на други хора и не смяташе да го прави и сега. Само трябваше да върши всичко много бавно, иначе имаше опасност да забрави нещо. Напоследък често й се случваше. Оставяше нещата не на мястото им и стигаше дотам да се върти в кръг да ги търси като котка, която гони опашката си.
Първо трябваше да отиде до кокошарника на Ади Ричардсън, който бе доста далечко, на около шест- седем километра. Зачуди се дали Бог ще й изпрати орел, който да я отнесе дотам, или може би пророк Илия щеше да я закара с огнената си колесница.
— Светотатство — каза тя самодоволно. — Всевишният е за да ти дава сила, а не да ти осигурява транспорт.
Изми няколкото мръсни чинии, обу си тежките обувки и си взе бастуна. Дори и на тази възраст рядко го използваше, но днес щеше да има нужда от него: шест километра на отиване и още толкова на връщане. Ако беше на шестнадесет, щеше да вземе на бегом разстоянието дотам и обратно, но младостта й бе отминала преди много, много години.
Тръгна в осем часа сутринта, като се надяваше да стигне до фермата на Ричардсън към обяд и да поспи през най-горещите часове на деня. В късния следобед щеше да заколи пилетата и да тръгне към дома вечерта, по здрач. Щеше да се прибере по тъмно. Това й напомни за съня й от предната вечер, но тя знаеше, че онзи мъж бе все още далеч, а гостите, които очакваше, бяха доста по-близо.
Вървеше много по-бавно, доста по-бавно, отколкото й се искаше, но още в осем и половина слънцето вече грееше жарко. И макар да не се потеше, понеже нямаше никакви излишни тлъстини по тялото си, когато стигна до пощенската кутия на Гуделс, вече се нуждаеше от почивка. Седна в сянката на едно дърво и изяде няколко смокини. На хоризонта не се виждаше ни такси, ни орел. Тази мисъл я разсмя. Изправи се. Не, няма да дойде такси. Бог помага на тези, които сами си помагат. Въпреки това усещаше как ставите й „се разсвирват“, довечера щеше да има хубав концерт от болежки.
Крачеше все по-прегърбена над бастуна си, макар болката в китките й да бе особено остра. Тътреше обувките си от необработена кожа и вдигаше прах след себе си. Слънцето немилостиво печеше, времето течеше, сянката й се смаляваше все повече и повече. Толкова много диви животни не бе виждала от двайсетте години насам: лисица, миеща се мечка, бодливо прасе. Гарвани имаше навсякъде, грачеха безспирно и кръжаха в небето. Ако можеше да чуе Стю Редман и Глен Бейтман как обсъждат „прищявките“ на епидемията (поне според тях това си беше чиста прищявка), която бе унищожила едни животни и бе оставила други живи, Абигейл щеше да им се изсмее. Да, грипът бе убил домашните животни, а дивите беше пощадил. Беше съвсем просто. Много малко видове от домашните животни не се бяха заразили и като правило те не бяха сред най-добрите приятели на човека. Грипът бе убил кучетата, но бе подминал вълците, защото не бяха опитомени.
Пареща като нагорещено желязо болка пронизваше бедрата, коленете, китките й. Тя продължаваше да върви и да разговаря със своя Бог наум или на глас, без сама да усеща разликата между двете. Отново я споходиха спомените от миналото. 1902 бе най-добрата година от живота й. После времето се завтече, прелиствайки с шеметна бързина страниците на дебелия календар, без да спира. Животът ти минаваше така бързо… как тогава можа до такава степен да се умориш?
С Дейвид Тротс имаха пет деца. Мейбел се задуши в задния двор от парченце ябълка. Аби простираше дрехи и когато се обърна, видя, че бебето лежи по гръб, държи се за гърлото, цялото лилаво. Успя да извади парченцето, ала тялото на Мейбел вече се бе отпуснало неподвижно и студено. Аби не роди повече момиче и Мейбел бе единственото от многото й деца, което умря при нещастен случай.
Абигейл седна на сянка под един бряст отвъд оградата на Ноглър. На около двеста метра селският път преминаваше в асфалтов. Там Фримантъл Роуд се превръщаше в Полк Каунти Роуд. Въздухът сякаш трептеше над напечения от слънцето асфалт, а на хоризонта се бе появил сребрист пояс, като искрящо гладко езеро в съня ти. В горещи дни като този винаги се появява този сребрист пояс точно там, докъдето стига погледът. Но никога не можеш да се приближиш до него. Поне тя не бе успяла.
Дейвид почина през 1913 година от грип, който отне живота на доста хора и не бе особено различен от сегашния. През 1916, когато бе на тридесет и четири, Абигейл се омъжи за Хенри Хардести, чернокож фермер от Уилър Каунти, на север от тях. Той дойде специално, за да я иска за жена. Бе вдовец и имаше седем деца, от които само две бяха напуснали вече бащиния дом. Беше със седем години по-възрастен от нея. Роди му две момчета, преди тракторът му да се преобърне и да го смаже в края на лятото на 1925.
Година по-късно тя се омъжи за Нейт Брукс. Хората доста обсъждаха този факт, о, да, хората обичат да правят това и понякога изглежда, че само за това ги бива. Нейт беше ратай при Хенри Хардести, преди да се оженят, и й беше добър съпруг. Може би не чак толкова сладък като Дейвид и със сигурност не толкова твърд и упорит като Хенри, ала бе добър човек и в общи линии правеше това, което тя му кажеше. Когато една жена премине определена възраст, беше голяма утеха за нея да знае, че думата й се чува.
От шестте си сина имаше тридесет и двама внука, а от тях деветдесет и един правнука — възможно бе и да са повече, но да не знае за тях. А по времето, когато избухна епидемията, знаеше, че се е сдобила и с три пра-пра-внука. И повече щеше да има, ако момичетата не взимаха от ония хапчета, за да не забременяват. Изглежда, че за тях да правиш секс беше като някаква нова игра на детската площадка. Абигейл изпитваше само съжаление към тях и към модерните им разбирания, но никога не изказа мнението си гласно. Беше работа на Бога да прецени дали грешат или не, когато взимат от хапчетата (но не и на онзи плешив изкуфял старец от Рим. Майка Абигейл цял живот бе методистка и се гордееше особено с това, че нямаше нищо общо с католиците). Ала тя добре знаеше какво пропускат те — екстазът, който можеха да изпитат, когато се изправеха на ръба на Долината на сенките; екстазът на жената, която се отдава изцяло на мъжа си и на своя Бог, шепнейки: „Ще се изпълни волята Ти, ще се изпълни Твоята воля.“ Онзи миг на върховен екстаз в секса, извършен пред Божиите очи, когато жената и мъжът преживеят отново греха на Адам и Ева, само че измит и осветен от кръвта на агнеца. Ето че пак се отнесе в спомените… Беше жадна, искаше й се да си е у дома в люлеещия се стол, искаше да я оставят на мира. Видя вляво да блести ламариненият покрив на кокошарника. Километър и половина, не повече. Беше едва десет и петнадесет — справяше се добре за момиче на нейната възраст. Ще влезе вътре и ще легне да спи до вечерта, когато ще се поразхлади. Това не беше грешно. Не и на нейната възраст. Продължи да влачи крака по пътя. Тежките й обувки бяха покрити с прах.
Да, имаше много роднини, които да я радват на стари години, и това все пак беше нещо. Сред тях имаше и такива като Линда и безотговорния търговски пътник, за когото се беше омъжила, които никога не идваха да я видят. Но имаше и други, като Моли и Джим, Дейвид и Кати, които се равняваха на един куп Линди и безотговорни търговски пътници, продаващи от врата на врата съдове за готвене без вода. Брат й Люк бе умрял последен на осемдесет и няколко години през 1949. И Самюъл, последният останал жив от синовете й, почина на петдесет и четири през 1974. Абигейл надживя всичките си деца и това не й се струваше редно, но явно Бог бе имал по-особени планове за нея.
През 1982, когато навърши сто, снимката й се появи във вестника на Омаха. Посети я един журналист от телевизията, който трябваше да направи репортаж за нея.
— На какво смятате, се дължи дълголетието ви? — бе я попитал младият човек и бе явно разочарован от краткия й, почти сопнат отговор:
— На Бог.
Искаха да им каже, че яде пчелен восък, че не се докосва до пържено свинско, че спи с вдигнати
